Решение № 90 от 27.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 674/2010 г.

Решение № 90 от 27.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 674/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 146 от 8.10.2009 г., постановено по гр. д. № 336/2009 г. на Видински окръжен съд, с което е потвърдено решение № 12 от 9.04.2009 г. по гр. д. № 1346/2008 г. на Видински районен съд за отхвърляне на предявените от дружеството - касатор против С. М. А. обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумите 1 092.22 лв. - главница по неизплатени фактури за доставена електрическа енергия, и 605.96 лв. - лихва за забава за периода 1.06.2003 г. - 23.04.2008 г. Касационната жалба е основана на доводи за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът определя като необосновани и незаконосъобразни изводите на въззивния съд, че не е носител на претендираните с исковете вземания и че не е доказано правоприемството между първоначалния титуляр на вземанията [фирма] и [фирма]. Изразява несъгласие със становището на въззивната инстанция за неприложимост към спорното правоотношение на представените с исковата молба Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на [фирма] и излага подробни съображения в подкрепа на тезата си за обвързаност на ответника в качеството на потребител на електрическа енергия от същите общи условия. Неправилността на съдебния акт е аргументирана и с довод за допуснато от съда нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест при установяване на релевантните за изхода на спора факти. Ответникът по касация С. М. А. от [населено място] не изразява становище по основателността на касационната жалба. С определение № 92 от 18.02.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради служебно констатираната вероятност решението да е процесуално недопустимо. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените в жалбата доводи в съответствие с правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК, приема следното: Касаторът [фирма] е предявил пред Видински районен съд обективно съединени искове срещу С. М. А. за сумите 1 092.22 лв. - дължима непогасена стойност на доставена и ползвана електрическа енергия за обект с ИТН [ЕГН] за периода 01.04.2003 г. - 31.12.2003 г. по 7 бр. данъчни фактури, и 605.96 лв. - лихва за забава за периода 01.06.2003 г. - 11.03.2008 г. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че в качеството на потребител на електрическа енергия ответникът е ползвал през процесния период доставяна от ищцовото дружество електроенергия и не е изпълнил задължението си да заплати нейната стойност; Ищецът се снабдил със заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на непогасените парични задължения, но длъжникът - ответник оспорил заповедта с възражение в законовоустановения срок. При така въведените фактически твърдения в петитума на исковата молба е заявено искане да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца дължимите суми - главница и лихви за забава, а наред с това - да бъде потвърдена издадената заповед за изпълнение. Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете като осъдителни с правно основание чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД във вр. с чл. 422 от ГПК и ги е отхвърлил по съображения за тяхната недоказаност и неоснователност, след като се е позовал в мотивите си на реализираната от ищеца защита по реда на заповедното производство, доказателства за която се съдържат в приложеното ч. гр. д. № 635/2008 г. на Видински районен съд. Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Видински окръжен съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение като е възприел изцяло съдържащите се в него изводи за недоказаност и неоснователност на осъдителните искови претенции. Постановеното от въззивния съд решение е недопустимо и подлежи на касиране на основание чл. 281, т. 2 от ГПК. Процесуалната недопустимост на съдебния акт произтича от обстоятелството, че с него въззивният съд е разрешил правен спор, въведен с нередовна искова молба, недостатъците на която не са отстранени по реда на чл. 129, ал. 2 и ал. 4 от ГПК. Съдържащите се в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения - за издадена в полза на [фирма] заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с предмет съдебно претендираните вземания и за оспорването й от длъжника с възражение по чл. 414 от ГПК, обосновават извод за предявен иск, намиращ своето правно основание в разпоредбата на чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК. По своята същност искът по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК е установителен, тъй като целта на предприетата с него защита е да се формира сила на пресъдено нещо в отношенията между кредитора и длъжника относно съществуването на вземането, за чието изпълнение кредиторът се е снабдил със заповед по реда на чл. 410 и сл. от ГПК. При наличие на издадена и необезсилена заповед за изпълнение кредиторът е лишен от правен интерес да търси защита на вземането си чрез осъдителен иск, защото заповедта за изпълнение съставлява изпълнителен титул, признаващ правото на принудително изпълнение. Оспорването на заповедта от длъжника с възражение по чл. 414 от ГПК препятства само временно нейното действие до настъпване на предпоставките, посочени в чл. 416 от ГПК - оттегляне на възражението или влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането. Поради това, дори длъжникът да е подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК, кредиторът следва да предяви специалния установителен иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, за да се признае по съдебен ред съществуването на оспореното вземане, не и осъдителен иск за присъждане на вземането. Въпреки заявените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които насочват към иска по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, в петитума на молбата ищецът - настоящ касатор, е заявил неясно искане за осъждане на длъжника да заплати дължимите парични суми, предмет на издадената заповед за изпълнение, респ. за потвърждаване на заповедта. Формулираният по този начин петитум противоречи както на обстоятелствената част на исковата молба, така и на разпоредбата на чл. 422 от ГПК. Несъответствието между обстоятелствена част и петитум съставлява нередовност на исковата молба, която не е констатирана и отстранена по реда на чл. 129, ал. 2 и ал. 4 от ГПК от първостепенния съд и вследствие на това се е стигнало до разглеждане на осъдителни искове с правна квалификация чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Въззивният съд също не е изпълнил произтичащото от чл. 129, ал. 1 от ГПК задължение да извърши проверка на редовността на исковата молба, съобразно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС за правомощията на въззивната инстанция, значими и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс. Като не е предприел процесуални действия по реда на чл. 129, ал. 2 във вр. с ал. 4 от ГПК за привеждане на петитума на исковата молба в съответствие с нейната обстоятелствена част и с разпоредбите на чл. 422 и чл. 415 от ГПК, Видински окръжен съд се е произнесъл с решение по съществото на неясно въведен от ищеца правен спор. Постановеното въз основа на нередовна искова молба въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270 от ГПК. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от фазата на производството по чл. 129, ал. 2 във вр. с ал. 4 от ГПК за отстраняване на нередовностите на подадената от [фирма] искова молба. В аналогичен смисъл е и произнасянето в решение № 27/08.03.2010 г. по т. д. № 521/2009 г. на ВКС, I т. о., и решение № 194/26.11.2010 г. по т. д. № 80/2010 г. на ВКС, II т. о., които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК и според указанията в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС имат характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поради процесуалната недопустимост на въззивното решение не следва да се обсъждат релевираните в касационната жалба доводи, относими към правилността на решението. Разноски не следва да се присъждат с оглед изхода на касационното производство, но при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,