Решение № 2128 от 28.2.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Р. Георгиев, против решение 3641/31.05.2022 г., постановено по адм. дело 5119/2015 г. по описа на Административен съд София-град и по частна жалба подадена от Българска народна банка срещу определение 5239/30.06.2022 г., постановено по същото дело. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи за наличие на всички елементи на фактическия състав на отговорността по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Моли решението да бъде отменено, а искът уважен изцяло. Претендира присъждане на разноски. Ответната страна по касационната жалба Българска народна банка, с писмен отговор и становище в открито съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски. В подадената частна жалба от БНБ се излагат доводи за неправилност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Ответникът по частната жалба - Р. Георгиев, в писмен отговор и становище в открито съдебно заседание оспорва същата като неоснователна и моли за оставяне в сила на определението. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за частична основателност на касационната жалба и за неоснователност на частната жалба. Касационната и частната жалби са подадени срещу съдебни актове, които подлежат на обжалване, от надлежни страни, за които съдебните актове са неблагоприятни, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, касационната жалба е частично основателна, а частната жалба - неоснователна. Предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд са били искове, с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, срещу Българската народна банка. С исковата молба се претендира от БНБ заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, в размер на 6 662,15лв., както и обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 1,00 лв. от незаконосъобразното бездействие на БНБ по отнемането на лиценза на Корпоративна търговска банка АД (КТБ АД), което била длъжна да направи по закон на основание чл. 36, ал. 1, т. 1 от Закона за кредитните институции. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният иск срещу Българска народна банка (БНБ) за заплащане на обезщетение за вреди в размер 6 663,15 лв. представляващи законна лихва за 04.08.2014г. до 03.12.2014г. - дължимият ден на изплащане на гарантираните влогове и действителният такъв, като последица от отнемане на лиценза на Корпоративна търговска банка. Със същото решение Георгиев е осъден да заплати БНБ разноски в размер на 250 лв. За да постанови атакуваното решение съдът е приел за доказани първите две предпоставки за ангажирането на отговорността на дръжава-членка за вреди от нарушение на правото на ЕС, а именно че: 1. От УС на БНБ е допуснато нарушение на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 - норма по правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти - вложители в кредитна институция, поради което ищецът в качеството си на вложител, е допустимо да се позове на нарушението срещу БНБ пред съда и да търси отговорност за вреди от нарушението. 2. Нарушението е достатъчно съществено. Приел е, обаче, че не е изпълнено третото условие за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушаването на правото на ЕС - претърпяната вреда от нарушението, довело до забавено изплащане на гарантираните депозити, и която вреда се претендира в размер на законната лихва за определен период върху размера на гарантираните депозити, да е в пряка причинна връзка с нарушението на правото на ЕС. Съдът е посочил, че ищецът няма право на законна лихва като обезщетение за забавено плащане на гарантирания размер на депозита му от ФГВБ, поради изричната забрана за това по националното право, въведена с чл. 24, ал.2 от ЗГВБ от 1998г. (отменен) в сила към фактите по делото. Мотивирал се е и с посочване на чл.7 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 11 март 2009 година, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 година. Сочи, че тази отговорност не предвижда задължение за лихва при забавено изплащане на гарантираните депозити от съответната схема. Съдът разяснява, че предвиденото за законната лихва по чл.86, ал.2 ЗЗД, съответства на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки, която съгласно чл. 1 се ограничава до борбата със забавата на плащане по търговски сделки и се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение за търговски сделки - параграфи 1 и 2 от разпоредбата. Съдът посочва още, че се прилага и за свободните професии, но не и за потребителите на услуги, каквито са клиентите на търговските банки потребители на финансови услуги. В допълнение съдът е посочил, че за процесния период, за вземането си за гарантирания размер на депозита, ищецът е получил договорна лихва, която има обезщетителен характер и съвпада с периода, през който поради незаконосъобразното бездействие на УС на БНБ, не е имал достъп до депозитите си. Според решаващият съд, УС на БНБ, като не е предоставил достъп до депозита на ищеца в КТБ, не е засегнал правото на собственост на ищеца по чл. 17 от Хартата за основните права на ЕС, тъй като вземането му в първоначалния размер е нараснало и е получил доход. Според приетото от съда ищецът не е доказал, да е претърпял вреда във вид на пропусната полза поради невъзможността да получи доходи от гарантирания размер на депозитите си през исковия период, и на основание незаконосъобразното бездействие на УС на БНБ да установи неналичност на депозитите на вложителите в КТБ. С определение 5239/30.06.2022 г., постановено по адм. дело 5119/2015 г. по описа на Административен съд София-град, съдът е оставил без уважение искане на БНБ по реда на чл. 248 АПК във вр. с чл. 144 АПК за изменение на решението в частта на разноските. Решението е валидно, допустимо, но частично неправилно, а атакуваното определение неправилно. Ищецът е вложител в Корпоративна търговска банка АД (КТБ), което се установява от сключения с банката договор за преференциален безсрочен депозит. Съдът правилно е съобразил, че на 20.06.2014 г. в БНБ е получено уведомление от ръководството на КТБ за изчерпване на ликвидността и преустановяване на разплащанията, както и на всички видове банкови операции. С писмото е предявено искане БНБ да предприеме необходимите мерки, включително поставянето на КТБ под специален надзор. На същата дата, на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) (отм.) Управителният съвет на БНБ е приел решение 73, изменено и допълнено с решение 74/22.06.2014 г., с което КТБ е поставена под специален надзор за срок от три месеца. Управителният съвет на централната банка е приел решение 94/31.07.2014 г., с което, на основание чл. 107, ал. 3 ЗКИ, издал задължителни предписания към квесторите на КТБ. С решение 138/06.11.2014 г. Управителният съвет на БНБ отнел лиценза на КТБ за извършване на банкова дейност. Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ, за което уведомил и Фонда за гарантиране на влоговете в банките, с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик. Съдът е установил, че с решение 61/18.11.2014 г. Управителният съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в банките е определил датата 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантираните депозити. Съдът правилно е приел за установено, че е изплатена сума в гарантирания размер от 196 000 лв., което представлява изплатена част от главницата по влога и част от начислената върху нея лихва до 06.11.2014 г. При установената по делото фактическа обстановка несъответен на закона е изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения от ищеца иск за обезщетение на имуществени вреди, произтичащи от извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в незаконосъобразно бездействие за вземане на решение за обявяване на неналичност на депозитите в КТБ, поради недоказването на причинна връзка. Съдът правилно е посочил, че са налице първите две предпоставки за ангажиране отговорността по реда на чл. 1 ЗОДОВ, предвид което настоящата инстанция намира за излишно преповтарянето им. Неправилно обаче, първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е доказал причинена вреда. Георгиев е имал парично вземане в гарантиран размер за неналичния си депозит, което му е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. След като БНБ се е забавила да установи неналичността на депозитите в КТБ, е забавила възникването на изискуемостта на вземанията на вложителите в КТБ за гарантирания им размер. Обезщетяването на забавено парично изпълнение е чрез изплащане на законната лихва за срока на забавата. Съгласно чл. 86 ЗЗД размерът на обезщетението следва да бъде съизмерим със законната лихва от деня на забавата. За държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането към КТБ е начислявана договорна лихва и част от нея е изплатена от Фонда. Вредата за Георгиев се изразява невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000 лв. Относно началната дата на периода, за който се дължи обезщетение, следва да се посочи, че срокът от пет работни дни по чл. 1, параграф 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (отм.), при вземане на дължимото решение по чл. 1, параграф 3, буква i) в петдневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден 26.07.2014 г. ищецът започва да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на депозита. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита на ищцата липсва основание за обезщетение. Поради това, периодът, за който принципно се дължи обезщетение, е 26.07.2014 г. 05.11.2014 г., но предвид началният момент на претърпените вреди, посочен в исковата молба, а именно от 04.08.2014 г. размерът на обезщетението, изчислен въз основан на нормативно определената законна лихва върху сумата 196 000 лв. следва да се изчисли за периода 04.08.2014г. 05.11.2014 г. и същият възлиза на сума в размер на 5 133,13 лв. За разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 6 662,15 лв. и за период, извън посочения по-горе, искът е неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.По изложените съображения обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 5 133,13 (пет хиляди сто тридесет и три и тринадесет) лв. за периода 04.08.2014г. 05.11.2014 г., като неправилно, следва да бъде отменено и вместо него се постанови друго по съществото на спора, с което се присъди посочения размер на обезщетението за посочения период. В останалата му отхвърлителна част до претендираният размер от 6 662,15 лв. решението, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Настоящата инстанция намира, че е налице липса на произнасяне и излагане на мотиви от страна на първоинстанционния съд, по повод претендираните неимуществени вреди в размер на 1 лев. Последните не са коментирани изобщо от първоинстанционния съд. По тази причина е недопустимо тези въпроси да се коментират за пръв път от касационната инстанция и въз основа на тях да се правят изводи за основателността на предявения иск. С оглед горното при условията на чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК и поради невъзможността за осъществяване на касационен контрол, решението в тази му част следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане по същество от друг състав на АССГ. При този изход на спора в касационното производство и съгласно нормата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ разноски в полза на касатора се дължат съобразно на уважената част. Предвид което ответникът следва да бъде осъден да заплати на Георгиев сумата от 396,80 лева разноски за производството пред АССГ. Процесуалният представител на касатора, в съдебно заседание изрично посочва, че не претендира разноски за касационната инстанция. Настоящата инстанция не споделя мотивите на първоинстанционния съд по отношение на искането на БНБ за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Решението е неправилно в частта на разноските и по-конкретно в определения размер. Видно от определение 2/20.04.2021 г. постановено по т. д. 1/2019 г. на ОСС от ГК от ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС съгласно § 6, ал. 1 от ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр. 95/29.11.2019 г.) новата алинея 4 на чл. 10 се прилага по делата, образувани по искови молби, подадени след влизането му в сила. Същото следва да е разрешението и за заварените дела с оглед вече изразената ясна воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. С оглед депозираната частна жалба срещу определение 5239/30.06.2022 г., постановено по адм. дело 5119/2015 г. по описа на Административен съд София-град и съобразно представен списък на разноските и приложени банкови извлечения за платени адвокатски възнаграждения от страна на БНБ, същите са в размер на 1 200 лв. за всяка инстанция. Отхвърлената част от иска е в размер на 1 529,02 лв. при пълен размер на претенцията 6 662,15 лв., следователно при съобразяване съотношението уважена спрямо отхвърлена част на иска (съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ) на БНБ се следва сума в размер на 332,78 лв. Предвид изложеното в решението, в частта на разноските и присъдената в полза на БНБ сума в размер на 250 лв., с настоящото решението следва допълнително да се присъдя разноски в размер на 82,79 лв. за първа инстанция и сума в размер на 275,41 лв. за касационна инстанция или общо 358,20 лева, а атакуваното определение 5239/30.06.2022 г., постановено по адм. дело 5119/2015 г. по описа на Административен съд София-град да бъде отменено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,