Решение № 8 от 22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2144/2020 г.

Решение № 8 от 22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2144/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. П., [населено място], срещу решение № 145/16.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 8/2020 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 124/07.10.2019 г. по т. д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], на основание чл. 288, ал. 12, във връзка с ал. 1, т. 2, б. "а" КЗ (отм.), във връзка с чл. 45 ЗЗД сумата от 137 202, 29 лв., представляваща, присъдено с влезли в сила съдебни решения по гр. д. № 13819/2012 г. на Софийски градски съд и гр. д. № 1545/2015 г. на Софийски апелативен съд и изплатено на законен наследник на починало при ПТП лице, обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба по т. д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд – 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон относно определяне отговорността на делинквента, обхвата на регресното право на фонда, присъдените законни лихви и отхвърленото възражение за погасителна давност. Ответникът оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І т. о., след като разгледа касационната жалба, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че вследствие на причиненото от водача на лек автомобил В. И. П. ПТП от 08.09.2011 г. е настъпила смъртта на А. В. Д., като по силата на влезли в сила съдебни решения по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС и гр. д. № 1545/2015 г. на САС Гаранционният фонд е изплатил на законния наследник на починалата сумата от 137 202 лв. – главница, лихви и разноски. Счел е за неоснователно релевираното от В. И. П. оплакване относно липсата на правно основание за изплащане на обезщетението от Гаранционен фонд, а не от ЗАД "Алианц България" АД. Констатирал е, че ответникът е имал валидно сключена застраховка "Гражданска отговорност" при ЗАД "Алианц България" АД, със срок на покритие 23.10.2010 г. – 22.10.2011 г., при застрахователна премия, платима на две вноски, съответно до 22.10.2010 г. и до 22.03.2011 г., както и че е платена само първата вноска. Съобразявайки уговореното в застрахователната полица, че при неплащане или непълно плащане на дължими вноски застраховката се прекратява автоматично към 24. 00 часа на петнадесетия ден, считано от датата на падежа, както и неплащането на втората вноска, въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 202, ал. 1, изр. 2, пр. последно КЗ (отм.) относно прекратяване на договора от застрахователя поради неплащане на пълния размер на разсрочена вноска от застрахователната премия. Изложил е съображения, че на основание чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ (отм.) писменото предупреждение от застрахователя за прекратяване на договора се счита за връчено по силата на закона. Посочил е, че застрахователят е изпълнил задължението си да уведоми Информационния център на Гаранционен фонд относно прекратяването на застрахователния договор на 27.04.2011 г. Посочил е още, че в мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС изрично е прието, че застрахователният договор е прекратен преди настъпване на процесното ПТП, като е изтъкнал, че този правопораждащ юридически факт е обхванат от силата на пресъдено нещо на решението и не може да бъде пререшаван в настоящото производство. С оглед на това въззивният съд е заключил, че към датата на ПТП – 08.09.2011 г. ответникът е управлявал процесния автомобил без валидна действаща задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Решаващият състав е приел за неоснователно и оплакването относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Посочил е, че В. И. П. е следвало да релевира възражението си в производството по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС, предвид участието му като трето лице – помагач на ответното застрахователно дружество; в настоящото производство възражението е преклудирано и не се дължи произнасяне по него, както и че не се твърди хипотезата на чл. 223, ал. 2 ГПК, според която подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. По отношение на оплакването на ответника, че не дължи повторно заплащане, тъй като е изпълнил задължението си спрямо наследника на пострадалата по силата на постигнато споразумение, въззивният съд е изтъкнал характера на исковата претенция – регресен иск на заплатилия застрахователно обезщетение Гаранционен фонд, чийто размер е определен с влезли в сила решения по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС и гр. д. № 1545/2015 г. на САС. Изложил е съображения, че съгласно чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) от момента на плащането за Гаранционен фонд възниква правото на регресно вземане спрямо делинквента до размера на платеното, както и че на основание чл. 223 ГПК Велико И. П., в качеството му на трето лице – помагач, е обвързан от мотивите на влязлото в сила решение. Апелативният съд е преценил като неоснователно и оплакването относно присъдените лихви върху таксите, разноските, адвокатските възнаграждения и главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им плащане. Изложил е съображения, че тези плащания представляват разходи за определяне и изплащане на обезщетението, които формират цялото вземане на Гаранционен фонд по смисъла на чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.) и са за сметка на виновния водач, поради липса на хипотезата на чл. 288, ал. 1, т. 1 и ал. 2 КЗ (отм.), като на основание чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) същите се включват в регресното право на фонда. Посочил е, че падежът на вземането настъпва с изтичането на едномесечния срок по чл. 288, ал. 14 КЗ (отм.) от получаване на регресната покана от делинквента, като след тази дата последният изпада в забава, за която дължи законна лихва. С оглед на това въззивният съд е заключил, че такава законна лихва се дължи от постъпването на исковата молба в съда – 08.02.2019 г. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност относно вземането за главница и лихви за забава. Изтъкнал е, че регресното вземане на Гаранционен фонд е ново вземане с единен характер, поради което за всички негови елементи тече една и съща погасителна давност. Съобразил е практиката на ВКС по въпроса за погасителната давност спрямо регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционен фонд, съгласно която давността е петгодишна и започва да тече от момента, в който застрахователят, респ. Гаранционният фонд изплати обезщетенията на правоимащите лица. С оглед на това и предвид обстоятелството, че обезщетението като цяло е изплатено през декември 2015 г., въззивният съд е заключил, че към момента на предявяване на иска – 08.02.2019 г. общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. С определение № 60449/12.07.2021 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по уточнения от настоящия съдебен състав въпрос относно обхвата на регресното право на Гаранционен фонд по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), и по – конкретно относно платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.). Становището на състава на ВКС произтича от следното: В решение № 127/18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че регресното право на Гаранционния фонд обхваща платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.), т. е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в изпълнителното производство /такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др. / са направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица на основание чл. 288 КЗ (отм.), т. е. след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. В този смисъл тези разноски не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд. Настоящият състав на І т. о. споделя изцяло даденото разрешение по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. По същество на касационната жалба: С оглед на отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, касационният довод за неправилност на въззивното решение в частта, с която са присъдени направените разноски в изпълнителното производство, е основателен. С влезлите в сила решения по гр. д. № 13819/2012 г. на СГС и гр. д. № 1545/2015 г. на САС Гаранционният фонд е осъден да заплати на увреденото лице сумата от 90000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 22.08.2012 г., сумата от 5050 лв. за държавни такси на СГС и САС и сумата от 5657, 05 лв. на адв. К. за адвокатско възнаграждение. Платените суми от Гаранционния фонд са в общ размер от 137202, 29 лв. по образуваните изпълнителни дела и в полза на бюджета на СГС и САС, от които сумата от 90000 лв. - присъденото обезщетение от 90000 лв.; присъдената законна лихва върху тази сума в размер на 26528, 29 лв., начислена от 22.08.2012 г. до 15.07.2015 г.; сумата от 9005, 08 лв., платена по изпълнително дело, но посочена като съдебни разходи; държавните такси от 5050 лв. и разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 6618, 92 лв., платено по изпълнително дело. При съпоставката между присъдените и платените суми се установява, че сумата от 9005, 08 лв. не представлява разноски в исковите производства, каквато е и разликата между определеното адвокатско възнаграждение от 5657, 05 лв. и платеното от 6618, 92 лв. Гаранционният фонд има право на регрес срещу причинителя на вредата за платените на увредените лица суми по чл. 288 КЗ (отм.) - обезщетението за вреди, както и на лихвите за забава по чл. 288, ал. 7 КЗ (отм.), но начислени за период по-кратък от периода, за който самият делинквент носи отговорност, както и за разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.). В случая лихвите са начислени от изтичане на срока за произнасяне по претенцията на увреденото лице - след датата на деликта, и следователно се включват в регресното право на фонда. Разноските по изпълнението следва да се изключат от размера на вземането, поради което претенцията е основателна за сумата от 127235, 34 лв. По изложените съображения въззивното решение, с което е прието, че разноските в изпълнителното производство представляват разходи за определяне и изплащане на обезщетението и формират цялото вземане на Гаранционен фонд по смисъла на чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.) е неправилно, поради което следва да се отмени и исковата претенция в тази част да се отхвърли. Неоснователни са касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение относно присъдената законна лихва върху платените лихви, възнаграждения и разноски, и в частта за отхвърленото възражение за погасителна давност. Платените законни лихви върху обезщетението за неимуществени вреди и останалите плащания са в обхвата на регресното право на Гаранционния фонд, като давностният срок за погасяване на това вземане тече от момента, в който фондът изплати обезщетение на увреденото лице и откогато вземането е станало изискуемо. В случая всички плащания са направени през 2015 г., а исковата молба е депозирана в съда на 08.02.2019 г., поради което до датата на предявяване на иска не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Всички останали доводи в касационната жалба, свързани с прекратяването на договора за застраховка, отговорността на делинквента и размера на обезщетението са неоснователни предвид правилните изводи на въззивния съд за преклудирането им с оглед на влезлите в сила съдебни решения срещу Гаранционния фонд, в които касаторът е участвал като трето лице помагач. Въззивното решение следва да се отмени в частта за присъдените разноски над сумата от 5089, 41 лв. Разноски за касационното производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд