Решение № 1518 от 18.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8123/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Е., гражданин на Нигерия, чрез процесуалния му представител адв. Златкова, против Решение 10290 от 28.06.2024 г., постановено по адм. дело 4317/2024 г. по описа на Административен съд София-град. Касаторът твърди неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Ответникът - Председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при МС, чрез юрисконсулт Хичовски, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 90 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отхвърлил жалбата на Г. Е., гражданин на Нигерия, срещу Решение 5376 от 09.04.2024 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 9 ЗУБ му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат, съдът е приел, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в установената форма, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и не противоречи на приложимите материалноправни разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е формирал обосновани изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. При постановяването на обжалваното решение не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът е приложил правилно материалния закон. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. С цитираната норма от Закона за убежището и бежанците в българското законодателство биват инкорпорирани разпоредбите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/ЕС/. В тази връзка при прилагане на цитираните национални норми съдът следи за смисълът вложен в посочените правни норми, съобразно даденото им от Съда на Европейския съюз /СЕС/, задължително тълкуване. Все в тази връзка, съдът държи сметка за разпоредбата на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби /ДР/ на ЗУБ, който урежда това, че "раса, религия, националност, определена социална група и политическо мнение или убеждение" са понятия по смисъла на Конвенцията за статута на бежанците от 1951г. и чл. 10, § 1 от Директива 2011/95/ЕС. Съобразно чл. 10, § 1, б. "г" от Директивата, според които международни правни актове определена социална група е налице, когато по-специално нейните членове споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен, съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях, и тази група има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество. В същия ред на мисли, според чл. 10, § 1, б. "г", ал. 2 и § 2 от Директива 2011/95/ЕС, в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена [заличен текст], при което когато се оценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, което е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика. Отделно от горните нормативноустановени дефиниции, според трайноустановената практика на СЕС, наличието на наказателно законодателство, което е насочено конкретно срещу [заличен текст], позволява да се възприеме за установено, че тези лица трябва да се разглеждат като съставляващи отделна социална група, както и че [заличен текст] представлява характеристика, по която може да се определи принадлежността на молителя към определена социална група по смисъла на чл. 2, б. "г" от Директива 2011/95/ЕС, когато групата от лица, чиито членове споделят една и съща [заличен текст], се възприема от заобикалящото я общество като различна (дело С-199/12, т. 49, и дело С-473/16 г., т. 30). В допълнение на изложеното, по аргумент от чл. 9, § 1, б. "а" и б. "б" от горецитираната Директива, за да бъде разглеждан като действие на преследване даден акт трябва да бъде достатъчно сериозен по своето естество или по повторяемия си характер. Едва тогава представлява тежко нарушение на основните права на човека, и по-специално на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на чл. 15, § 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/ или да представлява съвкупност от различни мерки, включително нарушения на правата на човека, които са достатъчно тежки. В този смисъл е налице пълно съответствие в разпоредбите на чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ и чл. 9, § 2, б. "в" от Директива 2011/95/ЕС, в които е предвидено, че действия на преследване могат да приемат формата на наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни. Съгласно развилата понятието практиката на СЕС, за да бъде преследване по смисъла на чл. 1, раздел А от Женевската конвенция, дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на суровост. В този смисъл следва да се отчита, че не всяко нарушение на основните права на търсещото убежище лице достига непременно тази степен на суровост. В тази връзка съдът отчита, че специфично свързаните със [заличен текст] основни права, каквото е правото на зачитане на личния и семейния живот, закриляно от чл. 8 ЕКПЧ, съответстващ на чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС (Хартата), разгледан евентуално във връзка с чл. 14 ЕКПЧ (забрана за дискриминация), послужил за модел на чл. 21, § 1 от Хартата, не попадат в кръга на основните права на човека, за които няма никаква възможност за дерогация. В тази връзка съществуването единствено на законодателство, обявяващо за наказуеми [заличен текст], не би могло да се счита за акт, който засяга молителя толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява преследване. Т.е. такова предвидено от законодателна разпоредба наказание "лишаване от свобода", с което се наказват [заличен текст] действия, е възможно само по себе си да представлява акт на преследване, но само ако действително се прилага в приелата такова законодателство, страна на произход - дело С-199/12, т. 53 - т. 56. В конкретния случай, видно от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че заявителя е бил обект на преследване. Спрямо него не е упражнявано физическо насилие по смисъла на разглежданата норма и той не е бил обект на репресии поради своята етническа и религиозна принадлежност. Не се установява спрямо него да е осъществено преследване и по смисъла на чл. 8, ал. 2 - 5 ЗУБ, както и риск за бъдещо такова. Правилно първоинстанционният съд не е кредитирал твърденията на чужденеца, че е бил преследван, единствено поради факта на принадлежността му към определена социална група, а именно тази на [заличен текст] в държавата по произход и поради религиозната му принадлежност към [заличен текст] общество в Нигерия, което според касатора бива активно преследвано от страна на терористичната групировка Боко Харам, представител на идеите на Ислямска държава в Нигерия. Бежанската история на чужденеца сочи на проявено спрямо същия негативно отношение от страна на негови съседи и съграждани, т.е. на отделни членове на обществото. Същият обаче нито сочи да е потърсил помощ от официалните власти, нито свидетелства за това те да са проявили същото негативно отношение към него и то с интензитет, който да надхвърля пределите на суровост поради честотата на проявлението му или на високата степен на неговия интензитет, за да се счита, че това отношения представлява форма на преследване на помисъла на закона. Съдебният състав е дал вяра на бежанската история на чужденеца, но е стигнал до извод, че по делото не са налице данни за наличие на предпоставките на чл.8 и чл.9 ЗУБ за предоставяне на бежански или хуманитарен статут в полза на заявителя. Правилно е било преценено в оспореното решение, че чужденецът не излага твърдения да е бил задържан и арестуван от официалните власти или от страна на групировки, упражняващи военна или политическа власт на територията или върху част от територията на страната. Видно от изявленията му, той е напуснал страната си по произход легално, с бизнес-виза за Република България, което налага извод, че не се установява в страната си по произход да е имал проблеми с официалните власти, да е бил задържан или преследван или пък да е съществувал риск от такива действия спрямо него. Напротив, данните по делото сочат единствено, че касаторът принадлежи към определена социална група, но не и че предвид тази си принадлежност при евентуално завръщане в държавата му по произход би бил изложен на преследване. Съдът надлежно е обосновал извода за липса и на предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Търсещият закрила не е бил принуден да напусне Нигерия, поради това че там е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Не се твърдят и установяват тежки посегателства спрямо личността му, както и изтезание или нечовешко, или унизително отношение или наказание по други причини. Що се отнася до посегателствата на Боко Харам, същите се установяват според доклада на Европейската агенция за убежището за 2024г. като значително намалели и отслабени, вследствие съвместните усилия на правителствените сили и въоръжени сили на ООН. Освен това, тези нападения засягат изключително т.нар. северен пояс на страната, обхващащ 12 от тридесет и шестте щата на Нигерия. Произходът на Е., според докладваното е от Делта, южен щат с преобладаващо [заличен текст] население. През 2023г. за същият са налице данни за отвличания, но същите са по-скоро единични случай, отколкото масови прояви. Отново там, такива са и данните за отношението на властите към [заличен текст]. За 2023г. е докладван единствен арест на около 60 на предполагаема [заличен текст] сватба, като спрямо арестуваните липсват данни за проявено насилие или за продължително и необосновано задържане, които установявания са в противоречие с недоказаните твърдения на заявителя. (https://euaa.europa.eu/sites/default/files/publications/202407/ 2024_07_EUAA_COI_Report_Nigeria_Country_Focus.pdf). Наличните данни за приемането на Шериата в северните щати, предвиждащ екзекуция чрез убиване с камъни на пълнолетни, за които е признато, че участват в [заличен текст] отношения, е валидно за същия Северен пояс от 12 щата и сочат, че в останалите 24 щата чужденецът не е и не би бил изложен на реална опасност от налагането на предвиденото в Шериата наказание, а оттам и че отказът на органа да му предостави хуманитарен статут е законосъобразен. В тази връзка в атакувания съдебен акт са изложени мотиви, които се споделят от състава и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, не е нужно да бъдат повтаряни в настоящото решение. Направените заключения са изцяло в съответствие с решението на СЕС по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/Е0 на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила. С оглед на установеното по делото правилно е прието от решаващия съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на чуждия гражданин. Във връзка с изложеното, неоснователно е твърдението в касационната жалба, че в обжалваното решение не е направена обективна и цялостна оценка на реалната опасност спрямо кандидата за статут. Както се установява от събраната официална информация от международни източници, същата съответства изцяло на данните в справката на ответния орган, която по тази причина следва да се възприеме като достоверна. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на жалбоподателя, събрал е, обобщил е и е анализирал допустимите и относими към спора доказателствени средства и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи. Представената по настоящото дело актуална справка за положението в Нигерия не сочи на настъпили съществени изменения в релевантните обстоятелства, обусловили извода на първоинстанционния съд. По изложените съображения решението, предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,