Решение № 4792 от 10.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14976/2008 г.

Решение № 4792 от 10.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14976/2008 г., IV о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Виолета Евлогиева Пешева от гр. Монтана против решението от 24.10.2008 г., постановено по адм. дело № 456/2008 г. по описа на Административен съд - Монтана, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № 1564/27.06.2008 г., на кмета на община Монтана. От изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба може да се извлече оплакване за необоснованост на изводите на съда, че не са налице основания за признаване на право на жалбоподателката да придобие собствеността върху предоставения за ползване имот, съответно че решението на съда е незаконосъобразно. Посоченото съставлява отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната на съдебното решение и да се признае право за придобиване на собствеността. Ответникът - кметът на община Монтана не взема становище по касационната жалба. Заинтересованите страни - Младен Димитров Първанов и Рашка Георгиева Харалампиева също не вземат становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила, като валидно, допустимо и правилно. Същото съответства на представените по делото доказателства. При постановяването му съдът не е допуснал нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обоснован е изводът, че оспореният административен акт е законосъобразен - издаден в съответствие с разпоредбите на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и § 62 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Жалбоподателката Пешева не се е легитимирала с права на ползвател по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което правилно административният орган й е отказал правото да придобие собствеността по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ върху процесния имот. Върховният административен съд, след като прецени данните по делото и релевираните отменителни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд - Монтана е образувано по жалба, подадена от настоящата касационна жалбоподателка против заповед № 1564/27.06.2008 г., на кмета на община Монтана, с която на основание § 62, ал. 3 от ППЗСПЗЗ и § 4а от ЗСПЗЗ й е отказано правото да придобие собствеността по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ върху 600 кв. м, от имот № 201.060 по помощния план на местността "Мало поле", землището на гр. Монтана. Мотивите на административния орган за отказа са, че молителката е представила удостоверение за ползувател на името на друго лице, като същото е издадено през 1992 г., при действието на ЗСПЗЗ, т. е. когато не е следвало да се раздават земи за самозадоволяване по силата на актовете по § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, както и че не са налице условията на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. От доказателствата по делото, съдът е приел за установено, че жалбоподателката се легитимира като ползувател с удостоверение № 3294 от 02.07.1992 г., издадено на името на съпруга й - Борис Цонков Пешев. Съдът е посочил, че макар външно удостоверението да притежава всички белези на документ, служебно му е известно, че лицето, което е подписало документа, не е от кръга на лицата, които са упълномощени да подписват документи и актове вместо кмета на общината, т. е. същото е издадено от ненадлежен орган. Освен това не е посочено по силата на кой от актовете по § 63 от ПЗР на ЗСПЗЗ е предоставено правото на ползване. Оттук е извел извод, че правилно и законосъобразно административният орган е приел, че молителката не е доказала, че е ползувател на имота, за който е заявила право за придобиване на собствеността. Съдът е приел също така, че е без значение обстоятелството, че молбата за придобиване на право на собственост е подадена в срок, както и че имотът е с подобрения, тъй като липсва основния елемент от фактическия състав за придобиване на собствеността - липса на надлежно предоставено право на ползване. Така постановеното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като е с правилен краен резултат, при известна корекция на мотивите на съда. Правилен е изводът на съда, че основен елемент във фактическите състави на нормите на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ е изискването лицата, претендиращи да им бъде признато право на трансформация на правото на ползване в право на собственост по реда на § 61 и сл. от ПЗР на ППЗСПЗЗ, да докажат, че са ползватели с надлежно предоставено право на ползване, на основание някои от актовете по § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Наличието на надлежно предоставено право на ползване, най-често се установява чрез издаваните към момента на раздаването на земи по реда на актовете в приложното поле на § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ удостоверителни документи - удостоверения и други. Същите обаче са само и именно това - удостоверителни документи. Самото право на ползване възниква от момента на вземане на решението на съответния компетентен орган, овластен от съответния акт по смисъла на § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, например ИК на ОНС, за предоставянето му по отношение конкретния имот и лице. В случая жалбоподателката твърди, че правото на ползване е предоставено на нейния съпруг, в чиито права е встъпила, като негов наследник след смъртта му, по реда на ПМС № 1/1981 г. Видно от данните в удостоверение № 3294/1992 г., като основание за предоставяне на правото на ползване е посочено решение № 73/1981 г., взето от ИК на ОНС, който орган е компетентен по ПМС № 1/1981 г. Решението е представено по делото. В него липсват данни за конкретните имоти и лица. Следователно необоснован е изводът на съда, че на Борис Цанков Пешев, съответно на жалбоподателката не е предоставено по надлежния ред правото на ползване. Посоченият извод е изграден без да са събрани съответните доказателства - конкретни данни за земите и лицата с предоставени за ползване земи по силата на решение № 73/1981 г. Съдът не е указал на страната, че следва да установи ползвателските си права, при положение, че удостоверението на което същата се е позовала е прието за ненадлежно, в това число и като подписано от лице без права да подписва кмета на общината. Последното също е прието за служебно известно без да са предоставени доказателства затова. Независимо от това, дори и да се приеме по-благоприятното за жалбоподателката, че същата е с надлежно предоставено право на ползване - наследено от починалия й съпруг, то не са налице останалите елементи от фактическия състав на нормата на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, за да й бъде признато правото да придобие собствеността. В имота е безспорно, че са изградени само стопански постройки, който са такива по смисъла на § 1в, ал. 3, т. 1 и съответно не могат да бъдат приети за сгради, строителството на които е изискуемо от разпоредбата на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Не са налице основания за признаване на правото по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което отказът на административния орган е правилен и законосъобразен, както е приел и съдът, макар и по изложените съображения. Необходимо е да се добави и следното. В съдебно заседание на 15.10.2008 г., в пледоарията си по същество, жалбоподателка е заявила, че е подала заявление за закупуване на имота в срока, определен с § 61 от ПЗР на ППЗСПЗЗ - до 31.01.1998 г., като е заявила 400 кв. м. До този момент не е предприемала никакви действия за покупка на имота. В отговор на молбата си през 2006 г. е получила заповед на кмета на община Монтана, с която й е било отказано да придобие правото на собственост, поради нередовни документи. Тъй като цитираното изявление е направено в рамките на хода по същество, съдът не е бил длъжен и не е изследвал посочените факти. При положение, че изявлението отразява действителни факти, то по отношение жалбоподателката вече е налице стабилизиран административен акт - отказ за придобиване на правото на собственост. Получената заповед на кмета през 2006 г. не е обжалвана и е влязла в сила. При това положение, административният орган не е следвало повторно да се произнася. Посочените данни обаче не са твърдяни от жалбоподателката в първоначалната й жалба, както и от страните, не са изследвани от съда и не могат да бъдат взети предвид при обсъждане на валидността на административния акт, съответно на правилността на съдебното решение. Понастоящем се отбелязват само за пълнота в изложението. Посоченото е и индиция, че няма основания за признаване права за жалбоподателката. В тази насока липсват и касационни оплаквания, поради което решението следва да бъде оставено в сила, по изложените по-горе съображения. Същото не страда от сочените в касационната жалба пороци. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,