Решение № 225 от 9.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3009/2013 г.

Решение № 225 от 9.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3009/2013 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано по касационни жалба на Севджан Тасин Акиф от град Шумен и на изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане град София против решение от 06.12.2012 г., постановено по адм. дело № 5696/2012 г. на Административен съд София-град /АССГ/. Оплакванията в касационните жалби са за неправилност на решението, като необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Подадена е и частна жалба от изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане /АСП/ град София против разпореждане на първоинстанционния съд за издаване на изпълнителен лист, с който е допуснато предварително изпълнение на решението, като се иска обезсилването му. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби и правилност на оспореното решение, както и за неоснователност на частната жалба. Касационните и частната жалби са подадена в сроковете по чл. 221, ал. 1 от АПК и чл. 232 от АПК, от надлежни страни и при наличие на правен интерес, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Производството пред АССГ е образувано по искова молба на Севджан Тасин Акиф за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал . 1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител за сумата 5735,20 лева, представляваща брутната й заплата за 10 месеца, за периода от 27.08.2010 г. до 26.06.2011 г., когато не е била на държавна служба поради незаконното й уволнение, както и лихва за забава върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба. Първоинстанционният съд е установил, че с влязло в сила решение по адм. дело № 6815/2010 г. на Административен съд София-град, оставено в сила с решение от 01.06.2012 г. по адм. дело № 8285/2011 г. на Върховния административен съд е отменена като незаконосъобразна заповед № РД-2-48/23.08.2010 г. на изпълнителния директор на АСП, с която било прекратено служебното правоотношение на Акиф от длъжността "началник на отдел" "Хора с увреждания и социални услуги" в Дирекция "Социално подпомагане", община Венец, област Шумен. По делото е установено, че за периода от посочените в исковата молба 10 месеца касаторката Акиф е получавала доходи по трудово правоотношение за времето от 14.09.2010 г. до 21.09.2010 г. с месечно трудово възнаграждение от 240 лева. За времето от 21.09.2010 г. до 30.06.2011 г. Акиф е получавала обезщетение за безработица. Размерът на трудовото й възнаграждение по служебно правоотношение към датата на прекратяването на същото е бил 573,52 лева. Като е обсъдил така събраните доказателства, съдът е изложил мотиви, че са налице предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, при наличието на които на незаконно уволнения държавен служител следва да бъде присъдено обезщетение за времето, през което е останал без работа, а именно: налице е влязло в сила съдебно решение, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, и е определен размера на брутното му възнаграждение към момента на прекратяване на служебното правоотношение на държавната служителка. С оглед на това на касаторката Акиф е присъдено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 5663,20 лева, като е приспадната сумата, получена като трудово възнаграждение за времето от 14.09.2010 г. до 21.09.2010 г. в размер на 72 лева. Прието е също така, че следва да бъде присъдена и лихва за забава върху главницата, считано от 01.06. 2012 г. - датата на влизане в сила на решението, с което признато за незаконно уволнението, както и е допуснато предварително изпълнение на решението на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, приложим субсидиарно в административното производство. Касационната инстанция намира така постановеното решение за правилно. С отмяната на заповедта за уволнение възниква правото на ищеца да получи обезщетение за понесените от него вреди. Съгласно чл. 39 от Закона за държавния служител държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител предвижда обезщетение при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на брутната заплата за цялото време, през което служителят не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Определянето на обезщетението е въз основа на брутната заплата на служителя към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В конкретния казус неправилно първонистанционният съд е приел, че размерът на дължимото се обезщетение следва да бъде определен съобразно размера на получаваното от държавната служителка брутно трудово възнаграждение към датата на прекратяване на служебното й правоотношение, тъй като същата не е възстановена на работа и не й е определяно ново трудово възнаграждение. Това тълкуване е неправилно, предвид изричната разпоредба на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл /в приложимата й редакция, обн. в ДВ. бр. 935/2003 г./ съгласно която брутната заплата за определяне на обезщетението е тази, която е определена към момента на признаване на уволнението за незаконно или към момента на явяване на служителя да заеме службата. Следователно съдът е следвало да определи размерът на брутната заплата на касаторката към датата 01.06.2012 г., когато е влязло в сила решението за признаване на уволнението й за незаконно и това би бил размерът за възнаграждението за конкретната длъжност, която касаторката е заемала преди уволнението. Тъй като в касационната жалба не се прави оплакване относно начина на определяне размера на обезщетението, съдът счита, че не следва да се отменя решението в тази част като неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради липса на касационно оплакване в тази част. Оплакването на касатора АСП, че не е назначена експертиза, която да изчисли размерът на полученото трудово възнаграждение на Акиф периода от 10 дни също е неоснователно. Съдът е изчислил правилно размерът на възнаграждението с оглед на работните дни за конкретния месец. Не е било необходимо назначаване на вещо лице, тъй като се касае до аритметично изчисление, за която не се изискват специални знания. Неоснователно е и оплакването, че обезщетението е следвало да бъде присъдено за период от 6 месеца, а не за период от 10 месеца, поради изменението на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, в сила от 01.07.2012 г. Касае се за изменение на материалноправна норма, което се прилага от влизането й в сила - 01.07.2012 г. Подадените преди тази дата искови молби/ жалби/ с претенции за обезщетение следва да се разглеждат съобразно приложимата норма на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл преди посочената дата. В случая жалбата, с която е направено искането за присъждане на обезщетение е постъпила в АССГ на 13.09.2010 г., с оглед на което правилно първоинстанционният съд е определил обезщетение за период от 10 месеца. Неоснователен е и доводът във връзка с допуснатото предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, тъй като в нормата изрично се предвижда допускане на предварително изпълнение, когато се касае до присъждане на обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл и съдът е длъжен да се съобрази с нея. Неоснователно е възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, направено своевременно от процесуалния представител на жалбоподателя. За да определи адвокатския хонорар в случая, съдът правилно е преценил наличните писмени доказателства и § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и чл. 8 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, предвид защитавания интерес. Правилно съдът се е произнесъл и по искането за присъждане на мораторна лихва с правно основание на чл. 86 от ЗЗД, върху определеното обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за периода от 13.09.2010 г. до 31.05.2012 г. Началният момент на забавата, посочен в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2004 г. т. 4 от същото, съгласно който мораторната лихва върху присъдената сума може да се претендира от влизане в сила на решението на ВАС № 7790/01.06.2012 г. по адм. дело № 8285/2011 г., с което е отменен незаконосъобразен или унищожаем административен акт поради незаконно уволнение и в случая тази дата е 01.06.2012 г. Твърдението в жалбата, че е приложима нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е неоснователно, тъй като посочената разпоредба е обща и е неотносима към специалния закон какъвто е ЗДСл, в който липсва изрично уреждане на дължимостта на мораторна лихва. Независимо, че се касае до изрично плащане, правопораждащия факт за неговото наличие е решението, с което ВАС е отменил заповедта за незаконно уволнение и решението на съда в тази част е правилно. Неоснователна е и подадената частна жалба с искане за обезсилване на издадения изпълнителен лист. Разпоредбата на чл. 243 от ГПК е неприложима, предвид обстоятелството, че се касае за обезщетение за незаконно уволнение, чиито характер следва да бъде приравнен към възнаграждение за работа по смисъла на изречение второ от същата разпоредба. Предвид на изложеното, оспореното решение като обосновано, постановено при спазване разпоредбите на материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция разноските следва да бъдат понесени от страните, така, като са направени. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение