Решение № 11 от 26.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 333/2009 г.

Решение № 11 от 26.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 333/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. П. Г. П., упражняващ търговска дейност под фирма "Е", гр. Х. против въззивни решения на Старозагорския окръжен съд - основно № 125 от 10.01.2009 г. и по чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) № 52 от 29. 01.2009 г., двете по т. д. № 513/2008 г., с първото от които при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора иск за сумата 2 596.55 лв., представляваща недължимо получена от взискателя А. Г. Ч. по изп. лист от 1.03.2005 г., издаден по гр. д. № 903/2004 г. на Пловдивския апелативен съд сума, ведно със законната лихва върху същата, считано от 12.02.2008 г. до окончателното и изплащане, а с второто в полза на ответната по касационната жалба страна са присъдени още 611.89 лв. деловодни разноски, или общо 1923.89 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон - чл. 55, ал. 1 ЗЗД и на процесуалното правило на чл. 224 ГПК, касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността на наведените от касатора касационни основания. Касационната обжалване е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с определение № 572/31.08.2009 г.. Прието е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилите решаващите изводи на въззивния съд въпроси- материалноправен, свързан с предпоставките за прилагане на чл. 55, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на получено нещо на отпаднало основание и обхвата на дължимата престация и процесуалноправен - за правните последици на недопустимото съдебно решение и обвързващото въззивния съд действие на отменителния съдебен акт на касационната инстанция при връщане делото за ново разглеждане, по първия е в противоречие с практиката на ВКС / преди дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения/, израз на която са ППВС № 1/79 г. и решение № 927/2006 г., по гр. д. № 606/2005 г., а по втория - от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените от страните доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да отхвърли исковата претенция на Е. П. Г. П., упражняващ търговска дейност под фирма "Е", въззивният съд е счел, че сумата от 2 596.55 лв., събрана от ищеца, в качеството му на длъжник по образуваното, въз основа на издаден в полза на ответника А. Г. Ч. изпълнителен лист по гр. д. № 903/2004 г. на Пловдивския апелативен съд, изп. д. № 100/2005 г. по описа на СИС при РС гр. Д. не подлежи на връщане по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, в хипотезата на отпаднало основание. Според решаващите мотиви на Старозагорския окръжен съд независимо, че въз основа на дадените с отменително решение на ВКС по т. д. № 347/2005 г. указания Пловдивският апелативен съд е присъдил допълнително на А. Ч. сума от 4 538.88 лв., без от размера на същата да бъде приспадната тази, заплатена от длъжника Е. П. по силата на постановено от въззивния съд предходно решение № 15/14. 02. 2005 г. по гр. д. № 903/2004 г., отменено впоследствие изцяло с цитирания по- горе съдебен акт на касационната инстанция, то доколкото касационното производство по т. д. № 347/2005 г. на ВКС, ТК е било образувано по подадена жалба единствено от А. Ч. срещу горепосоченото въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, но само в частта му, с която исковата претенция против настоящия касатор, като ответник, е била отхвърлена над сумата от 2 240.57 лв., по отношение на останалата, част, с която исковата претенция е била уважена съдебният акт е влязъл в сила и е породил присъщите му правни последици, една от които е и силата на пресъдено нещо. Следователно изплащането и от настоящия ищец, като длъжник по изп. д. № 100/2005 г. по описа на СИС при РС гр. Д., не се явява на отпаднало, по см. на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, основание. Решението, като краен резултат е правилно, макар, че част от изложените от въззивния съд съждения не се споделят от настоящия съдебен състав, поради следното: Подлагайки на съвкупен и задълбочен анализ събраните по делото писмени доказателства въззивният съд правилно е установил действителните права и отношения между страните, породени от сключен помежду им договор за заем, неизпълнението по който е обусловило ангажиране договорната отговорност на настоящия касатор, като ответник, по предявения от А. Г. Ч. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предмет на гр. д. № 503/2004 г.. Обосновано, проследявайки осъществените от длъжника - заемател плащания и постановените в отделните съдебни инстанции осъдителни решения в рамките на производството по гр. д. № 503/2004 г. на ХОС, решаващият съд е счел за безспорно, че като взискател по образуваните - изп. д. № 100/2005 г., по описа на СИС при РС гр. Д. и изп. д. № 2* на ЧСИ З. З., рег. № 875 с район на действие гр. Х., ответникът по настоящето дело А. Ч. два пъти е получил сумата 2 596.55 лева, предмет на предявената по настоящето дело от Е. П. Г. П. искова претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Независимо от безспорния факт на надвнасяне на 2 240.57 лв., заедно със законната лихва от 10.03.2004 г., крайният правен извод на Старозагорския окръжен съд за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, в хипотезата на отпаднало основание, при така формулирания петитум на исковата молба, следва да бъде споделен. Сумата, предмет на издадения по в. гр. д. № 903/2004 г. изпълнителен лист, събрана от настоящия ищец в качеството му длъжник по изп. д. № 100/2005 г. на СИС при РС гр. Д., именно претендирана от последния като подлежаща на връщане по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, не е недължима. Обстоятелството, че въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 903/2004 г. е било обжалвано пред ВКС единствено от въззивника А. Ч. в частта, с която предявената от него искова претенция основана на чл. 240, ал. 1 ЗЗД е била отхвърлена за главницата от 2 462.76 лв., обосновава правен извод, че по отношение на присъдената сума от 2 240.57 лв., въззивният съдебен акт, към момента на разглеждане на касационната жалба, е бил влязъл в сила- арг. от чл. 221, ал. 1 ГПК (отм.), във вр. с чл. 219, б. "а" ГПК (отм.). Следователно, доколкото ВКС е оправомощен да осъществява контрол над влезлите в сила решения единствено в извънредното производство по чл. 231 и сл. ГПК (отм.), респ. чл. 303 и сл. от действащия ГПК, то постановеното от ВКС, ТК по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) отменително решение № 1048/13.12.2005 г. по т. д. № 347/2005 г., в тази му част се явява произнесено извън границите на правораздавателната власт на касационната инстанция и като нищожно не е могло да породи целените с него правни последици. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че изложените в съобразителната част на обжалваното решение съждения на въззивния съд, според които в производството по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД не може да бъде пререшаван спор, разрешен с влязъл в сила съдебен акт и поради това елементите от третия фактически състав при осъщественото от ищеца, настоящ касатор цялостно плащане на сумата 12521.12 лв. на А. Ч. въобще липсват, влизат в принципно противоречие с дадените в ППВС № 1/79 г. задължителни за съдилищата указания по въпросите на неоснователното обогатяване, тъй като не е съобразено, че при нищожност на съдебното решение силата на пресъдено нещо изобщо не възниква./ Виж: решение № 493/13.05.91 г., по гр. д. № 280/91 г. на - г.о.; решение № 2580/15.12.2004 г., по гр.д. № 2201/2003 г. на IV-то г.о.; решение № 810/2008 г., по гр.д. № 2895/2007 г. на I г.о.; / Затова с такава сила в посочената по-горе част, не се ползва и постановеното при новото разглеждане на делото, осъдително решение на Пловдивския апелативен съд от 8.05.2006 г. по гр. д. № 1042/2005 г., потвърдено от ВКС по гр. д. № 654/2007 г., въз основа на което е издаден изп. лист от 1.03.2005 г. и образуваното изпълнително дело, по което отново е събрана сумата 2 240.57 лв., включена в общо присъдената от 4 538.88 лв. Отделен в тази вр. остава въпросът за начина, по който следва да бъде релевирана нищожността на съдебното решение, създало привидност за силата на пресъдено нещо, както е в разглеждания случай, при наличието на процесуална възможност за отстраняване на тази привидност било по исков ред, инцидентно или чрез възражение срещу отвод за пресъдено нещо, черпен от нищожното решение, който с оглед очертания с твърденията на ищеца предмет на спора и процесуалното правило на чл. 290, ал. 2 ГПК не може да обоснове различен правен резултат по делото. Доколкото ищецът е претендирал връщане на исковата сума, на осн. чл. 55, ал. 1, изр. III ЗЗД - поради отпадане с обратна сила на основанието за получаването и от ответника, съществувало към момента на нейното събиране от СИС при РС гр. Д. по изп. д. № 100/2005 г., позовавайки се изрично и само на постановената от ВКС по гр. д. № 1048/2005 г. отмяна на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 903/2004 г., въз основа на издаден изпълнителен лист по което е образувано горепосоченото изп. дело, но не и на съдебния акт на същия съд по гр. д. № 1042/2005 г., в частта му над сумата 2 462.76 лв., то крайният правен извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск се явява правилен и за настоящия съдебен състав отсъства процесуална възможност, констатирайки служебно отсъствието на валиден съдебен акт в тази му част, да прогласи нищожността му, водеща до предпоставките на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, по арг. от принципа на диспозитивното начало- основен в гражданския исков процес. С оглед гореизложено отговорът на поставения от касатора въпрос на процесуалното право, обусловил допускане на касационното обжалване на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според настоящия съдебен състав е следният: По правило недопустимото съдебно решение, до обезсилването му по предвидения от процесуалния закон ред, поражда всички присъщи на валидния съдебен акт правни последици, а когато е влязло в сила, вкл. и най- важната - сила на пресъдено нещо. Последната, за разлика от силата на пресъдено нещо, която породена от валидното, процесуално допустимо и правилно решение е окончателна и неотменима, а при нищожното решение изобщо не възниква, наистина е унищожаема, но само в рамките на процесуалния закон, който изключва като способ за защита на страната исковият път и възражението срещу отвод за сила на пресъдено нещо, черпен от недопустимия съдебен акт - арг. от чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.), респ. чл. 270, ал. 3 ГПК. Следователно, макар и недопустимо, постановеното от касационната инстанция отменително решение има всякога обвързващо въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане, действие, но в очертаните от процесуалния закон граници- чл. 218з, ал. 1 ГПК (отм.), чийто аналог е чл. 294, ал. 1 ГПК, каквото действие без съмнение нищожното решение не поражда. Водим от изложените по- горе съображения и на осн. чл. 290 и сл. ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС