Решение № 12175 от 28.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6462/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на председателя на Държавна агенция за бежанците /ДАБ/, гр. София, против Решение 9736 от 20.03.2025 г., постановено по адм. дело 13032/2024 г., по описа на Административен съд София-град, с което е отменено негово решение 12660 от 03.12.2024 г. в частта му, с която на основание чл. 75, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 9 от Закон за убежището и бежанците (ЗУБ), е отказал предоставянето на хуманитарен статут на М. Х., гражданин на Сирия и делото е изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне. Изложени са доводи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му. Ответникът М. Х., гражданин на Сирия, чрез процесуалния си особен представител адвокат Колева, взема становище за правилност на решението в обжалваната му част. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Намира решението в обжалваната му част за неправилно и предлага да бъде отменено. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановеният срок, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение, постановено в производство по чл. 84, ал. 3 ЗУБ, решаващият съд е отменил решение 12660 от 03.12.2024 г. на председателя на ДАБ в частта му, с която е отхвърлена молбата на М. Х. за предоставяне на хуманитарен статут и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. В останала част - относно отказа за предоставяне на статут на бежанец, жалбата на чуждия гражданин е отхвърлена като неоснователна, в която част решението не е обжалвано и е влязло в сила. За да постанови решението в обжалваната му част съдът е приел, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на делегираните му правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Прието е, че в страната на произход Сирия, където обстановката, тълкувана в смисъла на понятията, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. постановено по дело С-465/2007 г., както и на чл. 15, буква в от Директива 2004/83/ЕО, достига до такова високо равнище на безогледно насилие, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако жалбоподателят бъде върнат в страната си по произход ще претърпи тежки посегателства, като съществува реален риск за неговия живот и сигурност поради самото си присъствие на територията ѝ. Решението в обжалваната му част е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Приетото в обжалваното решение, че административният орган е нарушил разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗУБ и не е преценил всички относими факти, свързани с личното положение на чужденеца и държавата му на произход не може да бъде споделено. В административния акт са обсъдени твърденията на чуждия гражданин, като е направен анализ на изложената от ответника по касация бежанска история, при съпоставката ѝ с актуалното положение в страната на произход. Първоинстанционният съд не е обсъдил установените в административното производство факти и обстоятелства, извеждайки необоснован извод за немотивираност на административния акт, приемайки, че единствено фактът, че търсещият убежище е с държава на произход Сирия, води до основателност на искането за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ. Липсват основания за предоставяне на М. Х. на хуманитарен статут, доколкото не са налице хипотезите на чл. 9 от ЗУБ. От доказателствата по делото не може да се приеме наличието на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в държавата по произход, включително и в хипотезата на чл. 9, ал. 3 от ЗУБ. В интервютата на чужденеца изложените причини за напускане на Сирия (макар и непоследователни) не са свързани с наличие на реална опасност от тежки посегателства, а са свързани с търсенето на по-добри условия за живот и работа. В обжалваното решение е направен извод, за потенциална несигурност поради вътрешна несигурност, произтичаща от множеството действащи въоръжени групировки и хуманитарна криза, достигаща до толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице върнато в съответната страна поради самият факт на присъствието си на тази територия се излага на реална опасност да претърпи тежките заплахи, посочени в чл. 15, б. в от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. Този извод не може да бъде споделен. Към момента на подаване на молбата и постановяване на обжалвания отказ за чужденеца не е съществувала реална опасност от тежки посегателства срещу личността му като гражданско лице. Вътрешната ситуацията в държавата Сирия е нееднородна и следва да се преценява в контекста на конкретната молба за закрила, а от проведеното интервю се установява, че чуждия гражданин не е разбрал кога конфликта е стигнал до родния му град и последно е виждал военни действия преди две години. Съгласно даденото пояснение в т. 35 от решение от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12 Diakitй на Съда на Европейския съюз, посоченото в чл. 15, б. в от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. понятие въоръжен конфликт , следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като въоръжен конфликт, който няма международен характер по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. За да бъде приведен в действие в чл. 15, б. в от Директива 2004/83/ЕО е необходимо въоръженият конфликт да се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства и да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В тази връзка съгласно решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директивата е необходимо компетентният национален орган или съдилищата, до които е подадена молба за субсидиарна закрила, да са установили, че в съответната държава по произход съществуващият въоръжен конфликт достига толкова висока степен, че се демонстрират сериозни и потвърдени основания да се счита, че изпратеното обратно там цивилно лице, единствено на основание присъствието си на територията на дадена държава или регион, би било изправено пред реален риск да стане обект на тази заплаха. В случая тези критерии не са изпълнени. Опасностите на които изобщо е изложено населението или част от населението на една страна, не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства срещу отделния кандидат като обект на лична заплаха и риск. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него и да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Сирия и по-специално в района на гр. Дейр Алзор той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. Всичко гореизложено налага извода, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 , съответно за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му.Вкомпетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реалнии потвърдениоснования да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. Обстановката в Сирия е обсъдена от административния орган съобразно актуална към момента, справка на дирекция "Международна дейност" на ДАБ при МС. След нейния анализ се установява, че на територията на Сирия, макар и обстановката да е нестабилна, то конфликтът на територията на страната от 2020 г. се намира в състояние на застой и не е налице ситуация на безогледно насилие, което да обоснове заплаха за личността на касатора, което сочи на неприложимост на чл. 15, б. в от Директива 2004/83 ЕО, пренесен в нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Въз основа на последните данни за обстановката в Сирия, включително и справката, представена от административния орган в касационната инстанция, се налага извод за значително успокояване на обществено-политическата ситуация и липса на вътрешен въоръжен конфликт. Дори да се приеме, че такъв вътрешен въоръжен конфликт все още е налице, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че чужденецът, върнат в държавата му по произход в качеството му на цивилно лице, поради самият факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Принципното желание изявено от търсещия убежище да си намери работа и да изхранва семейството си, не предпоставя предоставяне на хуманитарен статут. По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "забрана за връщане , установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случая не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Следва да се отбележи, че за чужденеца, като непридружен непълнолетен, при прилагането на закона първостепенно значение има най-добрият интерес на детето. Преценката на най-добрия интерес на детето се извършва в съответствие с разпоредбите на Закона за закрила на детето /ЗЗкД/, съгласно чл. 6а. ЗУБ, като по аргумент от препращащата разпоредба на § 1, т. 11 от ДР на ЗУБ, във връзка с § 1, т. 5 от ДР на ЗЗкД, най-добрият интерес на детето е преценка на: а/ желанията и чувствата на детето; б/ физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; в/ възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; г/ опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; д/ способността на родителите да се грижат за детето; е/ последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; ж/ други обстоятелства, имащи отношение към детето. Същевременно, най-добрият интерес на детето не е въведен от законодателя като задължителна предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ, нито е определен като условие за предоставяне на субсидиарна закрила в глава V от Директива 2011/95/ЕС, поради което не представлява самостоятелно и достатъчно основание за предоставяне на международна закрила, при липса на материалноправните предпоставки за предоставяне на такъв вид закрила, предвидени от българския и европейския законодатели, какъвто е разглеждания случай. В случая необходимостта от защита на най-висшият интерес на детето е обсъдена от административния орган, който е изпълнил задълженията си за пълно проучване на бежанската история и правилно е преценил, че за детето най-добрият интерес е да се запази семейната му среда в страната му на произход и да не бъде разделяно от родителите му намиращи се в Сирия, и то поради икономически причини. Че търсещото убежище лице е напуснало страната си по произход по икономически причини ясно произтича от дадената в проведеното интервю информация. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че непосредствено след постановяване на оспореното пред съда решение ответника по касация е напуснал самоволно мястото където е настанен РПЦ [населено масто] и е в неизвестност и до настоящия момент. При така изложените мотиви решението в обжалваната му част е неправилно и като такова следва да се отмени, като спорът се реши по същество, като се отхвърли жалбата срещу оспорения административен акт и в частта му, съдържаща отказ за предоставяне на хуманитарен статут. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение