Решение № 1254 от 9.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4510/2007 г.

Решение № 1254 от 9.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4510/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение № 470 от 23.04.2007 г. по в. гр. д. № 2194/06 г. на Варненския окръжен съд е отменено решението на Варненския районен съд, постановено 15.07.2001 г. по гр. д. № 1434/99 г. в частта, с която е отхвърлен в установителната му част искът по чл. 108 ЗС, предявен от И. Н. П. срещу Д. В. Д. и Х. П. Д. и в отменената част е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Д. и Х. Д., че И. Н. П. е собственик на реална част от имот пл. № 46 по плана на кв. Галата- В., м. "Б", с площ от 897 кв. м. при граници на тази част: имоти пл. № № 4* и останалата част от имот пл. № 46. Против въззивното решение е подадена касационна жалба от ответниците Д чрез техния пълномощник адв. Н. Т. Развити са оплаквания за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск, евентуално по недопустим иск, а също и доводи за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон - чл. 10, ал. 11 и чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ. Ответникът по касация И. Н. П. не е взел становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решение от 15.07.2001 г. по гр. д. № 1434/99 г. на Варненския районен съд е отхвърлен искът, предявен от И. Н. П. срещу Д. В. Д. и Х. П. Д. за ревандикация на недвижим имот, съставляващ част от имот пл. № 46 в м. "Б", кв. Галата - гр. В. С решение от 9.03.2002 г. по гр. д. № 1397/01 г. Варненският окръжен съд е отменил това решение само в частта досежно установяване правото на собственост на ищеца върху 897 кв. м. от имота и вместо него е постановил друго, с което е признал И. Н. П. за собственик на основание наследяване и реституция по ЗСПЗЗ. В останалата част, с която е отречено правото на собственост на И. Н. П. за разликата над 897 кв. м. до 968 кв. м., както и в частта, с която е отхвърлена претенцията му за предаване владението върху имота, първоинстанционното решение е оставено в сила. Въззивното решение в частта му, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част, е било обжалвано с касационна жалба от адв. Н. Т. в качеството му на пълномощник на Д. и Х. Д. Едно от оплакванията в касационната жалба е било за недопустимост на въззивното решение поради това, че като е признал ищеца за собственик на спорния имот, въззивният съд е произнесъл по установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), какъвто не е бил предявен, както и поради това, че липсва годен обект на собственост, тъй като имотът не е надлежно индивидуализиран съобразно изискването на закона с решение и скица на ПК. С решение № 2442/17.03.2004 г. по гр. д. № 2528/02 г. на ВКС, IV г. о., съдът е дал отговор на тези възражения, като ги е намерил за неоснователни. С това възможността същите възражения да се повдигат при последващо касационно обжалване е преклудирана. В този смисъл е т. 6 от ТР № 2/2004 г. на ОСГК и ТК на ВКС. Ето защо в настоящото производство, трето пред ВКС, тези възражения не следва да бъдат обсъждани. Неоснователен е доводът за недопустимост на иска като преждевременно предявен поради незавършеност на процедурата по възстановяване собствеността с издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Процесният имот не попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което разпоредбите на § 4 - 4к в случая са неприложими. По делото е безспорно установено, че процесният недвижим имот е идентичен с част от нивата в м. "Б" от 6.6 дка, с която наследодателят на ищеца е бил оземлен през 1940 г. при действието на Закона за трудовите земеделски стопанства от 1924 г. Собствеността върху раздадените по този закон земи се е придобивала след заплащане на стойността й на вноски в срок от 20 години. Дотогава земите са били държавна собственост като включени в поземления фонд, а оземлените лица са имали върху тях право на владение и ползуване. Те обаче не биха могли да придобият собственост върху предоставените им земи по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, тъй като при действието на ЗИСС (ДВ бр. 29/1904 г.) този придобивен способ е бил изключен по отношение на обществените държавни имоти, а с влизане в сила на Закона за отчетността, бюджета и предприятията (ЗБОП, ДВ бр. 7 от 1934 г.) - и по отношение на частните държавни имоти. Поради това при провеждането на земеделската реституция оземлените лица не могат да се ползуват от разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, независимо, че владението им се основава на писмен документ - позволително за влизане във владение. В този смисъл доводът на жалбоподателите за неправилно приложение на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ е основателен, но допуснатото нарушение не се отразява на правилността на решението. Събраните по делото доказателства налагат извод, че в случая са налице предпоставките на чл. 10, ал. 11 ЗСПЗЗ за възстановяването на собствеността в лицето на наследниците на оземления през 1940 г. Никола П. Х. Действително, в чл. 10, ал. 11 ЗСПЗЗ е предвидено възстановяване собствеността на лицата, оземлени по ЗТПС, но с оглед разпоредбите на чл. 127-129 от Общите и преходни наредби на ЗТПС следва да се приеме, че тази реституционна норма е приложима и в хипотезата на оземляване по отменените закони за трудова поземлена собственост и за трудови земеделски стопанства, тъй като придобитите при действието им права се зачитат от новия закон - оземлените биха могли да придобият собствеността върху предоставените им земи, ако изплатят цената в рамките на 20-годишния срок. Поради това няма основание тези лица да се третират различно от оземлените по ЗТПС при възстановяване на собствеността върху предоставената им земя. В съответствие с доказателствата по делото и закона е изводът на въззивния съд, че процесният имот като включен в ТКЗС не е придобит по давност към 1991 г. от праводателя на касаторите предвид забраната на чл. 86 ЗС (редакция ДВ, бр. 92/1951 г.). Придобивайки чрез замяна имота от несобственик, касаторите също не са могли да придобият собствеността. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на релевираните с касационната жалба основания по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и "в" ГПК (отм.) следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът