Решение № 6150 от 11.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14616/2009 г.

Решение № 6150 от 11.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14616/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК. Образувано е по искане на Христо Железов Железов, гр. Бургас, ул. "Шести септември" № 8 за обявяване на нищожност на решение на Висшия съдебен съвет от 11.05.1992 г. Жалбоподателят счита оспорваното решение за нищожно. Компетентността на Висшия съдебен съвет да постанови липса на професионални качества на магистратите е ограничена във времето с тримесечен срок. Същият започва да тече от образуването на съвета, съгласно § 5 от преходните и заключителни разпоредби на Конституцията на Република България. От образуването на "втория" Висш съдебен съвет до освобождаването на Железов са изминали повече от три месеца. Висшият съдебен съвет е конституиран на 22.01.1992 г., това е датата, на която е осъществен и последният избор на членове на Висшия съдебен съвет. Дори за дата на конституиране да се приеме датата на първото заседание на Съвета - 05.02.1992 г., до датата 11.05.1992 г. са изминали отново повече от три месеца. Наред с това решението е нищожно и поради превратно упражняване на власт. Липсата на професионални качества и морал главният прокурор е обосновал с липсата на реална политизация и участие в наказателно общ характер дело 515/1989 г. на Бургаския районен съд. Неверни обстоятелства, които правят решението нищожно, и са доказателство за превратно упражняване на власт. Моли съда да прогласи нищожността на оспорения акт. Ответникът по оспорването - Висшият съдебен съвет, счита същото за неоснователно. Не е налице изначална некомпетентност на Висшия съдебен съвет, поради което неоснователно е твърдението, че произнасянето е от некомпетентен орган. Органът не е упражнил превратно властта си при преценката на професионалните качества на магистрата. Моли съда да остави в сила оспорваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Твърденията на жалбоподателя за нищожност на оспорения акт поради липса на времева компетентност и превратно упражняване на власт са доводи за незаконосъобразност. Пропускането на срока не води до отпадане на компетентността на Висшия съдебен съвет. Не е налице и изначална липса на упражненото от органа субективно право, а неправилна преценка за съществуването му към момента, когато е упражнено. Върховният административен съд счита искането за допустимо - подадено е от надлежна страна, срещу подлежащ на съдебно оспорване административен акт и с оглед основанието, на което се оспорва акта, - подадено в срока по чл. 149, ал. 5 АПК. За да се произнесе по същество съдът установи от фактическа страна следното: Към влизането на Конституцията на Република България в сила - 13.07.1991 г., жалбоподателят е бил районен прокурор в районна прокуратура, гр. Бургас. На основание § 5 от преходните и заключителни разпоредби на Конституцията, Висшият съдебен съвет, на свое заседание от 11.05.1992 г., след изслушване на жалбоподателя, взел решение за освобождаването му от длъжност. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) съветът се състои от 25 членове. На заседанието на 11.05.1992 г. са присъствали 23 членове. Решението е взето със 17 гласа "за" и 5 "против". Съгласно разпоредбата на § 3, ал. 4 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) решението може да бъде преразгледано по молба на заинтересованото лице, подадена в едномесечен срок. Жалбоподателят не е сезирал съвета с молба за отмяна на решението. На 22.07.1994 г. е публикуван Законът за съдебната власт (отм.). Съгласно неговия § 10, ал. 2 съдиите, прокурорите и следователите, които са освободени от Висшия съдебен съвет до влизане в сила на закона, могат да обжалват решението за освобождаването си пред Върховния административен съд в тримесечен срок от влизането на закона в сила. На 18.01.1995 г. Христо Железов е подал жалба до Върховния административен съд, с която е обжалвал решението на Висшия съдебен съвет за освобождаването му. С решение № 209А от 17.10.1995 г., постановено по дело 116/1995 г., жалбата му е оставена без разглеждане като просрочена и производството е прекратено. Съдът, при така установената фактическа обстановка и след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата на Христо Железов за неоснователна по следните съображения: Основното твърдение на жалбоподателя е, че решението е взето от некомпетентен орган. Съгласно § 12 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) в едномесечен срок от влизане на закона в сила се провежда избор за членове на съвета. А съгласно § 13 от същия Висшият съдебен съвет се смята за образуван по смисъла на § 5 от Конституцията след конституирането му по реда на § 12 от закона. Безспорно по делото е, че конституирането на съвета е станало с избора на неговите членове - на 17.01.1992 г. от квотата на прокуратурата, на 20.01.1992 г. от квотата на съда и на следствието и на 22.01.1992 г. от квотата на Народното събрание. В тази насока съдът споделя доводите на жалбоподателя досежно момента на възникване на пълномощията на органа и досежно началния момент на тяхното упражняване. Не се спори също, че оспореното решение е взето при спазване на процедурните правила за вземане на решение - заседанието на съвета е проведено при кворум, по смисъла на чл. 9, ал. 3 от Закона за Висшия съдебен съвет (отм), жалбоподателят е изслушан, съгласно § 3, ал. 3 от същия закон, и решението е взето с мнозинство от 17 гласа. Висшият съдебен съвет е единственият орган в държавата, на когото в съответствие със специализацията на функциите на държавното управление, са възложени правомощията по определяне на състава на съдебната власт. Тази компетентност му е възложена с чл. 129, ал. 1 от Конституцията. Следователно дори и органът да се е произнесъл след изтичането на визирания в § 13 от Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) срок, то това произнасяне е в рамките на конституционно определената му дейност. В този контекст телеологичното тълкуване на нормата на § 5 от Конституцията и § 13 от Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) сочи, че конституционният законодател е целял преценката за несменяемост и за освобождаването на магистратите да се извършва именно от Висшия съдебен съвет (решение № 9 от 30.09.1994 г. на Конституционния съд по конституционно дело 11/1994 г.). Следователно не е налице изначална липса на компетентност, не е налице произнасяне извън кръга на правата и задълженията, които Съветът има на основата на Конституцията за изпълнение на специализираната му задача в държавното управление. Налице е неправилна преценка за съществуването на правото и задължението на органа да се произнесе, но тази неправилност не прави акта изцяло лишен от законова основа, т. е. не го прави нищожен. Прави го унищожаем. А атакуването на унищожаемите административни актове е обвързано със срок. Жалбоподателят два пъти е имал законовата възможност да оспори акта за неговата незаконосъобразност - в едномесечен срок след постановяването му и в тримесечен срок след влизане в сила на Закона за съдебната власт (отм.). И двата пъти той не се е възползвал от това си субективно право. Сега, повече от осемнадесет години след постановяването му, поставя въпроса за неговата нищожност. Факт, който освен, че сочи на желание да се перпетуира спора, поставя въпроса за добросъвестността при упражняване на субективното право на жалба. Другото твърдение на жалбоподателя за нищожност на оспореното решение е поради превратно упражняване на власт. Преди всичко следва да се посочи, че двете твърдения се намират в отношение на алтернативност. Ако жалбоподателят твърди, че оспореният акт е издаден от некомпетентен орган, то само при условия на алтернативност може да твърди, че същият този акт е издаден при условия на превратно упражняване на власт. Превратното упражняване на власт изисква властта да е упражнена от компетентния орган, в рамките на предоставената му компетентност, но при нейното упражняване органът да е преследвал цел, различна от визираната в закона. Това е в противоречие с твърдението, че актът е издаден от некомпетентен орган. Жалбоподателят твърди невярност на обстоятелствата, мотивирали решението на Висшия съдебен съвет. Тези обстоятелства не представлявали липса на професионални качества по смисъла на § 5 от Конституцията, поради което са довели до превратно упражняване на власт. Неправилната преценка на органа за наличието на релевантни факти и съответствието им с хипотезата на правната норма представлява нарушение на административнопроизводствените правила или на материалния закон, т. е. тя води до незаконосъобразност, не до нищожност на постановения акт. Тези твърдяни нарушения жалбоподателят е имал възможността, както бе посочено по-горе, да отстрани по пътя на оспорването на акта на два пъти, но не го е сторил. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че с постановения административен акт органът превратно е упражнил властта си. Видно от приложения по делото протокол от заседанието на Висшия съдебен съвет самият жалбоподател в изказването си е посочил нарушения на служебните задължения, които са послужили за изготвяне на предложението. Обсъжданите и други обстоятелства, при положение, че не са били единствено основание за постановяване на решението, не могат да обосноват, при тези доказателства по делото, преследването от органа на цел, различна от визираната в закона. Видно от изложеното твърденията на жалбоподателя за нищожност на оспорвания административен акт са неоснователни. Актът не страда от твърдяните пороци. Същият е валиден. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд