Решение № 1437 от 10.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6264/2015 г.

Решение № 1437 от 10.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6264/2015 г., II о., докладчик съдията Галина Солакова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "К. 2002" ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, чрез адв. Д. срещу решение № 1695/16.03.2015 г., постановено по адм. дело № 11202/2013 г. по описа на Административен съд-София град. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение- отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, като се излагат доводи за налични документи по доставките на процесните услуги и тяхната удостоверителна сила за реалност на доставките. Претендира се отмяна на решението със законните последици. Ответникът директор на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика"/ОДОП/-София, чрез процесуалния си представител юрк. С., излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди решението като обосновано и правилно. Върховният административен съд, второ отделение намира касационната жалба, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор против Ревизионен акт /РА/ № 2101304483/09.08.2013 г., издаден от началник сектор "Ревизии" в дирекция "Контрол" при ТД на НАП и главен инспектор по приходите при ТД на НАП, в частта, потвърдена с решение № 1784/18.10.2013 г. на директора на дирекция "ОДОП"-София за отказано право на данъчен кредит общо в размер на 33 166,00 лв. за доставки по 14 бр фактури, издадени от ЕТ "М.-В. С.". Установено е, че вписания предмет на доставките е както следва: във фактури № 90/30.09.2011 г. и № 115/28.09.2011 - "комисионна по договор", а в останалите 12бр. - "по договор". От събраните доказателства по насрещна проверка /договор за доставка от 25.07.2009 г. и уведомително писмо от 10.09.2010 г.; договор за реклама от 01.06.2010 г. и анекси към него от № 1 до № 11; дневни финансови отчети към фактурите; комисионен договор от 01.08.2011 г., с приложени към същия Протокол № 1/30.09.2011 г. и Протокол № 2 от 28.09.2012 г./ и дадените обяснения е установено, че се касае за доставки за рекламни и комисионни услуги, извършвани лично от доставчика ЕТ "М.-В. С.". Осъществяваната дейност от ЕТ е търговия на дребно с хранителни и др. стоки в два магазина в с. Световрачане. След обстоен анализ да доказателствата за доставките по фактури № 90/30.09.2011 г. и № 115/28.09.2011 г. е прието от съда, че извършените от "К. 2002" ООД строително-монтажни работи по описаните договори с ГД "Изпълнение на наказанията" и "К. Енерджи" АД нямат връзка с извършени от ЕТ"М.-В. С." посреднически дейности по комисионния договор. Липсват каквито и е да преки или косвени доказателства за извършване на фактурираните комисионни услуги, вкл. уговореното по чл. 5, ал. 2 от договора писмено съгласие. По отношение на доставките по останалите 12бр. фактури също е прието за установено, че липсва реалност на доставките за рекламни услуги, договорени по договор за реклама, сключен между "К. 2002" ООД и ЕТ "М.-В. С.", за поставяне на рекламни изображения и текстове, изготвени от възложителя "К. 2002" ООД срещу възнаграждение за изпълнителя ЕТ "М.-В. С.", като стойността на съответната рекламна услуга се определя с анекс. Доказателства за вида на рекламните материали, за предаването им от възложителя на изпълнителя, за реалното им поставяне на посочените в договора обекти и т. н. не са ангажирани както в ревизионното, така и в съдебното производства, като не е изяснен и произхода на рекламните материали и тяхното съдържание, вкл. връзката с дейността на "К. 2002" ООД. Обосновавайки, че наличието на редовно водено от оспорващия счетоводство и отразяването на доставките в счетоводството на доставчика не представлява доказателство за реално получени, респ. извършени доставки, съдът е приел, че с процесния РА законосъобразно на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 9 от ЗДДС е отказан данъчния кредит по всички фактури. Така постановеното решение е правилно, законосъобразно и съответно на изяснената по делото фактическа обстановка. Процесните фактури са за доставка на рекламни и комисионни услуги. За законосъобразното упражняване на правото на получател по една облагаема доставка на услуга да приспадне платения от него на доставчика му ДДС като данъчен кредит, предвид дефиницията на чл. 8, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, е необходимо по категоричен начин да се докаже, че фактурираните от доставчика услуги са реално извършени от него или негов подизпълнител, т. е. правото на данъчен кредит не възниква, а ако е упражнено, то ще е незаконосъобразно, ако се установи че услугите са само договорени и фактурирани, тъй като ЗДДС поставя условие за реалното извършване на услугата. Получаването на услугата /чл. 9 ЗДДС/ е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане на данъчен кредит, поради което претендиращия данъчно предимство субект е длъжен да установи осъществяването на тези правно релевантни факти по реда на чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 193 ГПК и § 2 ДР ДОПК. В този смисъл е и практиката на СЕС по решение от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11 и решение по дело С-285/11,както и изискванията по Директива 2006/112/ ЕО, и многократните произнасяния на СЕС в смисъл, че за възникването и признаването на правото на данъчен кредит е необходимо да се установи действителното извършване на доставките, по които то се претендира. Действително, същестува и практика на СЕС, че не се допуска национална практика, съгласно която, данъчният орган отказва да признае на данъчно задълженото лице право да приспадне данъчен кредит за предоставените му услуги, поради това, че издателят на фактурите за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, разходите за услугата в счетоводната им документация са неоправдавани или в някои документи липсват подписи на посочените като доставчици лица, без да се доказва въз основа на обективни данни, че това право е упражнено с измамна цел или цел злоупотреба /С- 80/11 и С- 142-11, С-324/11 и С-18/13/. Тези разяснения обаче са предпоставени от наличието на фактури, които съдържат цялата изискуема информация по чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, който предвижда като задължителен реквизит на фактурата вписването на степента и естеството на предоставените услуги. Нормата на чл. 178 от Директивата изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане, което е изрично подчертано от СЕС и в решението по дело С-271/2012 г. В конкретния случай във фактурите е посочена само обща сума, без конкретизация на единичната цена, брой отработените часове и др., т. е. посоченият предмет на доставките по фактурите не позволява да се определи вида на съответните услуги. Общото посочване на "комисионна по договор" в 2 бр. фактури, а в останалите 12 бр. - "по договор" не индивидуализира фактурираните услуги. С оглед на това се явяват неоснователни доводите на касатора, че по Директива 2006/112/ЕО достатъчно основание за възникването на правото на данъчен кредит е спазването на установените в закона формални изисквания относно документирането и отразяване за данъчни цели на доставките в съответните декларации и регистри. По делото е установено, че издадените от ЕТ "М.-В. С." фактури не отразяват факти от обективната действителност, налице са само данъчни документи, без жалбоподателят да доказва, че реално е получил услугите по договора . В тази връзка по изрично негово искане е заличен допуснатия свидетел, а допуснатата по негово искане експертиза е по въпроси, които са безспорни в производството-отразяване на фактурите в ДП и подадените СД по ДДС, водено надлежно счетоводство и извършени плащания в брой. Спорният въпрос по делото е дали доставките на услуги по процесните фактури са реални, за което не са представени доказателства по реда на чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 193 ГПК и § 2 ДР ДОПК. С оглед на това, констатациите за съответствие на фактурите на изискванията на ЗСч и включването им в дневниците за продажби, както и налични плащания, правилно са възприети от съда като недостатъчни, тъй като чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС при определяне на понятието данъчен кредит, изрично включва изискването за реално осъществена облагаема доставка, т. е. наличието на такава доставка, а не притежаването на данъчен документ е основна предпоставка за възникване на претендирането право. Представените договори, с които се конкретизира предмета на доставките на услуги по процесните фактури, удостоверяват възникнали облигационни задължения, но не покриват изискванията на данъчния закон за осъществяване на облагаема доставка. Неоснователни са доводите за несъобразяване на съдебното решение с практиката на СЕС по съединени дела С-80 и 142/2011 на СЕС, с оглед изложеното по-горе. При липса на доказателства за реално извършване на доставката, а само фактуриране, казусът няма връзка с посочената практика. Обратно на доводите в касационната жалба, цитираното решение, както и решенията по дела С-642/12 и С-643/12 обосновават тезата, че не е изключена възможността компетентната администрация да провери дали фактурираните доставки са действително извършени и с оглед на това да установи данъчно задължение, т. е. да обследва налице ли е реално изпълнение на фактурираните услуги по смисъла на чл. 9 от ЗДДС. Това е в унисон с решенията по дела C-342/87,C - 454/98, С-152/02 и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, визиращи, че упражняването на правото на данъчния кредит се ограничава само до действително дължимите данъци. В тази връзка се явяват неоснователни доводите по касационната жалба за налично плащане по фактурите и редовното им осчетоводяване и деклариране, тъй като тези обстоятелства не да достатъчни за приемане реалността на доставките. Следователно изводът на органа по приходите и административният съд за недължимост на данъчния кредит по процесните фактури е обоснован и съобразен с цитираната по-горе практика на СЕС. С оглед на изложеното, обжалваното решение като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна по чл. 209 АПК, следва да се остави в сила. Предвид изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответника, касаторът дължи разноски в размер на 500 лв - юрк. възнаграждение за настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,