Решение № 117 от 5.05.2017 г. на ВКС по н. д. № 373/2017 г.

Решение № 117 от 5.05.2017 г. на ВКС по н. д. № 373/2017 г., I н. о., НК, докладчик председателят Валя Рушанова Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подс. В. А. Б. срещу решение № 81/20.02.2017 г. по внохд № 1209/2016 г. по описа на Софийски Апелативен съд. В касационната жалба се заявяват основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1-т. 3 от НПК. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон. Оспорва се извода за авторството на деянието, като се поставя акцент на обстоятелството, че пострадалата не е разпознала подсъдимия, а фактическите изводи са основани на доказателствен материал- дискове със записи от охранителни камери, които не са били предмет на техническа експертиза. В заключение се иска оправдаване на подсъдимия или изменяване на въззивното решение с намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание служебният защитник на подсъдимия поддържа жалбата и изложените в нея съображения. Подсъдимият В. Б., редовно призован не се явява и не взема отношение по касационната жалба на защитника му. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и моли въззивното решение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 81 от 20.02.2017 г. по внохд № 1209/2016 г. Софийският Апелативен съд потвърдил присъда от 17.10.2016 г. по нохд № 331/16 г. на Благоевградския Окръжен съд. С първоинстанционната присъда подс. В. А. Б. е признат за виновен в това, че на 08.04.2016 г., на стълбищна площадка в [жилищен адрес] [улица]в [населено място] е отнел чужди движими вещи на обща стойност 322 лева от владението на И. М. И. на 83 г., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 198, ал. 1, пр. 1 от НК във връзка с чл. 373, ал. 2 от НПК и чл. 58а, ал. 1 във връзка с чл. 54 от НК е осъден на наказание 4 години "лишаване от свобода" при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Първоинстанционният съд на осн. чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК е приспаднал от наказанието"лишаване от свобода" времето, през което подс. Б. е бил с мярка за неотклонение "Задържане под стража" и " Домашен арест". На подсъдимия са възложени разноски по водене на делото-38,64 лв. - на досъдебното производство и 150 лв. - по сметка на ОС-Благоевград. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, като е разпоредил връщането им на подс. Б. Касационната жалба е насочена към проверка на съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК - решение на Апелативен съд - гр. София, с което е потвърдена първоинстанционна присъда с налагане на наказание "лишаване от свобода" на дееца. Депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от връчване на съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: I. Доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила при извеждане на правно - значимата фактология, не се споделят. Те не намират обективна опора в доказателствения материал по делото. Производството пред окръжния съд е протекло по реда на гл. ХХVII от НПК, след като подсъдимият, на основание чл. 371, т. 2 от НПК е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Липсват обективни находки по делото, от които да се заключи, че направеното от подсъдимия самопризнание не е валидно или, че е резултат от натиск или манипулации. Напротив - подсъдимият лично и чрез служебният защитник е изразил волята си за провеждане на съкратено съдебно следствие, отказвайки се от събиране на доказателства. Независимо от това, както първоинстанционния съд, така и въззивният са изтъкнали сериозни аргументи във връзка с оценката и анализа на доказателствените източници и с основание са заключили, че авторството на деянието е извън всякакво съмнение. Вярно е, че пострадалата не е разпознала подсъдимия, като ясно и недвусмислено е посочила единствено, че нападателят й е от ромски произход, като не е сигурна, че може да го разпознае. Това й изявление е намерило подкрепа и в извършеното действие "разпознаване" с нейно и на подсъдимия участие, при което тя не е успяла да го разпознае. Обсъжданото фактическо обстоятелство обаче съвсем не е достатъчно, за да се приеме недоказаност на авторството на деянието. По този въпрос инстанциите по същество са постъпили в съответствие с изискванията на процесуалния закон, като са подложили на критичен и съвкупен анализ и останалата част от доказателствената съвкупност, а именно показанията на св. В. Т., св. В. Т. и св. М. А., кореспондиращи по съдържание с извършените от св. Т. и А. разпознавания, при които те са посочили подсъдимия като лицето, непосредствено бягащо от местопрестъплението и носещо сиво найлоново пликче, докато пострадалата е викала след него и е търсела помощ. Не без внимание е останал и фактът, че след извършване на деянието, в дома на подсъдимия е извършено претърсване, при което е иззето червено на цвят долнище от анцуг и горнище сиво на цвят с червени ивици по ръкавите с емблема на "А.", като е отчетена връзката му с даденото от пострадалата описание/ "Надолу беше облечен с мисля, че анцуг беше, но знам, че долнището беше червено. Горнището пак беше мисля анцуг и имаше червени ленти по ръкавите"/ и описанието на облеклото му от св. А./ " Лицето.... беше облечено с винено, червено долнище /анцуг/, а нагоре беше облечен със сиво анцугово горнище"/. Съобразен е и фактът, че св. К. - полицейски служител, изпратен на местопрестъплението по повод постъпилия сигнал за грабежа, извършвайки оперативната си дейност по проверка на сигнала, е изгледал записите от охранителните камери, поставени в два от търговските обекти и на тях е видял, че след пострадалата е вървяло лице, облечено с червено долнище на анцуг. Поради професионалните си познания относно криминалната проявеност на подсъдимия в предходни моменти у св. К. се породило подозрение, че подс. Б. има връзка с нападението на пострадалата и отнемането на вещите й. Така системата от косвени доказателства правилно е позволила на контролираните инстанции без всякакво съмнение да приемат, че авторството на деянието е установено по несъмнен и безспорен начин. Твърдението на защитата, че фактическите констатации се основават на негоден и неизследван по експертен път доказателствен материал, не намира подкрепа в съдържанието на съдебните актове. Не е спорно, че двата записа от охранителните камери са доброволно предадени и приобщени като веществени доказателства по делото. Тяхното съдържание не е било предмет на техническа експертиза, но съдилищата нито са се позовавали, нито са черпили информация от тези записи. Фактически изводи са направени преобладаващо въз основа на свидетелските показания, а интерпретацията на въпросните записи е била дадена само доколкото е била преценявана достоверността на показанията на св. К., която иначе не се оспорва от защитата. Друг е въпросът, че съгласно изяснените в ТР № 1/2009 по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК положения в процедурата, по която се е развило първоинстанционното производство, е недопустимо инстанциите по същество да събират по свой почин или по искане на страните доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт, тъй като допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт, а направеното от него изявление по чл. 371, т. 2 от НПК/ за цялостно признаване на фактите по обвинителния акт/ е недопустимо да бъде оттеглено след обявяване на определението по чл. 372, ал. 4 от НПК. В настоящия случай направеното от защитата възражение на практика представлява оспорване на признатите от подсъдимия фактически обстоятелства, посочени в обвинителния акт, поради което не може да бъде споделено и поради това съображение. II. Твърденията за нарушение на материалния закон и несправедливост на наложеното наказание са декларативно заявени и в тяхна подкрепа не са изтъкнати конкретни доводи. Поради това единствено следва да се маркира, че при правилно установените факти съдилищата правилно са приели, че подсъдимият Б. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 198, ал. 1 във връзка с чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК, тъй като при условията на опасен рецидив и чрез употреба на сила/издърпване на найлонова чанта от ръцете на пострадалата/ е отнел намиращите се в нея пари и вещи на обща стойност 322 лева, с намерение противозаконно да ги присвои. Що се касае до размера на определеното наказание предходните инстанции в достатъчна степен са отчели като смекчаващи отговорността обстоятелства: семейното, здравословното и имущественото състояние на подсъдимия, а като отегчаващи-планираността на нападението, възрастта на пострадалата, отнемането на парична сума, осигуряваща издръжката й/пенсия/, както и предходните осъждания, невлияещи на квалификацията. При отчитане на конкретната тежест на всяко едно от посочените обстоятелства правилно контролираните инстанции са счели, че на подсъдимия следва да се наложи наказание в размер, близък до минимума, а именно -шест години лишаване от свобода, което на осн. чл. 58а, ал. 1 от НК е редуцирано на 4/четири/ години лишаване от свобода. Изтъкнатото води до извод, че при разглеждане на делото не е допуснато съществено процесуално нарушение, същото е законосъобразно решено, а постановеното решение, с което е потвърдена присъдата, е справедливо, поради което жалбата е неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,