Решение № 211 от 5.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1739/2015 г.

Решение № 211 от 5.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1739/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Емилия Василева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт П. И. К. срещу решение № 485 от 12.03.2015 г. по т. дело № 1775/2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 375 от 05.03.2014 г. по т. дело № 5056/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав в следните части: частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД частично за сумата 25 816,90 лв. /представляваща част от разликата над присъдената главница до общо предявения размер от 50 415,43 лв./; частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 23,60 лв. до пълния предявен размер от 14 522,12 лв., т. е. за 14 498,52 лв.; частта за разноските. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че изводът на САС, че по делото не е доказано извършването на каквито и да било други реални плащания, е необоснован и постановен в противоречие с материалния закон. Неоснователно въззивният съд не е признал съдебно удостоверение № 1280/29.05.2013 г. за прекратяване на изп. дело № 270/2010 г. на 16.08.2010 г. и данъчна фактура № [ЕГН]/04.08.2010 г. като доказателства за реално извършено плащане по договора на присъдената сума. Касаторът поддържа становище, че съдебният състав е допуснал нарушение на материалния закон /чл. 6, ал. 1, т. 1 ЗСч, чл. 113, ал. 1, пр. 2, ал. 2 и ал. 4, пр. 2 ЗДДС и чл. 24, ал. 1 и ал. 2 ЗЧСИ във връзка с чл. 455, ал. 1 и ал. 2 ГПК/ и не е съобразил, че данъчната фактура е издадена след реално извършеното от специалната сметка на ЧСИ към сметката на взискателя плащане и че изпълнителното дело е прекратено. Касаторът моли решението да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждане на направените разноски съобразно уважената част на иска и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба. С определение № 436 от 08.06.2016 г. по настоящото т. дело № 1739/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в следните части: 1/ частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за разликата над присъдената главница 22 296,47 лв., погрешно посочена в диспозитива 21 357,67 лв., до 48 113,37 лв., т. е. в отхвърлителната част за сумата 25 816,90 лв.; 2/ частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 23,60 лв. до пълния предявен размер от 14 522,12 лв., т. е. за сумата 14 498,52 лв.; 3/ частта за разноските. Касационното обжалване на въззивното решение в посочената му част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Каква е доказателствената сила на данъчната фактура, издадена от взискателя за длъжника, в която като стопанска операция е посочено: окончателно плащане на конкретна стока, и която съдържа датата на плащането? По релевантния процесуалноправен въпрос: Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗСч (отм.), но действала към датата на издаване на данъчната фактура, първичният счетоводен документ е носител на информация за регистрирана за първи път стопанска операция. Предметът и стойностното изражение на стопанската операция е част от необходимото съдържание на първичния счетоводен документ съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗСч (отм.) Данъчната фактура представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ облагаемо данъчно събитие и начислен данък добавена стойност. Разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДДС задължава всяко данъчно задължено лице - доставчик да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга или при получаване на авансово плащане преди доставката, освен в случаите, когато доставката се документира с протокол по чл. 117 ЗДДС. При извършено плащане на последната част от уговорената цена преди доставка и монтаж на изделието доставчикът е длъжен да издаде фактура най-късно до 5 дни от датата на получаване на плащането - аргумент от чл. 113, ал. 4 ЗДДС. Посочването на датата, на която е извършено плащането, когато данъчната фактура се издава за авансово плащане преди извършване на доставката, е задължителен реквизит от съдържанието на данъчната фактура - аргумент от чл. 114, ал. 1, т. 10 ЗДДС. С издаване на данъчната фактура за авансово плащане, респективно окончателно плащане на цената на стоката преди нейното доставяне, и отразяване на датата на извършеното плащане, доставчикът документира стопанската операция за плащане на цената и по този начин удостоверява, че сумата по фактурата за конкретната стока е платена. При частните свидетелстващи документи съдът не е обвързан от тяхната доказателствена сила, а следва да я прецени с оглед всички събрани относими и допустими доказателства. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния правен въпрос: Данъчната фактура, издадена от взискателя за длъжника, в която като стопанска операция е посочено: окончателно плащане на конкретна стока, и която съдържа датата на извършеното плащане, може да удостоверява плащането на посочената в данъчната фактура сума. С оглед характеристиката на данъчната фактура като частен свидетелстващ документ съдът е длъжен да я обсъди заедно с всички останали събрани по делото относими и допустими доказателства. По правилността на въззивното решение: При така дадения отговор на релевантния правен въпрос се налага извод, че въззивният съд е постановил неправилно решение. Решаващият съдебен състав не е съобразил обстоятелството, че издадената от ответника - взискател в изпълнителното производство данъчна фактура е в изпълнение на задълженията му по чл. 113, ал. 1 ЗДДС и че с нея ответникът е удостоверил окончателното плащане на цената на възложения за изработка, доставка и монтаж асансьор на 04.08.2010 г. преди асансьорът да бъде доставен и монтиран в обекта на възложителя - длъжник в изпълнителното производство. Ответникът не е оспорил верността на данъчната фактура, не е опровергал нейното съдържание, поради което същата като частен свидетелстващ документ е следвало да бъде обсъдена във връзка с издадените от ЧСИ П. Д. към [фирма] фактура № [ЕГН]/23.09.2010 г. за сумата 1 918,33 лв. и удостоверение за прекратяване на изпълнителното дело. Въззивната инстанция в нарушение на разпоредбите на чл. 12 и чл. 180 ГПК не е обсъдила в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, въпреки направените оплаквания във въззивната жалба. Въз основа на изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение в обжалваната му част е неправилно - постановено е при нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция. Видно от издаденото от ЧСИ П. Д. удостоверение № 1280/29.05.2013 г. и приложеното ч. гр. дело № 2700/2010 г. на Районен съд Плевен, изпълнителното производство по изп. дело № 20107550400273/2010 г. със страни взискател [фирма] и длъжник [фирма] е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 2700/2010 г. на Районен съд Плевен по заповед за изпълнение № 1883/26.04.2010 г. по същото дело, с която е разпоредено длъжникът [фирма] да заплати на заявителя [фирма] сумата в размер 21 357,67 лв. по сключения между страните на 19.07.2007 г. договор, по силата на който [фирма] е възложило на [фирма] да проектира, произведе, достави, монтира и сертифицира пътнически панорамен асансьор за обект хотел "К. М. ", [населено място]. Изпълнителното производство е прекратено на 16.08.2010 г., като преди това ответникът [фирма] е издал на [фирма] данъчна фактура № 1259/04.08.2010 г., в която е удостоверил, че на 04.08.2010 г. е извършено окончателно плащане за процесния асансьор - плащане на сумата 25 816,99 лв. /21 514,13 лв. + 4 302,83 лв. 20% ДДС/. След прекратяване на изпълнителното производство ЧСИ П. Д. е издал на [фирма] данъчна фактура № [ЕГН]/23.09.2010 г., съгласно сметка 3554 и 3555/30.08.2010 г. за сумата общо в размер 2 302 лв. /1 918,33 лв. + 383,67 лв. 20% ДДС/, представляваща възнаграждение на ЧСИ и разноски по изпълнителното производство. Независимо от обстоятелството, че в удостоверението, издадено от ЧСИ П. Д., не е посочено основанието за прекратяване на изпълнителното производство /чл. 433, ал. 1, т. 1 - т. 8 ГПК/, то при обсъждане на това доказателство заедно с данъчна фактура № 1259/04.08.2010 г. в тяхната взаимна връзка следва да се приеме, че сумата в размер 25 816,96 лв. е платена от ищеца на ответника и по този начин е погасено вземането, за което е издаден изпълнителният лист, послужил като основание за образуване на изпълнителното производство. Следователно заедно с платената авансова част от стойността на асансьора по фактура № 523/26.07.2007 г. в размер 22 296,47 лв. ищецът е заплатил на ответното дружество общо сумата 48 113,43 лв. /22 296,47 лв. + 25 816,96 лв./. Ответникът не е представил доказателства, че е изпълнил задълженията си по договора да достави и монтира асансьора, въпреки че е получил плащане на дължимата цена и дадените указания в първоинстанционното производство. При така установената фактическа обстановка се налага изводът, че предпоставките за разваляне на договора са налице, поканата за извънсъдебно уреждане на спора, връчена на ответника на 21.01.2013 г., е произвела своето действие. До предявяване на иска, както и до приключване на устните състезания ответното дружество не е доставило и монтирало асансьора. Сумата в размер общо 48 113,43 лв. /22 296,47 лв. + 25 816,96 лв./ е платена на отпаднало основание, поради което искът за връщането й по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен в посочения размер. Въз основа на изложените съображения настоящият състав счита, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за сумата в размер 25 816,90 лв., представляваща разлика над 22 296,47 лв. до 48 113,37 лв., т. е. в обжалваната част по отношение на главницата, и вместо това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 25 816,90 лв. заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 25.03.2013 г. до окончателното плащане на сумата. С оглед акцесорния характер на иска за заплащане на обезщетение за забава в размер на лихвата за забава и предвид връчената на 21.01.2013 г. покана и предоставения с нея срок искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен за периода от 27.01.2013 г. до 24.03.2013 г. вкл. Размерът на лихвата за забава върху сумата 25 816,90 лв. за посочения период възлиза на 409,99 лв. Следователно в посочената част въззивния съдебен акт следва да бъде отменен и ответникът трябва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение за забава в размер 409,99 лв. За разликата над тази сума до 14 498,52 лв. искът е неоснователен и в тази част въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество дължи на касатора сума в размер общо 2 115,72 лв., представляваща направени от ищеца разноски за всички съдебни производства, изчислени съразмерно на уважената част от исковете от настоящата инстанция, от която сума 1 053,17 лв. - за първоинстанционното производство, 547,15 лв. - за въззивното производство и 515,40 лв. - за касационното производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК ответникът трябва да заплати на касатора възнаграждение за юрисконсулт в размер по 1 320 лв. за всяко инстанционно производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение