Решение № 7711 от 11.7.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството e по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3/, гр. София, чрез процесуален представител главен юрисконсулт С. Гачев, срещу решение 466 от 17.03.2023 г. постановено по адм. дело 1080/2022 г. по описа на Административен съд Благоевград. В жалбата са релевирани доводи, че съдебният акт е неправилен, поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да се постанови решение, с което да се отмени обжалвания съдебен акт и вместо него да се постанови решение, с което да се потвърди законосъобразността на оспореният административен акт. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендирания от ответника адвокатски хонорар. Представя писмено становище. Ответната по жалбата страна Валекс 1 ЕООД чрез пълномощника си адв. П. Китанова, в писмен отговор оспорва касационната жалба твърди, че същата е неоснователна. Излага доводи по същество и прави искане да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за настоящото съдебно производство. Представителят на Върховна административна прокуратура намира жалбата за допустима и неоснователна. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав от Четвърто отделение като прецени наведените касационни основания, доводите на страните във връзка с тях и данните по делото намира, че касационната жалба като подадена от надлежна страна по см. на чл. 210, ал. 1 АПК и в законоустановения 14-дневен срок от съобщаване на решението, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С оспореното пред настоящата съдебна инстанция съдебно решение, първоинстанционният съд по жалба на Валекс , ЕООД е отменил като незаконосъобразно Решение за налагане на финансова корекция 47/3/3120263/3/01/04/01 от 21.10.2022г. на изпълнителен директор на Държавен фонд "Земеделие". За да достигне до този резултат, съдът е приел, че административния акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, акта съдържа фактически и правни основания, както и че не са установени нарушения на административнопроизводствените правила, но по отношение на материалната законосъобразност на акта, първоинстанционния съд е приел, че административния акт е издаден при неправилно приложен материален закон. От една страна е приел, че установените от административния съд нарушения, водещи до отмяна на финансовата подкрепа на проекта, правилно са определени като неизпълнение на одобрени индикатори по смисъла на чл. 70, ал.1 т. 7 от ЗАКОН за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление /ЗУСЕФСУ/, както и че размерът на финансовата корекция е определен в съответствие с изискванията на чл. 46, ал. 2 от НАРЕДБА 29 от 11.08.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. /Наредба 29/2008г./ и приложимите т. 18 и т. 30 от ПРАВИЛА за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители по мерките от Програмата за развитие на селските райони 2007 2013 г. /Правилата/, в съответствие с чл. 3, ал.1 от Правилата. А от друга страна първоинстанционния съд e съобразил приложимата спрямо националното законодателство разпоредба на чл.3, §1 от Регламент 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности /Регламент 2988/95/, съпоставяйки я с относимите доказателства по делото, е обосновал извода, че към 21.10.2022г., която е датата на издаване на оспореният административен акт е изтекъл четиригодишнят давностен срок предвиден в чл. 3, §1 от Регламент 2988/95, който е започнал да тече от 01.10.2018 г.- изтичане срока на договора, въз основа на което приел, че административния акт е материално незаконосъобразен и следва да се отмени. Обжалваното решение е правилно. Довода на касационния жалбоподател, че първоинстанционния съд се е произнесъл без да бъде надлежно сезиран за наличието на изтекъл давностен срок съгласно хипотезата на чл. 3, §1 от Регламент 2988/95 следва да се приеме за неоснователен. В разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК е предвидено, че съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК. В настоящия случай относима е хипотезата на чл. 146, т. 4 от АПК, според която основание за оспорване на административния акт е противоречие с материалноправни разпоредби. С оглед на обхвата на позитивното право, материалноправните разпоредби по смисъла на чл.146, т. 4 от АПК означават и тези разпоредбите на европейското право. Съгласно горепосоченото съдът е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на административния акт за противоречие с относимите материалноправни разпоредби, включително и тези на европейското право, съобразно правилата на чл. 142 от АПК към момента на издаване на административния акт. В настоящия случай правното основание за издаване на решението за налагане на финансова корекция освен разпоредбите на националното законодателство следва да бъдат преценени и действащите към момента на издаване на административния акт правни разпоредби на европейското право субсидиарно приложими, в това число разпоредбата на чл.3, §1 от Регламент 2988/95, което ангажира първоинстанционния съд да изследва и приложи, което е изпълнено в случая. Въз основа на което следва да се приеме, че не е налице соченото от касатора нарушение. Неоснователно е релевираното в касационната жалба оплакване, относимо към погасителната давност, в това число и позоваването за приложимост на чл. 171 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. В настоящия случай разпоредбата на чл. 171 от ДОПК не е приложима. По аргумент от чл. 1, § 1 от Регламент 2988/95 във връзка с чл. 27, ал. 6 от ЗПЗП, приложение относно установените по делото факти намира текстът на чл. 3, § 1 от горния регламент, който в своята ал. 1 предвижда, че срокът за давност за процедурите е четири години от момента, в който нередността по смисъла на чл. 1, § 1 е извършена. Според посочената разпоредба от регламента, в случай на продължаваща или повторно извършена нередност срокът за давност започва да тече от датата, на която нередността е прекратена, а в случай на многогодишна програма срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена /чл. 3, § 1, ал. 2/. Срокът за давност се прекъсва от всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността, като започва да тече отново след всяко действие, което го прекъсва /чл. 3, § 1, ал. 3/. Предвид изложеното и безспорната установеност по делото, че неизпълнението на заложените в бизнес плана финансови показатели и за устойчива заетост е продължило две пълни, последователни финансови години /2016 г. и 2017 г. /, както и това, че видно от данните по делото давността не е прекъсвана, правилен е изводът на първостепенния съд, че към датата на издаване на решението за налагане на финансова корекция 21.10.2022г., давностният срок е изтекъл. В случая се касае за продължаваща нередност, за която предвид установения по делото, обхванат от нарушенията период, давностният срок е започнал да тече от 01.01.2018 г., както правилно е установил административния съд. Според относимата към спора практика на СЕС, когато нарушението е било открито след настъпване на вредата, давностният срок започва да тече от извършването на нередността, тоест от момента, в който са настъпили както действието или бездействието на икономическия оператор, което представлява нарушение на правото на Съюза, така и вредата, причинена на бюджета на Съюза или на бюджетите, управлявани от него. Датата на извършване на нередността се отнася към датата на събитието, осъществило се последно, а именно или към датата на настъпване на вредата, когато тази вреда настъпва след действието или бездействието, представляващо нарушение, или към датата на това действие или бездействие, когато, както в случая, съответното предимство е предоставено преди посоченото действие или бездействие . Твърдението на касатора, че е налице продължаваща нередност за следните последователни години 2016, 2017 и 2018г. до изтичане на мониторинговия период, въз основа на което счита, че не е изтекъл давностния срок следва да се приемат за несъстоятелни, тъй като пред първоинстанционния съд не са представени доказателства в тази насока, както и към настоящ момент не се представят такива. Още повече видно от обжалвания административен акт са установени нередности за конкретно посочен времеви период, като не е посочена 2018 година. По отношение на твърденията за мониторинговия период за яснота следва да се посочи, че мониторинговият период обхваща времето, през което ползвателят на помощта е длъжен да изпълнява инвестицията, за която му е предоставена финансовата помощ, както и всички, поети по силата на договора за отпускане на БФП задължения, в това число съгласно одобрения бизнес план, а не времето, през което органът има правото да извършва проверки. При това счита, че единствено извършените от ползвателя на помощта нарушения на договора му с ДФЗ в рамките на мониторинговия период могат да дадат повод на органа за оттегляне на вече изплатената финансова помощ, чрез налагането на финансова корекция или установяването на публично държавно вземане, но не и нарушения, допуснати от ползвателя след изтичането му. В аналогичен смисъл е въведеното за първи път с § 1, т. 38 от Допълнителната разпоредба на ЗПЗП / обн. ДВ, бр. 102/23.12.2022 г., в сила от 01.01.2023 г./, легално определение на понятието "период на мониторинг", като период от 5 години след последното плащане по интервенцията, в който бенефициентът е длъжен да спазва задължението за дълготрайност на операциите по интервенциите, свързани с инвестиции, като за бенефициенти, които са микро-, малки или средни предприятия, периодът е три години. В нито един от приложимите в разглежданата материя, европейски и национални нормативни актове, не е въведен краен срок или каквото и да било друго времево ограничение относно извършваните от съответния компетентен орган на проверки относно изпълнението на сключените договори за предоставяне на БФП по линия на европейските фондове и в частност на ЕЗФРСР, още по-малко - такова, произтичащо от изтичането на периода на мониторинг. Единствената предпоставка, при това относима не конкретно към крайните срокове за осъществяване на проверки по договорите за БФП, а въобще към възможността на органа да потърси възстановяване на недължимо платената финансова помощ /включваща и извършването на проверки/, е въведеният в чл. 3, § 1 от Регламент /ЕО/ 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности, четиригодишен срок на давност. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и съдържанието на разпоредбите на чл. 143, ал. 1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за две съдебни производства. При този изход на спора заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция е основателно и следва да се уважи. Същото, видно от доказателствата по делото списък с разноски и договор за правна защита и съдействие е в размер на 1200 лв. Предвид изложеното касатора следва да бъде осъден да заплати в полза на Валекс 1 ЕООД сумата от 1200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Размерът на договореното и платено адвокатско възнаграждение съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото и не надвишава съществено нормативно предвидения минимум в според Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,