Решение № 294 от 13.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8274/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на район Слатина Столична община, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт В. Дъбов, против Решение 10568/02.07.2024 г., постановено по адм. дело 1793/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменена негова Заповед РСЛ24-РД09-17/12.01.2024 г. и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявление с вх. РСЛ23-ГР94-4103-/9/ от 05.01.2024 г. на Й. Р. И. за изплащане на компенсации за извършените разходи за отглеждане, възпитание и обучение на дъщеря й за периода от 01.11.2023 г. до 31.12.2023 г. Наведените в касационната жалба пороци досежно неправилно приложение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу заповедта. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Ответникът Й. Р. И., чрез адв. Ж. Каналиев, в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила с присъждане на сторените разноски пред касационната инстанция, съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл.220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Заповед РСЛ24-РД09-17/12.01.2024 г., издадена от кмета на Района Слатина Столична община, с която на основание чл. 4, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Постановление 206/23.10.2023 г. на Министерския съвет за определяне на реда и условията за предоставяне на средства от държавния бюджет за компенсиране през 2023 г. на разходи за отглеждане, възпитание и обучение на деца, които не са приети, поради липса на места в общинските детски ясли и яслени групи в общински и държавни градини е отказано компенсиране на разходите за периода от 01.11.2023 г. до 31.12.2023 г. по заявление на Й. И. от 05.01.2024 г. От органа са изложени съображения, че посещаваният от детето център Детска къща към КИДС ХАУС ООД не представлява ясла или детска градина с яслена група, съответно не отговаря на изискванията за кумулативно наличие на предпоставките по чл. 4, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Постановление 206/23.10.2023 г. на Министерския съвет. При преценка законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт, първоинстанционният съд намира, че Постановление 206/23.10.2023 г. на Министерския съвет съдържа една единствена разпоредба и с нея се приема Наредба за условията и реда за предоставяне и изплащане на средства от държавния бюджет за компенсиране на разходите, извършени от родителите за отглеждане, възпитание и обучение на децата, които не са приети в общински детски ясли или яслени групи в общински или държавни детски градини поради липса на свободни места (Наредбата). След анализ на относимата правна уредба, първоинстанционният съд допуска, че с оглед съдържанието на акта, вероятно административният орган е имал предвид разпоредбата на чл. 4, ал. 2, т. 1 и т. 2, но не от цитираното постановление на Министерския съвет, а от Наредбата, съгласно която допустими разходи, които подлежат на компенсиране, са: 1. Разходи за заплащане на такси по договори за отглеждане, възпитание и обучение, сключени с частна детска ясла или с частна детска градина с яслена група; 2. Разходи за заплащане на възнаграждения по договори за отглеждане, възпитание и обучение, сключени с физически лица. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл.4, ал.2 от Наредбата изключва кумулативното наличие на разходи по двете точки същите следва да са направени или за единия вид отглеждане /в заведение/, или за другия вид възлагане дейността на физическо лице по договор. Предвид посочената неяснота в мотивите, доколкото представлява необорима пречка за установяване на фактическото основание за постановяване на оспорения отказ, първоинстанционният съд намира, че следва да бъде приравнена на липса на мотиви. Констатираното нарушение на административнопроизводствените правила е прието за съществено, тъй като от една страна ограничава надлежното и свободно упражняване на правото на защита на адресата на акта, а от друга препятства проверката от съда на приложението на материалния закон от административния орган. Развити са съображения, че липсата на мотиви не може да бъде запълвана пред съда чрез доказателства, тъй като изобщо няма предмет на доказване. От първоинстанционния съд е изведено, че в случая липсва посочване на относними правни основания, поради което остава неясно дали оспореният отказ е постановен на основание чл.7, ал.4 или на основание чл.9, ал.2, дори да се приеме, че са от Наредбата. В първоинстанционното решение са развити мотиви, че фактическите основания за издаване на оспорената заповед не могат да се предполагат от съда. Наведеното от органа твърдение, че посещаваният от детето център не е ясла или детска градина с яслена група, първоинстанционният съд намира за недоказано, поради което приема, че административният акт е издаден в нарушение на чл.35 АПК без преди това да са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за правилното решаване на случая. По изложените съображения, първоинстанционният съд намира оспорената заповед за незаконосъобразна, като издадена при допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.146, т.2, във връзка с чл.59, ал.2, т.4 АПК липса на мотиви и по чл.146, т.3, във връзка с чл.35 АПК, поради което същата е отменена и преписката е изпратена на органа за ново произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на съдебното решение указания по тълкуването и прилагането на закона, в 14 дневен срок от влизането му в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира решението на първоинстанционния съд за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд и не страда от сочените от касатора основания по чл. 209, т. 3 АПК, налагащи отмяната на оспорения съдебен акт. В хода на производството пред Административен съд София - град, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. В конкретния случай административният орган е посочил като правно основание за издаване на процесната заповед чл. 4, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Постановление 206/23.10.2023 г. на Министерския съвет и е аргументирал теза, че не са налице предпоставките визирани в цитираната правна норма, тъй като посещаваният от детето център не представлява ясла или детска градина с яслена група. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че Постановление 206/23.10.2023 г. на Министерския съвет съдържа единствен член, с който се приема Наредба за условията и реда за предоставяне и изплащане на средствата от държавния бюджет за компенсиране на разходите, извършени от родителите за отглеждане, възпитание и обучение на децата, които не са приети в общински детски ясли или яслени групи в общински или държавни детски градини поради липса на свободни места. Предвид това, обосновано административният съд е приел, че описаната неяснота в мотивите досежно правното основание за постановяване на процесния отказ, следва да бъде приравнена на липса на мотиви. В разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК законодателят въвежда изискване за форма на акта и той следва да съдържа фактическите и правните основания за издаването му, т.е. да бъде мотивиран. От нормативно установеното изискване за мотивиране на акта се налага изводът, че от органа следва да се изложат конкретни съображения за неговото издаване както фактически, така и правни. Освен конкретни, развитите съображения трябва да бъдат и напълно относими към материалното право и хипотезата на приложимата правна норма. Посочването на фактическите и правни основания за издаването на акт от страна на органа са предпоставка, обуславяща както възможността за упражняване на контрол за законосъобразност върху същия, така и за възможността за организиране на адекватна защита спрямо него. Изискването за мотивиране на акта е насочено към стриктно посочване на фактическите основания, и съпоставянето им с правните основания, от които административният орган черпи правомощието си да го издаде. Съдът не може и не следва да замества мотивите, фактическите и правни основания за издаване на административния акт, тъй като по този начин би подпомогнал една от спорещите страни, с което би нарушил един от основните принципи в административния процес - принцип за равенство на страните, прогласен в чл. 8 АПК. Неоснователни са възраженията относно необоснованост на първоинстанционния съдебен акт. При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и с оглед оказаната на Й. Р. И. адвокатска помощ и защита на основание чл. 36, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата, на адвокат Ж. Каналиев се следва сумата от 1000 лева за процесуално представителство и защита пред Върховен административен съд, на основание представен договор за правна защита и съдействие (лист 32 от касационното дело) и на основание чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,