Решение № 7768 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 36/2018 г.

Решение № 7768 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 36/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Образувано е по две касационни жалби, подадени от В. В., чрез адв. Б. Б. и от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен юрисконсулт, срещу неблагоприятните за всеки от касационните жалбоподатели части от Решение № 690-А от 31.10.2017 г., постановено по адм. д. № 10 по описа на Административен съд - Х. (АС - Х.) за 2017 г. С обжалваното съдебно решение ГД "ИН" е осъдена, на основание чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), да заплати на Вълков сума в размер на 1500, 00 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени от Вълков неимуществени вреди от нарушения по чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС в периода 03.02.2016 г. – 16.11.2016 г. във връзка с престоя му в Следствен арест – [населено място] при неосигурени минимално необходими санитарно – хигиенни и битови условия. Предявеният от Вълков срещу ГД "ИН" иск в останалата му част и за размера над 1500, 00 лв. до предявения такъв от 20000, 00 лв. бил отхвърлен. Наред с това, ГД "ИН" била осъдена да му заплати сума в размер на 75,00 лв. за сторените по делото разноски. С касационната жалба на Вълков съдебното решение, предмет на проверка, се обжалва в отхвърлителната иска му част. Твърди се, че определеният размер на обезщетението е занижен и несправедлив. Като се позовава на практика на Съда по правата на човека, този касационен жалбоподател твърди, че размерът на присъденото обезщетение следва да е поне в двоен размер на присъдения. По изложените съображения се иска отмяната на решението в обжалваната от Вълков част и осъждането на ГД "ИН" да му заплати пълния размер на исковата претенция. В съдебното заседание този касационен жалбоподател не се явява и не се представлява. Касационната жалба на Вълков се оспорва в представен от ГД "ИН" писмен отговор. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. С жалбата на ГД "ИН" решението, предмет на касационен контрол, се обжалва в осъдителната този касационен жалбоподател част. Твърди се, че решението е недопустимо в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост в останалата осъдителна ГД "ИН" част. Сочи се, че видно от исковата молба на Вълков, той не е предявил искане за присъждане на законната лихва върху търсеното обезщетение, поради което с решението съдът недопустимо му е присъдил такава "свръх петитум". На следващо място се поддържа становище, че съдът направил необосновани изводи досежно периодите от време, през които Вълков бил настанен в помещения, където не е имал на разположение 4 кв. м. площ. Отделно от това, предвид приобщените по делото справки, останалите условия, при съобразяването на които е присъдено обезщетение, не били доказани по стандарта "извън всяко съмнение", а размерът на обезщетението бил определен в нарушение на материалния закон. Евентуално се иска намаляване размера на присъденото обезщетение. Извън горното се твърди, че неправилно е определен размерът на присъденото адвокатско възнаграждение, доколкото неправилно не било уважено възражението за неговата прекомерност. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящия съд този касационен жалбоподател не се представлява. Преди съдебното заседание по делото е постъпило писмено становище по съществото на спора от упълномощен процесуален представител. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в съответните обжалвани части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъдат разгледани досежно тяхната основателност. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Въз основа на подробно и обстоятелствено изяснена по делото фактическа обстановка, след обсъждане на приетите по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, първоинстанционният съд приел иска, с който е сезиран за допустим, а по същество за доказан по основание и частично основателен по размер – до присъдената сума от 1500, 00 лв. Съдът преценил, че следва да разгледа исковата претенция като един иск, основан на незаконосъобразна административна дейност като се вземе под внимание кумулативния ефект от условията, при които Вълков е бил поставен при задържането. Като се позовал на разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенция/та) и чл. 2, т. 3 и чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, съдът приел, че за процесния период адресната администрация е била длъжна да осигури на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унижаване на човешкото им достойнство. Предвид установеното по делото от фактическа страна относно жилищната площ, на която бил настанен Вълков, съдът направил извод, че разполагаемата свободна такава за исковия период е била значително под 4 кв. м. за всяко задържано лице, като наред с това в помещенията не е имало санитарен възел и течаща вода. Предвид това приел, че претенцията, свързана с липсата на санитарен възел и минимално изискуемата площ за обитаване е доказана по основание. Направил извод и за допуснато нарушение на чл. 151, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, доколкото Вълков бил извеждан на баня само по един път седмично. За доказани приел и твърденията му, че провеждането на престой на открито се извършвало в затворено помещение, което не изпълва законово установените норми за разходка "на открито". За недоказана приел възможността за приток на свеж въздух, поради наличието на доказателства за отваряем отвор на вратата на килиите към коридора за осигуряване на това, при липсата на пряк достъп до естествено проветряване на арестантското помещение през коридора. Предвид така приетото съдът направил извод, че битовите и санитарно – хигиенните условия, при които Вълков е бил задържан в Следствения арест – [населено място] в исковия период от 03.02.2016 г. до 16.11.2016 г. накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, както и че от страна на администрацията на ГД "ИН" е допуснато нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС, както и на чл. 2, т. 3, чл. 3 и чл. 43, ал. 2 ЗИНЗС. Установените по делото условия, при които Вълков бил задържан, според съда следвало да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни, и те довели до потискане и неблагоприятно засягане на личността му. По степен и интензитет създаденото на Вълков неудобство съдът преценил като такова, което може да бъде квалифицирано като "причиняващо страдание и унижаващо достойнството му", предвид което счел, че е налице нарушение на чл. 3 КЗПЧОС и чл. 3 ЗИНЗС. В заключение съдът приел, че в случая негативните преживявания, физическия и емоционален дискомфорт на Вълков надвишават неизбежното ниво, макар да не са довели до конкретно увреждане на здравето. Доколкото те са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните под стража лица и зачитане на правата и достойнството им, което е рефлектирало върху личната сфера на Вълков, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 КЗПЧОС. Съдът се позовал на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, за да посочи, че в казуса настъпването на твърдените неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. След като приел, че кумулативно са налице елементите на правопораждащия фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС и искът, предявен от Вълков е доказан по основание, съдът определил конкретният размер на присъденото обезщетение при съобразяване на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Отчел обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност, исковия период, характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето и като съобразил практиката на Съда по правата на човека, определил обезщетение в размер на 1500, 00 лв., като за разликата до пълния предявен размер на обезщетението от 20000, 00 лв., отхвърлил иска. Видно от диспозитива на съдебното решение така определеният размер на обезщетението от 1500, 00 лв. бил присъден ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Предвид изхода на спора, съдът присъдил на Вълков и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 75, 00 лв. съразмерно на уважената част от исковата претенция, като не уважил направеното от процесуалния представител на ГД "ИН" възражение за прекомерността му. Останалите твърдения на Вълков, а именно относно липсата на пряк достъп до дневна светлина, неосигуряване на постелъчни материали и за неизпиране и неподменяне на наличните, за допуснато нарушение на чл. 151, ал. 2 ЗИНЗС, както и за установени проблеми със зрението на лицето в резултат на неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно – хигиенни условия при задържането му в помещението, в което е бил настанен в Следствения арест – [населено място], съдът намерил за недоказани. Изводите на съда в тази насока обаче не са предмет на касационна проверка, доколкото видно от касационната жалба на Вълков единственото "... несъгласие с решението на Административен съд – Х. е досежно размера на присъденото обезщетение". Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно се твърди в касационната жалба наличието на основание по чл. 209, т. 2 АПК за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която съдът е осъдил ГД "ИН" да заплати на Вълков законната лихва върху присъдената сума в размер на 1500, 00 лв., считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Действително, установява се, че с подадената от Вълков искова молба, по която било образувано първоинстанционното производство, той предявил иск за осъждане на ГД "ИН" да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 20000, 00 лв. за периода 03.02.2016 г. – 16.11.2016 г. във връзка с условията, в които бил поставен в Следствения арест – [населено място]. Искане за осъждането на ГД "ИН" да заплати посочената сума ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата не е направено. Така искът е бил индивидуализиран и на страница първа от съдебното решение, а и на шеста страница от него. На страница четиринадесета от него съдът е приел, че "... искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1500, 00 лв. ", а в останалата му част до размера на претендираното обезщетение от 20000, 00 лв., следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Едва с диспозитива на решението съдът е осъдил ГД "ИН" да заплати присъдената сума на обезщетението ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Така констатираните обстоятелства, според настоящия състав на Върховния административен съд, водят на извод за съществуващо несъответствие между изразената от първоинстанционния съд воля в мотивите на съдебния акт, предмет на контрол и постановения диспозитив, съгласно който сумата на обезщетението е присъдена ведно със законната лихва. Следователно, касае се за допусната от състава на АС - Х. очевидна фактическа грешка в решението, която подлежи на поправка по реда на чл. 175 АПК от постановилия съдебното решение съд след връщане на делото в АС – Х.. В този смисъл твърдението за недопустимост на решението в посочената част и искането му за неговото обезсилване в тази част на основание чл. 221, ал. 3 АПК, като постановено свръх петитум, е неоснователно. Заявеното от процесуалния представител на Вълков искане едва в представената по делото след последното съдебно заседание по делото и даване на ход по същество искане за присъждане на обезщетението ведно със законната лихва от датата на увреждането - 03.02.2016 г. до окончателното изплащане на сумата не променя горните изводи. Неоснователни са и останалите касационни оплаквания, релевирани в касационните жалби. Решението е постановено при подробно изяснена фактическа обстановка, а изводите на съда са обосновани на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и са в съответствие с материалния закон. При правилно установена фактическа обстановка съставът на АС - Х. е достигнал до правилен, подробно мотивиран извод, че са налице всички елементи от състава на отговорността по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, респективно за частична основателност на предявената от Вълков искова претенция във връзка с лошите хигиенни и битови условия, липсата на санитарен възел и течаща вода в килията, липсата на достъп до свеж въздух и неосъществяване на престой на открито за периода 03.02.2016 г. до 16.11.2016 г. Предвид това съдът е определил по справедливост обезщетение, на основание чл. 52 ЗЗД до размера на 1500, 00 лв., който извод се споделя от настоящия състав. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда относно недостатъчната разполагаема жилищна площ, неосигуряването на достъп до естествено проветрение, на достъп до санитарен възел и течаща вода и на престой на открито. Съдът е обсъдил данните от приобщените по делото справки, изготвени от началник РСИН – Х., ведно с показанията на разпитания по делото свидетел и е достигнал до обосновани фактически и правни изводи. Изводът му относно свободната жилищна площ, определена на база общата площ на килията, наличното оборудване и мебели, и броя на настаняваните в нея лица за исковия период, с която е разполагал Вълков, е изграден на база данните, които се съдържат в приобщените по делото справки и е съответен на съдържанието им. Неоправдани са твърденията, направени от ГД "ИН" в касационната жалба, че по делото не били събрани конкретни гласни доказателства за отказ при поискване от страна на Вълков да ползва санитарния възел или течаща вода. Тъкмо обратното. Разпитаният пред първоинстанционния съд свидетел А. А. изрично установява, че "... Бутилката се използваше, когато му се ходеше по малка нужда. Когато е почукал, за да иде до тоалетната по малка нужда охраната не е отваряла и тогава ползвахме бутилките. За голяма нужда отваряха. Всеки път, когато имахме малка нужда не отваряха вратата и ползвахме бутилката. Това важеше за всички в килия № 19". Безспорно е, че килиите в Следствения арест – [населено място] не разполагат, както със санитарен възел, така и с течаща вода, което само по себе си е достатъчно, за да се направи извод, че не са осигурени условия за поддържане на хигиената на задържаните дори след удовлетворяване на физиологичните им нужди в бутилка в килията, която обитават. На следващо място, установеният по делото факт, че в килията има въздуховоди от вентилационна система, осигуряваща циркулация на въздуха не опровергава направения от съда извод, че достъпът на свеж въздух е ограничен, доколкото проветрението на помещението е посредством отвор на вратата на килията с размер 0, 45 кв. м. към коридора. Неоснователно и е последното конкретно оплакване на ГД "ИН" във връзка с изводите на съда за неосигуряване на престой на открито. Задължението за осигуряване на престой на открито не е поставено в зависимост от условията, изтъкнати в касационната жалба, свързани с местонахождението на ареста в централната градска част и от неконкретизирани мерки за сигурност. Безспорно е установено, че престоят на открито на задържаните в Следствения арест – [населено място] лица се е осъществявал в исковия период "... на оборудвано за целта помещение с размери 14, 5 кв. м. с два прозореца, осигуряващи свеж въздух и дневна светлина", което както правилно е приел съдът не изпълва законоустановените норми за престой на открито. Предвид изложеното, не се споделят от настоящия състав оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на твърдените от Вълков неимуществени вреди във връзка с лошите битови и хигиенни условия, свързани с разполагаемата жилищна площ, липса на санитарен възел и течаща вода в килията, периодичността на извеждането за къпане, липсата на достъп до свеж въздух, неосигуряване на престой на открито. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, по безспорен начин е установено наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на арестните помещения и престоя на Вълков там в тази насока съобразно изискванията на КЗПЧОС, като част от вътрешното право на държавата. С оглед установеното по делото, обосновано може да се приеме, че страданията, които е бил принуден да търпи Вълков във връзка с посочените условия в Следствения арест -[населено място] надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 КЗПЧОС, администрацията на ареста е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Република България, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Липсата на санитарен възел и течаща вода, условията за поддържане на личната хигиена и периодичността на къпане, липсата на естествено проветрение, малката разполагаема свободна площ и неосигуряването на престой на открито причиняват дискомфорт и неудобства за задържания, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо Вълков нарушение на чл. 3 КЗПЧОС. Той е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които могат да бъдат квалифицирани като унижаващи човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието от съда, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата и исковата претенция правилно е възприета като доказана по основание. Не се споделят от настоящия състав оплакванията на Вълков и тези на ГД "ИН" относно размера на присъденото обезщетение. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и последиците за лицето, първоинстанционният съд е определил обезщетение в размер на 1500, 00 лв. за целия исков период, което ще го възмезди адекватно. При определяне на дължимото обезщетение съдът е отчел характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, като така определено то е необходимо и достатъчно, за да възмезди претърпените от Вълков неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Размерът му не се явява несъразмерен, несправедлив и занижен, както твърди той, нито завишен, както твърди ГД "ИН", и е в състояние да компенсира вредите, претърпени от лицето. Обезщетението е определено при преценка на кумулативния ефект на установените по делото неблагоприятни фактори, като при това следва да се отчете както установеното от писмените доказателства здравословно състояние на Вълков, така и факта, че практически за целия исков период той е бил лишен от възможността да ползва правото си от престой на открито, доколкото осъществяваният в ареста се е провеждал в закрито помещение с прозорци. Неоснователни са и оплакванията на ГД "ИН" срещу решението в частта, с която е осъдена да заплати на Вълков сума в размер на 75, 00 лв., представляваща разноски за заплатено от него адвокатско възнаграждение съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие. Съдът е дал отговор на направеното от ответника в първоинстанционното производство възражение за прекомерност на това възнаграждение, който се споделя от настоящия състав. Възнаграждението е присъдено съразмерно на уважената част от исковата претенция, поради което жалбата на ГД "ИН" и в тази част е неоснователна. Предвид всичко гореизложено решението е обосновано и е постановено при правилно приложение на материалния закон. Като валидно и допустимо, то следва да бъде оставено в сила. Не са налице твърдените касационни основания за неговата отмяна. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение