Решение № 219 от 10.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1716/2015 г.

Решение № 219 от 10.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1716/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. На основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е допуснато е касационно обжалване на въззивно решение № 1775 от 1.12.2014 г. по в. гр. д. № 2219/2014 г. на Окръжен съд - Варна по въпроса дали разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (отм.) се прилага и по отношение на неурегулирани с дворищнорегулационен план имоти. Касаторите М. К. В., Д. М. К., А. М. К. и А. Д. К. подържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат, че е неправилен изводът на съда за нищожност на договора от 1979 г. за дарение на недвижим имот, от който те черпят права, като противоречащ на императивната норма на чл. 59, ал. 1 З. (отм.), тъй като не е взето предвид, че към момента на сключването му имотът не е бил със статут на дворищнорегулационен парцел. Ответницата по касация А. К. Я. в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че същата е неоснователна. Останалите ответници не са взели становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3789 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 5886/2013 г. на Районен съд Варна, с което са отхвърлени предявените от М. К. В., Д. М. К., А. М. К. и А. Д. К. против А. К. Я., А. З. А., Х. К. Х., К. С. Х. и Т. П. А. искове с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено, че към изготвяне на Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД- 18-64 от 16.05.2008 г., ицщите са били собственици на имот с граници: имоти № 208, № 210, № 54 и № 9506, а в останалата си част попадащ в имот № 209, на основание дарение от 1979 г. за М. В., и по наследяване - за останалите ищци, както и че в кадастралната карта и кадастралните регистри е допусната грешка, изразяваща се в това, че в границите на ПИ с идентификатор 10135.3523.209 по приетия със заповедта кадастрален план на [населено място], район "М.", м. "К.", не е нанесена източната граница на собствения на ищците имот. Въззивният съд е приел, че ищците не са придобили право на собственост върху 1 000 кв. м, съставляващи западната част на имот пл. № 209, на твърдяното от тях основание - договор за дарение от 1979 г. за ищцата М. В., а за останалите ищци - договор за покупко-продажба на 500 кв. м ид. части от този имот, сключен с М. В. като продавач през 1991 г., защото договорът за дарение е бил нищожен като противоречащ на закона - чл. 59 З. (отм.) и не е произвел вещнопрехвърлително действие. От фактическа страна по делото е установено, че с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 157, т. VIII, дело № 3333/10.10.1979 г., Б. С. Ч. дарил на своята сестра М. К. В. едно лозе от 1000 кв. м в м. "К." в землището на Варна, в зона за курортни нужди, при съседи: Е. Х. В., Г. К., А. А. Г. и М. Б.. С нотариален акт № 64, т. ХII, дело № 3945/7.10.1988 г. същият дарил на А. К. Я. - също негова сестра, недвижим имот от 1000 кв. м, представляващ овощна градина в землището на [населено място], м. "К.", зона за курортни и здравни нужди, при съседи: Т. М., А. П., М. Б. и П. П. С нотариален акт № 198, т. ХVIII, дело № 5946/3.09.1991 г. Б. Ч. дарил на Д. П. С. 500 кв. м овощна градина в землището на [населено място], м. "К. ", в зона за земеделско ползване, при граници: от изток - Т. М., от юг - Г. К., от запад - А. К., от север - П. Г.. През 1991 г. М. К. В. продала на наследодателя на останалите ищци - М. Д. К., 500 кв. м идеални части от собственото си лозе, А. К. Я. продала на ответниците А. и Т. З. * ид. част от овощната градина, а през 2005 г. Д. С. продала на ответниците Х. и К. Х. закупените от нея 500 кв. м ид. части. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза е установила, че за територията, в която се намира процесния имот № 209, м. "К.", има изработени кадастрални планове от 1968 г., от 1988 г., от 1998 г., и план на новообразуваните имоти, интегриран в кадастралната карта на район "М.". По кадастралния план от 1968 г., при действието на който е извършено дарението в полза на М. В., имотът е заснет с пл. № 75 и има площ 1 697 кв. м . Към този момент е в сила разпоредбата на чл. 59 З.(отм.), в редакция преди изменението в ДВ бр. 34/2000 г., съгласно която реални части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност. При действието на ГПК от 1952 г. е формирана практика на ВКС по приложението на чл. 59 З. (отм.), с която безпротиворечиво се приема, че забраната за придобиване на реално определени части се отнася само за дворищнорегулационни парцели, а не и за неурегулираните с дворищнорегулационен план имоти. В този смисъл напр. решение № 117 от 28.09.1990 г. по гр. д. № 137/90 г. на ВС, 5-чл. състав, решение № 1102 от 29.12.2008 г. по гр. д. № 4818/07 г. на ВКС, II г. о. На основание чл. 291 ГПК настоящият състав намира тази практика за правилна. С дворищнорегулационния план от неурегулираните дотогава недвижими имоти се образуват дворищнорегулационни парцели за индивидуално и кооперативно жилищно строителство и за вилно строителство, които следва да отговарят на определени в закона минимални изисквания за площ и лице. Целта на забраната за извършване на разпоредителни сделки и за придобиване по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели е да се избегне влошаване на възможността за осъществяване на предвиденото с плана строителство както в парцела, предмет на разпоредителната сделка, така и в съседните парцели. Очертанията и размерите на недвижимите имоти преди регулацията не влияят върху осъществяването на градоустройствените предвиждания, поради което и в З. (отм.) няма норма, забраняваща извършването на разпоредителни сделки с реални части от такива имоти. С оглед разрешението на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и данните по делото, въззивното решение е неправилно. Изводът на въззивния съд, че договорът, с който Б. Ч. е дарил на ищцата М. В. 1000 кв. м от собствения си недвижим имот, е нищожен като противоречащ на императивната норма на чл. 59 З. (отм.), е изведен в нарушение на материалния закон. Към 1979 г. недвижимият имот, реална част от който е била предмет на дарението, не е бил със статут на дворищнорегулационен парцел, поради което не попада под действието на забраната, установена с чл. 59 З. (отм.). Не е било спорно по делото, че дарената реална част е ситуирана в западната част на имот пл. № 75 по плана от 1968 г., както и че е била собственост на дарителя. Договорът е сключен в предвидената от закона нотариална форма, породил е вещноправното си действие и легитимира ищцата като собственик на прехвърлената с него реална част, която е следвало да бъде заснета като самостоятелен имот в следващия кадастрален план, одобрен през 1988 г., като бъде нанесена имотната граница между дарената на М. В. реална част и останалата част от имота, която е останала собственост на дарителя. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза, тази граница не е нанесена както в кадастралния план от 1988 г., така и в следващия кадастрален план, одобрен през 1998 г., въз основа на който е изработена кадастралната карта, което сочи на наличието на непълнота и грешка в кадастралната карта по смисъла на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР. През 1988 г. Б. Ч. е дарил на сестра си А. Я. овощна градина с площ 1000 кв. м, за която не е спорно по делото, че представлява източната реална част от имот пл. № 209. Според заключението на съдебно- техническата експертиза, по кадастралния план, одобрен през 1988 г., целият имот планоснимачен № 209 е с площ 1 732 кв. м, т.е. площта му е по-малко от сбора от площите на разпоредените чрез двата договора за дарение реални части. При това положение и тъй като в договора за дарение от 1979 г. не е определена източната граница на дарената реална част, от съществено значение за разрешаване на възникналия между страните правен спор относно кадастралната границата между придобитите от тях имоти е било да се установи кога е изградена фактическата граница /ограда/ между тях, обособяваща двете реални части - дали е съществувала към момента на извършване на разпоредителната сделка в полза на А. Я. или е изградена по- късно по взаимно съгласие на страните, и дали тя е съществувала към момента на одобряване на кадастралния план от 1998 г. Като е отказал да допусне събирането на гласни доказателства за установяване на тези обстоятелства при наведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, игнорирайки изцяло значението им за изхода на делото, въззивният съм е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило на правилността на решението. По тези съображения, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което бъде отстранено допуснатото процесуално нарушение, изразяващо се в несъбиране на допустими и относими към предмета на спора гласни доказателства. Водим от гореизложеното съдът