Решение № 28 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 650/2010 г.

Решение № 28 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 650/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] срещу решение № 42 от 15.02.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 281 от 01.04.2009 г. по гр. д. № 2294/2008 г. Врачанския районен съд, с което е осъден солидарно с Л. С. Ц. да заплати на К. Г. Б. обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 2 674.06 лв. В касационната жалба се излагат доводи за постановяване на решението при съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Изложени са съображения, че прякото право срещу застрахователя и правото на деликтно обезщетение могат да бъдат упражнени само при условията на евентуалност. Ответникът К. Г. Б. оспорва касационната жалба. Ответникът Л. С. Ц. не е изразил становище по жалбата. С определение № 608 от 29.08.2011 г. на ВКС, II т. о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид наведените в касационната жалба доводи и на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното по допустимостта на обжалвания въззивен акт: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че за претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 05.12.2005 г., ответниците отговарят солидарно - физическото лице на основание чл. 45 ЗЗД поради виновното и противоправно причиняване на увреждането, а застрахователят на основание чл. 49 ЗЗД. Въззивното решение е недопустимо. От твърденията изложени в исковата молба и поддържани в хода на производството е видно, че ищецът е основал исковете си против двамата ответника на различни фактически основания - за първия ответник на основание чл. 45 ЗЗД като пряк причинител на увреждането му, докато против застрахователя е предявен прекия иск по чл. 407 ТЗ (отм.). Изводът, който се налага е, че задълженията на ответниците не почиват на едно и също основание, тъй като не произтичат от един и същ юридически факт. Разпоредбите на материалния закон, които регулират правоотношенията при непозволеното увреждане, както и тези, които се отнасят до застраховката, не създават солидарност между делинквента и застрахователя пред пострадалия в случаите, когато непозволеното увреждане е и застрахователно събитие. Задължението на последния към ищеца се основава на договора за имуществена застраховка за гражданска отговорност като трето, ползващо се от застраховката лице, а не на обезпечителната отговорност заради възлагането на работа на ответника физическо лице - делинквент. Макар и застрахованият по застраховка "гражданска отговорност" и застрахователят да имат еднакво по съдържание задължение за репариране на вредите от осъществения риск, отговорността им пред пострадалия от непозволено увреждане не е солидарна, тъй като не се основава на еднородни фактически състави, не е създадена от правната норма като такава, а и не произтича от нарочно сключен договор, който да я създава. В тази насока нормативната практика на ВС е била последователна и категорична - ППВС № 4/75 г. - т. 12, с която изрично е прието, че между деликвента и застрахователя не е налице солидарна отговорност пред увредения. Пострадалият от непозволеното увреждане ищец има право следователно да търси отговорността както от отговарящия пред него делинквент, който го е увредил, така и пряко от застрахователя. Основанието за отговорността на делинквента не изключва и не може да изключва отговорността на застрахователя и обратното. По същество обаче пострадалият може да получи обезщетение само от единия, защото както фактическия състав на непозволеното увреждане, така и застраховката имат предвид едни и същи вреди и защото за понесените от него вреди може да получи само едно обезщетение, което изключва кумулативното съединяване на исковете срещу тях. В този смисъл и с т. 11 ППВС № 7/77 г. е указано, че увреденото лице при застрахователни събития, които са непозволено увреждане може да предяви искове само при евентуално субективно пасивно съединение срещу застрахователя или прекия причинител, като е посочено, че при такова евентуално съединение съдът се произнася с решението по отговорността на избрания от ищеца първи евентуален ответник и ако уважи исковете срещу него не разглежда другите евентуално предявени искове. С обжалваното решение въззивният съд не е констатирал нередовността на исковата молба, в която ищецът не е посочил начина на съединяване на субективно пасивно предявените искове, респ. кой е предпочитаният от него ответник в случай, че същите се намират в отношение на евентуалност, и като се е произнесъл по същество при условията на кумулативното им съединяване, е постановил недопустимо решение. Налице е касационното основание по чл. 281, т. 2 ГПК. Това налага въззивното решение, както и потвърденото с него решение да бъдат обезсилени, а делото да се върне на първоинстанционния съд от фаза нередовна искова молба, тъй като в процесния случай е неприложимо ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което въззивният съд като инстанция по същество следва да приложи чл. 100 ГПК (отм.), като остави без движение исковата молба и даде указания и срок за отстраняването им, защото ще се наруши инстанционността. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК Върховният касационен съд, ТК, състав на Второ отделение