Решение № 11747 от 19.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4748/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от адв. Н. И. Л. от Софийска адвокатска колегия против решение 3137/ 25.03.2025г по адм. д. 5800/ 2024г на Върховен административен съд, с което е отхвърлено оспорването му на чл.78, ал.2, изречение трето от Правилника за администрацията в съдилищата (ПАС), приет от Пленумът на Висшия съдебен съвет (ВСС) с решение по т.7 от Протокол 25/03.08.2017г. от заседанието на Пленума на ВСС ,обн. ДВ, бр.68/22.08.2017г. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението като постановено в противоречие с чл.31, ал.1 от Закона за адвокатурата и Правото на Европейския съюз касационно основание по чл.209, т.3 от АПК. Направено е искане за отмяна на съдебното решение и прогласяване за незаконосъобразна на оспорената разпоредба на 78, ал.2, изречение трето от Правилника за администрацията в съдилищата. Претендира се отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС със следните въпроси:

1. Когато конституционни и правни традиции на държава-членка противоречат на норма на Правото на ЕС, коя правна норма следва да бъде приложена - на държавата-членка или на Общностното право?

1. Предвид, че адвокатите са администратори на лични данни, въз основа на специалната разпоредба на чл. 31, ал. 1 ЗА, и призванието им, съгласно чл. 134 от Конституцията на Република България, да оказват съдействие и защита на гражданите и юридическите лица, следва ли да бъде ограничено правото на същите на свободен достъп до делата, предвид че същото е предоставено с цел намаляване както на административната тежест, така и с цел улесняване упражняване професията адвокат?

1. При условия, че адвокатите не следва да имат свободен достъп до делата, съгласно чл. 31, ал. 1 ЗА, поради колизия на националната правна норма с такава на Правото на ЕС, и същото нарушава правната традиция, датираща от 1925 г., същото не нарушава ли прокламираните с Договорите и ХОПЕС за ценности на ЕС, а именно конституционни и правни традиции на държавите-членки, съгласно текста на изречение шесто от преамбюла на ДЕС, а именно - КАТО ЖЕЛАЯТ да задълбочат солидарността между своите народи, при зачитане на тяхната история, култура и традиции" - предвид, че историята, културата и традициите на всеки един народ от държава-членка на ЕС намира отражение в правните традиции на всяка страна?

1. В случай на изтичане на лични данни от администратор на такива, получени от последния от друг такъв, отговорността на този, който е допуснал изтичането ли е, или е възможно да бъде ангажирана отговорността и на този, който ги е предоставил на първия?

Ответникът Висш съдебен съвет чрез пълномощника си юрисконсулт Топалова оспорва касационната жалба. В писмен отговор излага съображения в подкрепа на оспореното съдебно решение. Иска оставянето му в сила и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и на искането за отправяне на преюдициално запитване. Предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.

За да се произнесе по искането за преюдициално запитване до СЕС, съдът взе предвид следното:

Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е разпоредбата на чл.78, ал.2, изречение трето от ПАС, която гласи: Копия от приложени към делото книжа се предоставят на адвокат, който не е пълномощник на страна по делото, въз основа на писмена молба и след разпореждане на съдията-докладчик.

При постановяване на обжалваното решение за отхвърляне на оспорването тричленният състав на ВАС е взел предвид, че процесната норма е приета с решение на компетентния орган Пленумът на ВСС по смисъла на чл. 342, ал. 1 ЗСВ /бр. 28 от 2016 г./ и Решение 9 от 3.07.2014 г. на КС на РБ по к.д. 3/2014 г., в очертания от ал.2 на същата разпоредба обхват на подзаконовия нормативен акт. Решаващият съдебен състав приема, че в процедурата по изработване, оповестяване и приемане на ПАС /2017г./ не са допуснати нарушения на изискванията на чл. 26, ал. 2 и чл. 28, ал. 2 от ЗНА. Посочва, че оспорената разпоредба е заложена в приетия от Пленума на ВСС проект по изрично предложение на Висшия адвокатски съвет, който е разграничил правата на адвокатите не на достъп до делата, а за получаване на копия от книжата, според това дали се касае за пълномощник или не на страна по съответното дело. Намира този подход, възприет и от Пленума на ВСС, за свързан с изрично разписаното в предходната норма на чл.77 ПАС право на адвоката без пълномощно по делото на пълен достъп до делата само на основание представена адвокатска карта. Отхвърля като неоснователни възраженията за противоречие с чл.31, ал.1 от ЗА, по съображения, че оспорената разпоредба не отрича и не ограничава правото на адвокат, без пълномощно от страна по делото, да получава с предимство копия от книжата по делото, а въвежда опосредена преценка на съдията докладчик с оглед вида на документите, за които е заявено издаване на копия. Тази преценка е определена за напълно обоснована и преследваща легитимна цел с оглед защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни по Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г., както и за спазване неприкосновенноста на личния живот по чл.32, ал.1 от Конституцията на РБългария.

При така установените факти и направени правни изводи от първоинстанционния съд следва да се остави без уважение направеното искане от касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

От разпоредбата на чл. 267 ДФЕС и трайно установената практика на СЕС недвусмислено следва, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, е длъжна да отправи преюдициално запитване винаги, когато е налице съмнение относно приложението на правото на Съюза.

При упражняване на правомощието си по чл.267 от ДФЕС, настоящият петчленен състав на Върховния административен съд съобразява, че съгласно постоянната практика на СЕС би могъл да бъде освободен от това задължение само ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда, или че правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за каквото и да е основателно съмнение (в този смисъл Решения от 6 октомври 1982 г., Cilfit и др., 283/81, EU:C:1982:335, т. 21, от 15 септември 2005 г., Intermodal Transports, C 495/03, EU:C:2005:552, т. 33 и от 4 октомври 2018 г., Комисия/Франция /Удръжка върху доходи от капитали/, C 416/17, EU:C:2018:811, т. 110). Преюдициалното запитване трябва да се отнася до тълкуването или валидността на правото на Съюза, а не до тълкуването на националните правни норми или до фактически въпроси, повдигнати по главното производство.

В решение от 15 март 2017 г., постановено по дело С-3/16, Lucio Cesare Aquino, Съдът посочва, че посочените в трета алинея от чл. 267 ДФЕС юрисдикции имат също право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат с решение. Според СЕС тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на съюзното право, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, а той е такъв, когато отговорът му, независимо от това какъв е, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора по делото. Основанието на преюдициалното запитване не е във формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а в необходимостта му за действително решаване на даден правен спор. Именно затова, съгласно неотклонната практика на СЕС, припомнена включително в решение от 31 март 2022 г. по дело С-96/21, DM/CTS Eventim AG & Co KGaA, в рамките на въведеното с чл. 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. Не такъв е случаят, когато на Съда е поставен теоретичен въпрос с принципен характер, който е без значение относно решаването на правния спор по главното производство, тъй като не би могъл да промени изхода на делото, независимо от това какъв е отговорът му.

В контекста на горепосоченото е очевидно, че поставените за разглеждане преюдициални въпроси са ирелевантни за изхода на спора по делото. Безспорната взаимовръзка между българската правна уредба и Правото на ЕС не е достатъчна да обоснове необходимост от отправяне на преюдициално запитване, а такава е налице само при надлежно обосновано противоречие на националното право с норми на Европейското право или нужда от тълкуване на неясна правна норма или правен принцип от Европейското право.

С оглед съдържанието на подадената първоначална жалба и наведените в нея конкретни оплаквания относно противоречие на оспорената разпоредба на чл.78, ал.2, изр.трето от ПАС с чл.31, ал.1 от ЗА и като се имат предвид фактическите и правните установявания на първоинстанционния съд, обективирани в атакувания пред настоящия състав акт, както и доводите в касационната жалба, касационната инстанция счита, че първите три въпроса от искането за отправяне на преюдициално запитване имат хипотетичен характер и са без правно значение за правилното решаване на настоящото дело. Въпрос 1 е с изцяло принципен и теоретичен характер, а и не съдържа необходимата яснота коя съюзна правна норма следва да бъде тълкувана. Във въпроси 1 и 2 изобщо не е посочено и обосновано конкретно противоречие на националното право с норми на европейското право, а исканията са свързани преимуществено с тълкуване и прилагане на националното право. Въпрос 4 касае отговорността при нарушаване на правата по Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО, което го прави неотносим към конкретния висящ правен спор за законосъобразността на чл.78, ал.2, изречение трето от ПАС. По тези съображения касационният съдебен състав приема, че отговорите на така поставените въпроси не биха допринесли за разрешаване на главния спор по същество.

Изложеното сочи, че в случая не са налице установените в практиката на Съда критерии, налагащи настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, като национална юрисдикция, чието решение е окончателно, да сезира СЕС чрез отправяне на преюдициално запитване по формулираните от касатора въпроси.

Разгледана по същество след преценка на данните по делото в контекста на наведените от касатора оплаквания, касационната жалба е неоснователна.

Обжалваното решение 3137/ 25.03.2025г по адм. д. 5800/ 2024г на тричленния състав на ВАС е валидно, допустимо и правилно.

Първоинстанционният съд е анализирал приетите по делото писмени доказателства във връзка с относимите нормативни разпоредби и е достигнал до правилни правни изводи, които се споделят от касационната инстанция и на основание чл.221, ал.2, изр. 2-ро от АПК препраща към тях.

Оплакването на касатора, поддържано и в първоначалната му жалба, за противоречие на оспорената разпоредба от ПАС с чл.31, ал.1 от ЗА е разгледано в първоинстанционния съдебен акт, обсъдено е и правилно е прието за неоснователно. Коментираната в касационната жалба правна традиция в България за свободен достъп на адвокатите до дела не се нарушава с правилото на чл.78, ал.2, изречение трето от ПАС. Тази норма не препятства, нито ограничава достъпа до дела на адвокатите в качеството им на такива. Тя регламентира ред за получаване на копия от книжата, което е само един елемент от действията, обхванати от понятието достъп до дела по смисъла на чл.31, ал.1 от ЗА. При създаване на разпоредбата правилно е отчетено положението на адвоката, който не е пълномощник на страна по делото. Въведената опосредяваща преценка на съдията докладчик, когато заявеното издаване на копия не е от упълномощен адвокат, е пропорционална мярка, обоснована и преследваща легитимна цел, свързана с гарантиране защитата на личните данни на страните, правото им на зачитане на личния и семейния живот и на всички други права, произтичащи от предмета на делото.

При установена липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора и своевременно направеното искане от ответника по касация за присъждане на съдебни разноски, съдът намира, че следва да осъди касатора да заплати на Висшия съдебен съвет юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева на основание чл. 228 АПК вр. чл.143, ал.3 АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр.с чл. 24, изр. първо от Наредбата за заплащането на правната помощ (в актуалната редакция изм. - ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 01.10.2025 г.).

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,