Решение № 5193 от 21.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 857/2010 г.

Решение № 5193 от 21.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 857/2010 г., VI о., докладчик председателят Иван Трендафилов С решение от 11.12.2009 г. по адм. д. № 2391 от 2008 г. Пловдивският административен съд е отхвърлил жалбата на Никифор Николаев Недев против решение № 312 от 12.11.2008 г. на директора на РУ "Социално осигуряване" - Пловдив в частта, с която е потвърдено разпореждане № 4407314520 от 10.07.2008 г. на ръководителя на отдел "Пенсии относно осигурителния доход за времето от 05.02.1994 г. до 31.07.1997 г. и същевременно е отказал да присъди юрисконсулско възнаграждение в полза на районното управление. Против това решение на административния съд и двете страни са подали касационни жалби, с които е поискано отменяването му. Относно касационната жалба на Никифор Николаев Недев: Върховният административен съд не уважи касационната жалба. Административният съд е констатирал, че Никифор Николаев Недев /касатор в това производство/ е бил изпълнителeн директор и чл. на Съвета на директорите в едно и също предприятие - "Дружба стъкларски заводи" АД - Пловдив за периода от 05.02.1994 г. до 31.07.1997 г. т. е. работил е без трудови правоотношения по два граждански договора. При тези констатации административният съд е приел, че законосъобразно пенсията му е била определена върху сбора от възнаграждението за времето от 05.02.1994 г. до 31.07.1997 г., получено като чл. на съвета на директорите без ограничаване до осемкратния размер на минималната работна заплата, тъй като осигуряването на тези лица е осъществявано на основание по чл. 30 от отменения Правилника за упражняване правата на собственост на държавата /ПРУПСДП/ и от ограничението до осемкратния размер на минималната работна заплата само за възнаграждението, получено по договора за работа без трудово правоотношение като изпълнителен директор за същия период от 05.02.1994 г. до 31.07.1997 г. съгласно чл. 14, ал. 1 от отменената Наредбата за общественото осигуряване на лицата, упражняващи свободна професия или търговия или работещи без трудово правоотношение. Това становище на административния съд е правилно. Осигуряването на изпълнителните директори на държавни предприятия - еднолични търговски дружества не се извършва по реда на чл. 30 ПРУПСДП (отм.). Този извод следва по аргумент за противното от чл. 30 ПРУПСДП (отм.), където са изброени изчерпателно лицата, които се осигуряват за всички осигурителни случаи върху изплатените им възнаграждения за сметка на съответното дружество. Между тях не са посочени изпълнителни директори и тъй като сключват договори за работа без трудово правоотношение, при тях намира приложение раздел II от цитираната Наредба. Съгласно този раздел те подлежат на осигуряване за всички осигурителни случаи за сметка на съответното дружество върху изплатените им възнаграждения като изпълнителни директори, но върху не повече от осемкратния размер на минималната работна заплата, установена за страната за съответния месец по договора. Следователно, законосъобразно осигурителният доход за времето от 05.02.1994 г. до 31.07.1997 г. е бил формиран като сбор от полученото възнаграждение като чл. на съвета на директорите без ограничаване до осемкратния размер на минималната работна заплата и от полученото възнаграждение като изпълнителен директор, но ограничено до осемкратния размер на минималната работна заплата, установена за страната за съответния месец. Останалите доводи са неотносими към възникналия спор. Ето защо решението на административния съд поради това, че е правилно следва да се остави в сила. Относно касационната жалба на РУ "Социално осигуряване": РУ "Социално осигуряване" е подало касационна жалба само по отношение на юрисконсултското възнаграждение, което не е присъдено с решението на съда. При това положение касационната жалба срещу решението на административния съд в частта за разноските не следва да се разглежда по реда на чл. 208 АПК. В Гражданско процесуалния кодекс в сила от 01.03.2008 г. не е възпроизведена разпоредбата на чл. 70 ГПК от 1952 г., предвиждаща самостоятелно обжалване на съдебното решение в частта за разноските. Това означава, че Върховният административен съд не е компетентен да се произнесе по подадената касационна жалба. Нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК предоставя възможност на страната да поиска изменение на решението в частта за разноските от съда, който го е постановил. След произнасяне на съда по искането за изменение на решението в частта за разноските, определението по чл. 248, ал. 3 ГПК подлежи на обжалване съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК. Следователно, не може да се подава касационна жалба срещу решението на съда в частта му, засягаща съдебните разноски, тъй като за страната съществува процесуалната възможност, предвидена в чл. 248 ГПК. Съдът, който е постановил съдебния акт, може по искане на страната да измени постановеното решение в частта за разноските. Ето защо, подадената касационна жалба представлява в същност искане за изменение на решението в частта за разноските, поради което делото следва да се върне на административния съд, който да я разгледа като молба по чл. 248, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният административен съд,