Решение № 2950 от 28.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 265/2014 г.

Решение № 2950 от 28.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 265/2014 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Иво Георгиев Иванов, от гр. Разград против решение № 72/20.11.2013 г. по адм. дело 203/2013 г. на Административен съд - гр. Разград. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 46, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба - директорът на Районно управление "Социално осигуряване" изразява становище за неоснователност на същата. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че паричното обезщетение за временна нетрудоспособност е облага, която замества трудовото възнаграждение в случаите на възникване на съответния осигурителен риск, поради което е недопустимо едновременното получаване на двете. Това правно положение е закрепено като забрана в чл. 46, ал. 3 КСО, а в случая тя е нарушена. Неоснователно в тази връзка е възражението, че работата по трудовото правоотношение с Община Разград на длъжност "личен асистент" не била трудова дейност, а полагане на грижи за друго лице /родител/. Съответните грижи, макар и насочени към майката на жалбоподателя, са полагани не в рамките на обичайните отношения между родител и дете и в изпълнение на моралното задължение на последното да се грижи за болния си родител, а по силата на сключен трудов договор, който съдържа всички необходими реквизити по чл. 66 от КТ и от който за страните по договора са възникнали определени права и задължения, между които правото на лицето на месечно трудово възнаграждение и на платен годишен отпуск. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е неоснователна. С решение № 72/20.11.2013 г. по адм. дело 203/2013 г. Административен съд - гр. Разград е отхвърлил жалбата на Иво Георгиев Иванов, от гр. Разград срещу решение № 41/18.09.2013 г. на директора на Районно управление "Социално осигуряване" - Разград, с което е потвърдено разпореждане № 94И-1469-2318/22.08.2013 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по своята същност паричното обезщетение за временна неработоспособност е заместващо трудовото правоотношение облага, която осигуреното лице получава при възникване на осигурения социален риск. С оглед на това е недопустимо едновременното получаване на парично обезщетение и на трудово възнаграждение. Решението е правилно. По делото е установено, че жалбоподателят е работел по трудови договори като шофьор в ТД "Аметист" ООД, гр. Разград, "НИК-78" ЕООД, гр. Разград и като личен асистент по трудов договор, сключен с Община Разград. По представени пред първите двама осигурители болнични листове за периодите 11.07.2012 г. - 18.07.2012 г. и 22.01.2013 г. - 12.04.2013 г. той е получил парично обезщетение за временна неработоспособност в размер на 1022,08 лева. През процесните периоди Иванов е осъществявал трудова дейност по сключения трудов договор с Община Разград, за което е получил и дължимото трудово възнаграждение. Съгласно чл. 46, ал. 3 КСО парично обезщетение за временна неработоспособност и за бременност и раждане не се изплаща на лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство през периодите, за които са издадени актове от здравните органи. В конкретния случай осигуреното лице не е имало право на парично обезщетение, защото по време на разрешения му отпуск за временна неработоспособност е полагало труд по трудов договор с друг работодател и е получавало трудово възнаграждение, което изключва дължимостта на обезщетението по чл. 40, ал. 1 КСО предвид компенсаторния характер на последното. По тези съображения изплатеното парично обезщетение за временна неработоспособност е неоснователно получено в противоречие с нормата на чл. 46, ал. 3 КСО и поради това подлежи на възстановяване. Достигайки до същите изводи, административният съд е приложил точно материалния закон и постановеното съдебно решение като правилно следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение