Решение № 220 от 6.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 490/2019 г.

По правило, уговореното и платено адвокатско възнаграждение ангажира отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да обезщети имуществените вреди на пострадалия от незаконното наказателно преследване. Когато ответникът е възразил, че незаконното обвинение не е единственият каузален фактор за настъпването на вредата, съдът е длъжен да изследва причинно-следствената връзка на незаконното обвинение с вредата. Причинно-следствената връзка е юридически факт, който поражда отговорността на държавата и задава границите на тази отговорност. Ответникът може да възрази, че пострадалият не е положил дължимата грижа, за да уговори възнаграждението в разумен и обичаен размер, а съществено е надценил очакваните усилия и труд на адвоката по защитата в наказателния процес. (Не)съответствието между уговореното и разумното, обичайното адвокатско възнаграждение изяснява фактическата и правна сложност на конкретното наказателно дело: вид и тежест на незаконното обвинение, неговите особености (само срещу пострадалия или срещу повече обвиняеми, за едно или за повече деяния), събраните доказателства и тези, които се очаква да съберат по обвинението и по защитата. Изяснява го също интензитетът на приложената процесуална принуда към уговаряне на адвокатското възнаграждение, а и усилията и труда на конкретния адвокат, на когото пострадалият е доверил своята защита. Необходимо е разликата да е съществена. По аргумент от принципа на свобода при договаряне (чл. 9 ЗЗД) само съществената разлика прекъсва причинно-следствената връзка на незаконното обвинение и заплатеното адвокатско възнаграждение. Тя остава в тежест на пострадалия. Необичайно е да се очаква пострадалият да уговори възнаграждение, по-ниско от предвиденото в Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. Такова възнаграждение е основание за дисциплинарна отговорност на адвоката (чл. 132, т. 5 ЗА). Следователно когато ответникът е възразил, че пострадалият не е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското възнаграждение Наредбата по чл. 36 ЗАА задава границата, до която съдът може да намали обезщетението. Ответникът може да възрази също, че поведението на пострадалия в наказателния процес е друга причина за вредата. Когато съдът установи, че пострадалият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение, недобросъвестно е забавял или опорочавал процесуалните действия, прикривал е определени обстоятелства или е имал друго недобросъвестно поведение в наказателното производство, съдът определя процент на съпричиняване според особеностите на всеки конкретен случай (чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ). С този процент намалява обезщетението, което държавата дължи, а Наредбата по чл. 36 ЗА не е границата, до която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, държавата не отговаря, ако увреждането е причинено поради изключителната вина на пострадалия (така и т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС). Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение е каузалният фактор за вредата, когато уговореното адвокатско възнаграждение е несправедливо и необосновано (изключението по чл. 36, ал. 2 ЗА). Уговореният размер следва да е толкова завишен, че да изключва присъщата цел на договора - да възмезди очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи за защитата в наказателния процеса. Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение, е единственият каузален фактор за вредата и когато адвокатското възнаграждение е уговорено с оглед изхода на наказателното дело (изключението по чл. 36, ал. 4 ЗА). И двете хипотези - по чл. 36, ал. 2 и изключението по чл. 36, ал. 4 ЗА – имат еднакво родово основание – договорът накърнява добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). За добрите нрави съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следи служебно (ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС). Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е неоснователен и без възражение от ответника. Отговорът на въпроса се основава на изходните позиции в ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. ОСГК на ВКС, ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС и на т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС. В касационната си жалба С. И. Ю. поддържа, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при определяне на обезщетението за неимуществени вреди за сумата 1 000 лв. съдът не е съобразил в съвкупност всички обективно проявени обстоятелства, които имат за причина незаконното обвинение, а е пропуснал да забележи и неразумната продължителност на наказателното преследване (чл. 52 ЗЗД). Касаторът се оплаква също, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е присъдил обезщетението за имуществени вреди, изразени в заплатеното адвокатско възнаграждение до размера от 1 600 лв., приемайки необосновано, че държавата следва да отговаря до минималните размери, предвидени в чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/9.07.2014 г. на Висшия адвокатски съвет (2 х 800 лв.). Ответникът по касационната жалба възразява, че решението е правилно. Касационният състав намира за основателни касационните оплаквания. Зачитайки задължителното действие на влязлата в сила оправдателна присъда, в правилното приложение на чл. 300 ГПК въззивният съд е приел за установено основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от пострадалото лице - ищецът е бил обвинен в четири престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, които не е извършвал. Въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка: 1) ищецът е бил назначен за председател на ДАГ със заповед № КВ-80/25.09.2007 г. на министър-председателя на Република България; 2) заемал е длъжността в периода 25.09.2007 г – 30.07.2009 г. когато със заповед № КВ-195/30.07.2009 г. е освободен от министър-председателя на Република България; 3) срещу него е образувано и водено досъдебно производство № 43/2009 г. на Националната следствена служба, пр. пр. № 3444/2009 г. на Софийска градска прокуратура; 4) с постановление от 7.08.2009 г. на следовател от НСлСл е привлечен за обвиняем по четири престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК, все за нанесени значителни вреди на републиканския бюджет (възлизащи на суми от по няколко милиона лева); 5) взетата мярка за неотклонение е "подписка"; 6) към повдигане на обвинението ищецът е 57-годишен; 7) има чисто съдебно минало; 8) срещу него е внесен обвинителен акт и е образувано нохд № 12035/2009 г. на СРС; 9) на 19.09.2013 г. по повдигнатите обвинения е постановена оправдателна присъда; 10) с решение от 15.04.2016 г. по нохд № 453/2016 г. на СГС присъдата е потвърдена и е влязла в сила на 15.04.2016 г.; 11) в периода на наказателното производство излизат множество медийни публикации. За да определи обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение в размера от 1 000 лв. въззивният съд се е мотивирал с това, че ищецът не бил доказал вреди над обичайните за подобни случаи. В нарушение на чл. 52 ЗЗД и в противоречие с цитираните при отговора на първия въпрос актове на нормативно тълкуване, въззивният съд не е съобразил начинът, по който незаконното обвинение е рефлектирало върху неимуществената сфера на пострадалия при зачитане на обективно проявените обстоятелства, които имат за причина наказателното преследване. Касационният състав намира, че обективно проявените обстоятелства, които имат за причина незаконното наказателно преследване, а налагат по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, са следните: 1) привличане и поддържане на обвинение срещу пострадалия за несъставомерни деяния, 2) тежестта на обвинението - все за тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления; 3) броят на престъпленията по обвинението – четири; 4) предвидените в чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК наказания за всяко едно от тях - лишаване от свобода от три до десет години с възможност съдът да постанови и лишаване от правото да се заема обществена или държавна длъжност 5) високият образователен, професионален и обществен статус на пострадалия – уважаван ръководител на катедра в Университет; 6) високият авторитет и доверие, с които той се е ползвал в обществото - пострадалият е с чисто съдебно минало, а за пръв път е обвинен за престъпления за вреди за милиони на държавния бюджет (престъпленията не засягат частен, а публичен интерес, поради което обективно са с висока степен на обществена опасност) и в сфера, в която дни преди повдигнатото обвинение е била неговата професионална реализация – висш държавен служител, като в близо две годишен период е управлявал и представлявал Държавната агенция по горите - ведомство с ранг на министерство; 7) неговата възраст - на 57 години към повдигане на обвинението, в която е обичайно човек с такова високо обществено и професионално положение, образователен ценз и почтено име да се радва на резултатите от успешната си реализация, а е бил субект на незаконно наказателно преследване и то за четири тежки престъпления и 8) неразумната, 7-годишна продължителност на наказателното преследване (преценката е според сложността на наказателното дело, поведението на пострадалия и поведението на органите на наказателното производство). Касационният състав съобрази и другите обстоятелства, които имат за причина незаконното наказателно обвинение - притесненията от възможността за несправедливо осъждане, довели ищеца до хипертонични кризи и депресивни състояния. Касационният състав съобрази и онези обстоятелства, които налагат по-нисък размер на обезщетението – наложената най-лека мярка за неотклонение (подписка), а и онези в исковата молба, чиято причинно-следствена връзка с незаконното обвинение е опровергана – то да е попречило на професионалната реализация на пострадалия. Доказано е, че и след обвинението той е продължил да ръководи катедрата в Лесотехническия университета и е защитил научната степен "професор". Като прецени всички обективно проявени обстоятелства и ги отнесе обществено-икономическата обстановка страната, касационният състав определя сумата от 30 000 лв. за адекватното и справедливо обезщетение за начина, по който незаконното обвинение е засегнало неимуществената сфера на пострадалия. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да се отменени в частта, с която този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 1 000 лв. до сумата 30 000 лв., а да се остави в сила в частта, с която е отхвърлен над 30 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв. По иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди правилно въззивният съд е намерил, че: 1) с договор от 7.04.2016 г. ищецът е възложил своята защита в наказателния процес на адвокатско дружество "Д., А. и съдружници" срещу възнаграждения за сумите 5 000 лв. - първата инстанция и 2 000 лв. - за втората, без включено ДДС; и 2) на 8.04.2016 г. е заплатил за двете уговорени адвокатски възнаграждения общата сума 8 400 лв., включително ДДС. Неоснователно пред настоящата инстанция касаторът поддържа, че ответникът не е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Напротив, в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че "заплатената сума от 8 400 лв. се явява прекомерна", а въззивният съд е бил длъжен да изследва връзката между незаконното наказателно преследване и уговорените адвокатски възнаграждения, без ДДС. Въззивният съд неправилно е приел, че пострадалият е следвало да уговори възнагражденията за адвокатското дружество в минималните размери по Наредба № 1/9.07.2004 г. Тези размери (в случая - по чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредбата за всяка от двете инстанции) са минимални, а не обичайни. Разумно е уговарянето им да се очаква по наказателни дела, които не представляват никаква правна и фактическа сложност. Неправилно въззивният съд е приел също, че в тежест на пострадалия е да докаже особени, изключителни обстоятелства по конкретното наказателно дело, които да са наложили по-високи размери от тези в Наредбата. Релевантните факти по възражението се концентрират върху това, дали пострадалият съществено е надценил очакваните усилия и труд на адвокатското дружество. Доказателствената тежест е на ответника. Касационният състав не съзира съществена разлика между уговореното и разумния, обичаен размер на възнаграждението за защитата в наказателния процес, която пострадалият е поверил на адвокатското дружество. Повдигнатото и поддържано незаконно обвинение е било за четири, тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години с възможността съдът да постанови и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност. И само от съпоставката между минималните размери по Наредбата и уговорените от пострадалия, съответно 2 000 лв., и 5 000 лв. за първата и за втората съдебни инстанции, без ДДС, се налага изводът, че уговорените възнаграждения са обичайни, разумни. Следователно заплатената от пострадалия общата сума от 8 400 лв., вкл. ДДС има за единствена причина незаконното обвинение. Този иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди е доказан по основание до пълния предявен размер. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която въззивният съд го е отхвърлил над сумата 1 800 лв. Касационната инстанция следва да уважи иска изцяло. При този изход на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта по разноските (включително – в частта с характеристиката на определение по чл. 248 ГПК). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, следва да се постави сумата 1 614.25 лв. – онази част от разноските пред трите инстанции, които съответстват на основателната част от исковете. При тези мотиви, съдът