Решение № 12920 от 20.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4689/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Юмер от [населено място], общ. Ардино, обл. Кърджали, подадена чрез адвокат С. Мехмед, срещу Решение 147 от 30.03.2023 г. по адм. дело 15/2023 г. по описа на Административен съд - Кърджали, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 1300р-7709 от 09.12.2022 г. на началника на сектор Пътна полиция (ПП) при Областна дирекция на МВР Кърджали, с което се отказва да бъде подновено свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на касационния жалбоподател. В касационната жалба има оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът е лишил жалбоподателя от право да организира защитата си, в нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, като е дал ход на делото, въпреки че процесуалният представител на страната е бил възпрепятстван да се яви в насроченото съдебно заседание. Наведени са доводи за нищожност на административния акт, тъй като със същия се пререшават въпроси, който са разрешени с Решение 316 от 19.10.2022 г. по адм. дело 251/2022 г. по описа на Административен съд Кърджали. Касационният жалбоподател моли обжалваното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При условия на евентуалност иска отмяна на съдебното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което административният акт да бъде обявен за нищожен. Претендира разноски. Ответникът началникът на сектор ПП при Областна дирекция на МВР - Кърджали, в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираните от касационния жалбоподател разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, въз основа на събраните по делото доказателства, след като обсъди доводите и възраженията на страните и прецени наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на обжалване пред административния съд е Решение 1300р-7709 от 09.12.2022 г. на началника на сектор ПП при Областна дирекция на МВР Кърджали, с което се отказва да бъде подновено СУМПС на Р. Юмер. Съдът е установил от фактическа страна, че административното производство е образувано по заявление за издаване на свидетелство за управление на МПС с вх. 802 от 17.02.2022 г. на ОДМВР - Кърджали. По заявлението е постановен отказ с Решение 130000-2604 от 14.03.2022 г. на началник сектор ПП при Областна дирекция на МВР Кърджали на основание чл. 15, ал. 2 от Наредба І-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, издадена от министъра на вътрешните работи (Наредба І-157 от 01.10.2002 г.). Като фактическо основание за издаване на отказа е посочено, че към заявлението е представена декларация за обичайно пребиваване, в която е посочен адрес в Република Турция. Този отказ е отменен с влязло в сила Решение 316 от 19.10.2022 г. по адм. дело 251/2022 г. на Административен съд Кърджали поради неизпълнение на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне. След събиране на допълнителни доказателства при повторното разглеждане на искането административният орган установява, че обичайното пребиваване на заявителя не е на територията на Република България, поради което приема, че по отношение на заявителя не са изпълнени разпоредбите на чл. 151, ал. 5 ЗДвП и чл. 7, § 1, б. д и § 3, б от Директива 2006/126/ЕО и издава процесния отказ. За да отхвърли жалбата срещу повторния отказ, съдът е мотивирал извод, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при правилно приложение на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, на която се позовава касационният жалбоподател, е неприложима в съдебното производство по административни дела поради наличие на изрична уредба в АПК. Съгласно чл. 139, ал. 1 АПК съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. По делото няма данни за кумулативно наличие на тези предпоставки. Обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че не са налице основанията по чл. 177, ал. 2 АПК за прогласяване на нищожност на административния акт. С Решение 316 от 19.10.2022 г. по адм. дело 251/2022 г. Административен съд Кърджали отменя отказа от 14.04.2022 г. и изпраща преписката за ново произнасяне поради издаването му в нарушение на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. При повторното разглеждане на заявлението органът е извършил нови фактически установявания относно обичайното пребиваване на лицето, доколкото съгласно предходното влязло в сила съдебно решение такива липсват. При отмяната на първия отказ административният съд не е формирал извод по спорния по делото въпрос, а именно досежно обичайното пребиваване на лицето. Следователно дадените от съда указания за задължителното тълкуване и прилагане на закона са спазени. По изложените съображения не е налице хипотезата чл. 177, ал. 2 АПК, доколкото с предходното съдебно решение не е формиран извод по съществото на спора, а именно, че в хода на административното производство жалбоподателят е установил обичайното си пребиваване на територията на Република България. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС. То се издава от органите на МВР на лица при условия и по ред, определен с акт на МС - чл. 51, ал. 1 ЗБЛД. Съгласно чл. 159, ал. 1, т. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на СУМПС. В изпълнение на тази законова делегация е приета Наредба І-157 от 01.10.2002 г. Изискването свидетелството за управление на МПС да се издава и подновява (заменя) от държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, § 1, б. д и § 3, б. б от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО). Това изискване е транспонирано в чл. 151, ал. 5 ЗДвП, според която разпоредба СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация. Както при първоначално издаване на СУМПС, така и при подновяване на СУМПС лицето заявител следва да представи декларация относно обичайното си пребиваване (чл. 13, ал. 1, т. 6 и чл. 14, ал. 1 от Наредба І-157 от 01.10.2002 г.). В чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение на понятието обичайно пребиваване. Това е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през календарната година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат на тясна обвързаност на лицето с мястото, където живее. Разпоредбата чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО предвижда и друга хипотеза на обичайно пребиваване, в изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при упражняване правото на труд. Тази хипотеза обхваща случаите, когато трудовите връзки на лицето са на различно място от личните му връзки и вследствие на това то последователно пребивава на различни места в две или повече държавичленки. Тогава за обичайно пребиваване се счита мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайно пребиваване. Съдът е анализирал относимите законови разпоредби и представените по делото доказателства, като правилно е приел, че обичайното пребиваване на заявителя не е в Република България. В приложената към заявлението декларация лицето е декларирало, че пред последните 6 месеца е живял в Република Турция. От извършените от органа проверки на посочения адрес в Република България и справки от АИС Граничен контрол се потвърждава заключението, че заявителят не е пребивавал достатъчно дълго в страната през релевантния период. За периода 01.02.2021 г. 17.02.2022 г. са регистрирани общо 5 бр. влизания от страна на лицето на територията на Република България като общото време на пребиваване е 8 дни. Касаторът не осъществява трудова или търговска дейност на територията на Република България и семейството му не живее в страната, а пребиваването им е в Република Турция. Не са налице и данни за дейност, свързана със следване в университет или друго учебно заведение. С оглед изложеното правилен е формираният от административния орган извод, потвърден и от първоинстанционния съд, че лицето няма обичайно пребиваване в Република България, поради което по отношение на него към датата на депозиране на заявлението за подновяване на СУМПС не са били налице условията на чл. 151, ал. 5 ЗДвП, член 7, § 1, б. д и § 3, б. б от Директива 2006/126/ЕО. По изложените съображения като е отказал да поднови СУМПС на Р. Юмер, административният орган е спазил материалния закон, а съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора в полза на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Кърджали следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, седмо отделение