Решение № 975 от 26.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11985/2020 г.

Решение № 975 от 26.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11985/2020 г., IV о., докладчик председателят Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от началника на сектор "Незаконна миграция" при отдел "Миграция" – СДВР, чрез юрисконсулт Б. Панайотова, против решение № 4051 от 21.07.2020 г. по адм. дело № 4880/2020 г. на Административен съд – София град. С него е отменена, като незаконосъобразна негова заповед № УРИ 5392 ПАМ-228 от 5.05.2020 г. за прилагане на принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход" и са присъдени разноски. Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна Х. Алауауда, лице без гражданство от [произход], чрез процесуалния му представител адвокат Иларева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски по приложен списък. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Мотивира се, че съдът не е обсъдил всички доказателства и доводи на органа, както и че не са съобразени разпоредбите на чл. 67, ал. 1 и ал. 2 ЗУБ относно привеждането в изпълнение на приложените принудителни административни мерки. Посочил е, че съдът не е съобразил, че изпълнението на ПАМ няма отношение към административния акт, с който се налага тази ПАМ. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Х. Алауауда срещу заповед № УРИ 5392 ПАМ-228 от 5.05.2020 г. на началника на сектор "Незаконна миграция" – СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 ЗЧРБ е приложена принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход" във връзка с влязло в сила решение на председателя на ДАБ за отказ от предоставяне на международна закрила по Закона за убежището и бежанците. Възраженията са, че за чужденеца липсва възможност за връщането му в страната на произход, тъй като е лице без гражданство и не съществува държава, в която да бъде върнато. Твърди, че е от [територия], като за завръщането му следва да има разрешение от израелските власти. Посочено е, че актът е издаден в противоречие с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ без да е съобразено, че е подал последваща молба за закрила, по която няма произнасяне, както и че не му е предоставена възможност за доброволно напускане в нарушение на чл. 39б ЗЧРБ. Съдът е събрал административната преписка по издаване на заповедта, от която е установил, че по отношение на Х. Алауауда има влязло в сила решение на председателя на ДАБ, с което му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. На 2.04.2020 г. чужденецът е подал последваща молба за международна закрила, разглеждането на която не е допуснато с решение № 13-ОК от 14.04.2020 г. на интервюиращия орган. На 5.05.2020 г. е задържан от полицейски служители при СДВР, пред които е заявил, че ще се постарае да замине за страна от Западна Европа и че няма да се върне в страната си по произход. Въз основа на събраните доказателства, съдът е изложил приетите за установени факти и е направил правните си изводи, като е счел жалбата за основателна. Приел е, че органът не е изяснил релевантните за случая факти и обстоятелства, като не е съобразил, че чужденецът е подал последваща молба за международна закрила. Приел е, че независимо от влязлото в сила решение за отказ от предоставяне на закрила, органът не е съобразил наличието на друго производство, което представлява пречка за прилагане на ПАМ "връщане до страната на произход", поради което я е отменил. Така постановеното решение е неправилно. Основателно е твърдението на касатора, че съдът неправилно е приложил материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 4 ЗЧРБ /в приложимата редакция, обн. ДВ, бр. 28 от 2020 г./, принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход" се прилага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. Действително, според посочената норма, една от предпоставките за налагане на мярката е по отношение на лицето да има влязло в сила решение за отказ за предоставяне на международна закрила по реда на ЗУБ, за която липсва спор, че е налице за адресата на заповедта. Видно от данните по преписката, с влязло в сила решение на ДАБ на Х. Алауауда е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут, а с решение № 13-ОК от 14.04.2020 г. не е допусната до разглеждане последващата му молба за закрила. Същото е обжалвано от чужденеца и е отменено с решение, постановено по адм. дело № 4954/2020 г. на АССГ и преписката е върната на органа за ново произнасяне. По делото липсва спор, че Х. Алауауда е незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държава, който по принцип може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, доколкото с приключване на съдебното обжалване на отказа да му бъде предоставена международна закрила или убежище, същият престава да има право на пребиваване на територията на страната, предоставено му за целите на търсената закрила, а липсват данни да има такова право на друго основание. Неправилно обаче съдът е приел, че "наличието на друго производство" – последващата молба за международна закрила, представлява пречка за прилагане на ПАМ "връщане до страна на произход", като не е отчел разпоредбите на Закона за убежището и бежанците. Съгласно чл. 67, ал. 1 ЗУБ принудителни административни мерки: "отнемане правото на пребиваване", "връщане", "експулсиране" и "забрана за влизане в страната" не се привеждат в изпълнение до приключване на производството с влязло в сила решение, а в ал. 2 е посочено, че принудителните административни мерки се отменят, когато на чужденеца е предоставено убежище или международна закрила. Това означава, че производството по съдебна проверка на законосъобразността им може да бъде проведено, те дори могат да влязат в сила, но само тяхното изпълнение е отложено до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Другояче казано, наличието на последваща молба за закрила е без правно значение за провеждане на производството по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, доколкото тя е относима към привеждане в изпълнение на влязлата в сила ПАМ. В тази връзка законодателят е създал гаранции, както относно изпълнението на мярката едва след приключване на производството по ЗУБ, така и за отмяната на приложената ПАМ, ако на чужденеца му е предоставена закрила. Неоснователно е твърдението на ответника по касация, че липсва разумна възможност за извеждането на чужденеца от България, тъй като е лице без гражданство, както и че в заповедта не е посочена "страна на произход", в която следва да бъде върнат. Непосочването на страната на връщане не се отразява на законосъобразността на оспорената заповед, тъй като органът има правната възможност и задължение да установи тези релевантни за връщането факти в друг акт. В този смисъл е решение по адм. дело № 4804/2019 г. на ВАС, седмо отделение, според което държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, съгласно член 6, § 1 от Директива 2008/115, а актът по чл. 41 ЗЧРБ има фактически функцията да установи по надлежния ред, че гражданинът на трета държава има качеството на незаконно пребиващ на територията на страната, както и да му наложи задължение за връщане. Представеното от ответника по касация писмо от Дирекция "Миграция" пред настоящата инстанция е неотносимо към спора, доколкото то касае изпълнението на приложената ПАМ "връщане до страна на произход" и не засяга законосъобразността на оспорения акт, поради което и твърденията, че лицето е без гражданство и не може да се върне в [територия] не следва да се обсъждат. Безспорно е, че органът не е предоставил срок за доброволно изпълнение на решението за връщане, както изисква чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ, но то също касае изпълнението на приложената ПАМ и не съставлява съществено нарушение на материалния закон. Още повече, че от изявленията на чужденеца става ясно, че той не желае да се завърне в [територия] и има намерение да се установи в държава от Западна Европа. От друга страна лицето няма и не би могло да се снабди с валиден документ за самоличност в България, както и не би могло, с оглед на липсата на този документ, да напусне страната самостоятелно, без съдействието на компетентните български власти, поради което не са налице основания да се приеме, че непредоставянето на срок за доброволно изпълнение ще възпрепятства процедурата за връщане. Като не е съобразил тези обстоятелства и е отменил заповедта, поради наличие на отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК, административният съд е постановил неправилно решение. Същото следва да се отмени и спорът се реши по същество с отхвърляне на подадената жалба. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на касатора, ответникът по касационната жалба следва да заплати 100 лева за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение