Решение № 283 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 878/2026 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Б. Г. Ч. срещу решение № 1393 от 08.12.2025 г. по в. гр. д. № 2738/2025 г. на ОС – Пловдив, потвърждаващо решението по гр. д. № 629/2024 г. на РС – Пловдив. С последното са отхвърлени обективно съединените искове, предявени срещу „Старият Пловдив - 96“ ООД за сумата 21 899.82 лв. и за сумата 6 653.73 лв., ведно със законната лихва от предявяването им, представляващи възнаграждения по два договора от 18.10.2022 г. за посредничество при продажба на два недвижими имота в [населено място], район „Южен“ (ПЗ с идентификатор 56784.531.2249 и ПЗ с идентификатор 56784.531.2248), ведно с обезщетение за забава, претендирано с начална дата 26.01.2023 г. (сключване на предварителния договор за продажба на двата имота) до предявяването на иска, съответно от 2 678.13 лв. и 813.68 лв., които вземания са придобити по силата на договор за цесия от 16.10.2023 г. от „Резон консулт“ ЕООД, чрез управителя В. К. – дружество изпълнител/посредник по договорите за посредничество, сключени с възложителя „Старият Пловдив - 96“ ООД, чрез управителя И. К.. В касационната жалба са изложени съображения за наличието на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. Касаторът оспорва правилността на даденото тълкуване на посредническите договори (които са с идентично съдържание), че за да е дължимо посредническото възнаграждение, е необходимо сключването на окончателен договор. Изложени са съображения за непълно и превратно разбиране от съда на договорите за посредничество и игнориране на факта, че в резултат на действията на посредника се е стигнало до сключването на единен предварителен договор за покупко-продажба и на двата имота. Поддържа се, че намирането на купувач, с когото е сключен предварителен договор, е достатъчно условие за възникване на правото на възнаграждение по смисъла на посредническите споразумения. Твърди се, че с реализирането на този факт вземането на посредника е станало изискуемо на основание т. 3 от договорите за посредничество. Акцентира се, че със сключването на предварителния договор за продажба на двата имота, ответното дружество е приело и изпълнението по договора за посредничество. Възразява се срещу правилността на изводите на съдилищата, че уговорените в посредническите договори възнаграждения не са дължими и поради неточното изпълнение на посредника на задълженията му. Оспорва се и правилността на аргумента, че възложителят „Старият Пловдив - 96“ е добросъвестен и че окончателната продажба не е реализирана единствено поради нежеланието на купувача да сключи окончателен договор, докато имотът не получи строителен статут. Касаторът счита, че тълкуването на сключените договори от съдилищата е в пряко противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС по отношение на правилата и изискванията към тълкуването на договорите по смисъла на чл. 20 ЗЗД. Писмен отговор от насрещната страна „Старият Пловдив - 96“ ООД не е постъпил. С влязло в сила определение № 1431 от 26.05.2026 г. е оставена без разглеждане подадената касационна жалба срещу въззивното решение в частта по обективно съединения иск с предмет заплащане на посредническо възнаграждение за сумата 6 653.73 лв., ведно с мораторна и законна лихва по договора от 18.10.2022г. за посредничество при продажба на имот с идентификатор 56784.531.2248. Настоящият състав е преценил, че допустим предмет на касационната жалба е единствено искът за сумата 21 899.82 лв. (ведно с мораторна и законна лихва) – претендирано посредническо възнаграждение по договора с предмет недвижимия имот с идентификатор 56784.531.2249. Със същото определение е допуснато касационно обжалване на решението в посочената част по въпроса за правилата и изискванията към тълкуването на договорите по смисъла на чл. 20 ЗЗД, за да се извърши преценка за съответствие на въззивния акт при изследването на обективираната действителна воля, изразена в разпоредбите от процесния посреднически договор за посочения имот, относно предпоставките/условията, договорени между страните, за възникването/изискуемостта на посредническото възнаграждение, с решенията на ВКС по гр. д. № 381/2024 г. на 4 г. о. и по т. д. № 1247/2021 г. на 1 т. о. на ВКС и др., служебно известни на настоящия състав. В откритото съдебно заседание страните не се представляват. Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о., след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Претенцията на ищеца е основана на договор за цесия, по силата на който той е придобил от „Резон консулт“ ЕООД – изпълнител/посредник по два договора за посредничество от 18.10.2022 г., сключени с възложителя „Старият Пловдив - 96“ ООД, вземанията за възнаграждение за осъществено посредничество чрез сключването на 26.01.2023 г. на предварителен договор за покупко-продажба на двата имота с „Вис-1 транс“ ЕООД. Размерът на търсеното възнаграждение е формиран според уговорката в член 3 – 2% от обявената в чл. 2 цена на имота, без включен ДДС, платима в деня на подписването на предварителен договор, а при отсъствие на такъв – при подписване на окончателен договор под формата на нотариален акт. Посочената в чл. 2 цена на имота с идентификатор 56784.531.2249 е 559 860 евро, представляваща 420 евро на квадратен метър площ без ДДС, която може да бъде коригирана само от възложителя. Ищецът е поддържал, че със сключването на предварителния договор, „Резон консулт“ ЕООД е изпълнило задълженията си по посредническия договор и е настъпило условието за заплащането на уговореното посредническо възнаграждение. Съгласно чл. 1 от раздел първи (Предмет на договора) от сключения на 18.10.2022 г. договор за посредничество с възложител „Старият Пловдив - 96“ ООД, чрез управителя И. К., и изпълнител „Резон консулт“ ЕООД, чрез управителя В. К., задължението на изпълнителя се изразява и състои в това „възмездно да проучи пазарното търсене на недвижими имоти и осигури купувач на имота, собственост на възложителя“; изрично е посочено, че поземлените имоти се идентифицират с белезите, описани в нотариалните актове от 2004 г. Съгласно последните, поземлените имоти са част от УПИ № II - Зеленина, подземни гаражи и тревни площи в кв. 97 по плана на[жк]-юг в [населено място]. Съгласно чл. 3 от раздел втори (Цени и начин на плащане), „за извършената услуга възложителят заплаща на изпълнителя възнаграждение в размер на 2% от обявената цена на имота без включен ДДС – сума, платима в деня на подписване на предварителен договор, а при отсъствие на последния – при подписване на окончателен договор във формата на нотариален акт“. Съгласно чл. 7, ал. 3 от раздел четвърти (Права и задължения на изпълнителя), „изпълнителят има право на уговореното възнаграждение при условията и размера, посочен в раздел втори, чл. 3 от договора“. Това право, съгласно чл. 8, изпълнителят има и ако „възложителят е сключил или сключи други договори за посредничество за продажба на същия имот“. Съгласно чл. 10 от раздел пети, срокът на договора е една година, считано от сключването му. Съгласно чл. 11 договорът се прекратява: т. 1/ с подписване на окончателен договор пред нотариус и изплащане на посредническото възнаграждение в пълен размер; т. 2/ с изтичането на срока и неподновяването му; т. 3/ по взаимно съгласие. Съгласно чл. 12 от раздел шести (Други условия), „настоящият договор се счита за изпълнен във всички случаи, когато възложителят подпише окончателен договор пред нотариус, като безусловно се приема, че това е резултат от действията на изпълнителя по този договор“. Съгласно чл. 13, посредническото възнаграждение се дължи независимо от способа и начина на прехвърляне на собствеността върху имота, в това число и на свързани по смисъла на ТЗ лица. Дължимата от възложителя сума става ликвидна и изискуема в деня на подписване на предварителен договор или в деня на сключване на окончателен договор пред нотариус, без да е необходима допълнителна покана. Съгласно чл. 14, възложителят дължи на изпълнителя възнаграждението по чл. 3 и в случай, че след прекратяване на договора продаде имот, предмет на настоящия договор, на купувач, представен по време на действието на този договор и/или на свързани по смисъла на ТЗ лица. Съгласно чл. 15, в случай, че след подписване на предварителен договор възложителят не сключи окончателен договор пред нотариус по вина на някоя от страните или по обективни причини, изпълнителят има право на договореното възнаграждение по т. 3 в пълен размер и не дължи връщане на изплатената от възложителя сума. Ответникът е навел възражение, че договорите за посредничество са сключени при измама. Твърдял е, че целта на сключването им е „Резон консулт“ ЕООД да получи заплащане на хонорар, като е намерило за единствен кандидат за купувач дружество с едноличен собственик – синът на управителя на посредника. Сключеният предварителен договор бил на значително по-ниска цена от първоначално определената на 18.10.2022 г. от възложителя-продавач, а претенцията на изпълнителя и понастоящем на цесионера за заплащане на възнаграждение, е предявена върху първоначално посочената от възложителя, а не върху коригираната цена, договорена между страните по предварителния договор. След сключването на предварителен договор за покупко-продажба на недвижимите имоти, управителят на „Резон консулт“ в лично качество е бил упълномощен от купувача по предварителния договор и е извършвал действия пред институциите по въпроси, касаещи имотите, но тези действия не представляват изпълнение по договора за посредничество, тъй като са осъществени след подписване на предварителния договор. Наведено е и възражение за нищожност на договорите за посредничество като сключени в нарушение на добрите нрави – управителят на „Резон консулт“ В. К., в качеството си на изпълнител, не е извършила проучване на пазарното търсене на недвижими имоти и не е осигурила купувач за имотите. В подписания предварителен договор за продажба на двата имота купувач е свързано лице с изпълнителя. Договорът не е бил изпълнен, тъй като съгласно чл. 12 същият се счита за изпълнен, когато се подпише окончателен договор, а към момента на отговора на исковата молба има сключен само предварителен такъв. По делото няма спор относно валидността на договора за цесия и съобщаването ѝ на длъжника. Няма и спор, че в резултат на действията на посредника, на 26.01.2023 г. е сключен предварителен договор с продавач „Старият Пловдив - 96“ ООД, чрез управителя И. К., и „Вис-1 транс“ ЕООД, представлявано от И. К., който има за предмет двата поземлени имота, индивидуализирани с данните по нотариалните актове от 2004 г., на цена 175.30 евро за квадратен метър със срок за сключване на окончателен договор три месеца от подписването на предварителния. С него купувачът е поел „задължение“ да извърши за собствена сметка всички действия за изменение на КККР в частта УПИ II - Зеленина, подземни гаражи и зелени площи, където попадат имотите, с цел отделянето им и обособяване в самостоятелно или обединено за двата имота УПИ. Уговорено е, че договорът се прекратява след изтичане на срока и неудължаването му или с подписване на окончателен договор пред нотариус. Към договора е подписан анекс от 26.03.2023 г., с който е удължен срокът за подписване на окончателния договор – един месец, считано от датата на издаване на виза за проектиране и проучване на имотите. Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на въззивника, че след като в резултат на осъществената от посредника дейност се е стигнало до подписването на предварителния договор за покупко-продажба на двата имота, е настъпило условието за финализиране на отношенията между посредника и възложителя. За неоснователно е прието и твърдението в жалбата, че управителят на ответното дружество не е дал съдействието си така, че да бъде осъществена тази цел. Според въззивната инстанция проблемът в спора не е в неоказаното съдействие от възложителя, а в правния статут на продаваните имоти, предназначени по плана на [населено място] за зеленина и подземни гаражи, а искането на бъдещия купувач по предварителния договор, а и на всички евентуални купувачи е, имотът да е предназначен за жилищно строителство. Счетено е, че това условие ясно и изрично е записано и в анекса към предварителния договор, и тъй като то не е настъпило, окончателната продажба не е осъществена и до момента, независимо че посредникът е положил усилия за сключване на окончателен договор, но те са били напразни и сделка не е сключена. С тези съображения за правилни са счетени изводите на първата инстанция, че доколкото посредникът по чл. 49 ТЗ не е допринесъл за сключване на целената търговска сделка по отношение на предлаганите за продан имоти, то не му се дължи и посредническо възнаграждение по чл. 51 ТЗ. Като неоснователно е преценено възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал договорите за посредничество; за неоснователно е счетено и възражението, че поетото с тях задължение е да се намери купувач, а изпълнението на посредника е надхвърлило значително задълженията по договора. Въззивният съд е приел, че правилно РС е тълкувал договора за посредничество и правилно е приел, че между страните е уговорено възнаграждение да се дължи само в случай, че бъде реализирана успешна продажба на процесните недвижими имоти, а именно сключване на окончателен договор във формата на нотариален акт. Счел е, че целта на посредничеството много ясно е посочена в раздел V на договора (срок и прекратяване), където са очертани три причини за прекратяването на посредничеството – подписване на окончателен договор пред нотариус, изтичане на срока от една година или взаимното съгласие на страните. Посочено е, че в случая едната година е изтекла, окончателен договор за продажба на имота не е сключен, което означава, че договорът за посредничество е прекратил действието си поради несключването на сделка. Въззивният съд е отрекъл приложението за спора на клаузата на чл. 15 от договора със съображенията, че тя „модифицира договора от договор за посредничество за продажба на имот до договор за извършване на някакъв вид услуга, защото сочи, че при подписан предварителен договор и несключване на окончателен договор, то възнаграждение се дължи във всички случаи на посредника, като това не зависи от въпроса чия е субективната вина за това или дължи ли се това на обективни причини“. Счетено е, че клаузата е в противоречие с раздел V и фактически отменя посочените там причини за прекратяване на договора. Въззивният съд, изхождайки от наименованието и целта на този вид договори за посредничество, е намерил, че тази клауза е частично недействителна като противоречаща на закона – чл. 51 ТЗ, изискващ за възникване на задължението за заплащане на възнаграждение да има сключена сделка. Частичната недействителност е аргументирана и с предмета на договора – да се намери купувач на посочените имоти и то при точно определена цена, а при липсата на сделка целта на договора изобщо не е постигната, поради което не се дължи и възнаграждение за посредника. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: Последователна и еднозначна е практиката на ВКС, че при тълкуване на волеизявленията на страните съдът трябва да търси и да установи действителната им воля, като анализира смисъла на техните изразени/обективирани позиции в контекста на целия договор. За да издири действителната по смисъла на чл. 20 ЗЗД воля, съдът следва да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкуването следва да се осъществи не въз основа на буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението. В основата на трайно установената практика по приложението на чл. 20 ЗЗД е акцентът, че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни единствено изявената обща воля на страните, а не предполагаемата, като не може да подменя нейното съдържание, не следва да тълкува уговорките нито разширително, нито стеснително и да влага във волеизявлението воля, която не е изразена. Споделяйки изцяло изложеното като отговор на правния въпрос, по който е допусната касационната проверка, настоящият състав намира, че правилното тълкуване съгласно правилата на чл. 20 ЗЗД води до следния извод: След като в разпоредбата на чл. 3, на която ищецът основава претенцията си, възникването на вземането за възнаграждение е ясно очертано – „за извършената услуга възложителят заплаща на изпълнителя възнаграждение в размер на 2% от обявената цена на имота, без включен ДДС, сума, платима в деня на подписване на предварителен договор, а при отсъствие на такъв – при подписване на нотариален акт“; При закрепеното в чл. 13, изр. второ правило „дължимата от възложителя сума е ликвидна и изискуема в деня на подписване на предварителен договор или в деня на сключване на окончателен договор пред нотариус, без да е необходима допълнителна покана“, несъмнен и очевиден е резултатът от тълкуването, че действителната воля на страните е за дължимост на посредническо възнаграждение и при свързване на възложителя/продавач с купувач, с когото е сключен предварителен договор, като достатъчно условие за възникване на правото по чл. 51 ТЗ, закрепено изрично в чл. 3 от посредническото споразумение и последователно следвано като логика в останалите разпоредби. В процесния договор отсъства уговорка, по силата на която посредническото възнаграждение да е дължимо единствено при постигане на резултат – сключване на окончателен договор за продажба на имотите с осигурения от посредника купувач, както очевидно погрешно са приели съдилищата. Виждането на окръжния съд, че посредничеството по намиране на купувач (така както е очертан обемът на дължимите действия от „Резон консулт“ в договора от 18.10.2022 г.) не е реализирано/осъществено чрез намирането на такъв, с когото е сключен предварителен договор, не намира никаква опора в разпоредбите на посредническия договор. Неразбираем е изводът, че предварителният договор не е сделка. Учудваща е преценката, че договорът за посредничество е прекратен поради неподписването на окончателен договор пред нотариус с изтичането на една година от сключването му, след като е налице сключен предварителен такъв в рамките на тази една година – на 26.01.2023 г. Въззивната инстанция неотносимо се е позовала и неправилно е възприела клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 1 относно прекратяването на договора. Съдържанието на т. 1, в която е уговорена хипотеза на прекратяване на договора за посредничество, е: „с подписване на окончателен договор пред нотариус и изплащане на посредническото възнаграждение в пълен размер“. Очевидно е, че тази разпоредба би имала разум и приложение в хипотези, ако възнаграждението за посредничество е уговорено като дължимо на части (при подписване на предварителен договор и окончателно плащане – при подписването на окончателния договор, когато да бъде изплатен остатъкът), или ако не е сключван предварителен договор, а направо окончателен. В разпоредбата на чл. 3, на която ищецът се позовава като основание на вземането си, предпоставките за възникване на правото на посредника за възнаграждение са ясно очертани – „за извършената услуга възложителят изплаща възнаграждение в размер на сумата…, платима в деня на подписване на предварителен договор, а при отсъствието на такъв – при подписване на нотариалния акт“. Видно е, че подписването на предварителен договор е самостоятелно и достатъчно основание за възникване на задължението за плащане на посредническото възнаграждение, а изискването да е сключен окончателен договор е само в хипотеза на отсъствие на подписан предварителен договор и предприето директно нотариално изповядване на сделката. Разпоредбата на чл. 12 (договорът се счита за изпълнен във всички случаи, когато възложителят подпише окончателен договор пред нотариус, като безусловно се приема, че това е резултат от действията на изпълнителя по този договор) не дава основание за различно тълкуване относно предпоставката за дължимост на посредническото възнаграждение. Тази уговорка е резонна с оглед на факта, че сключването на нотариалния акт предпоставя необходимост от време, изтичане на период, нужен за подготвяне на книжата за изповядването му, който е отдалечен спрямо момента, към който е осъществено възложеното с договора задължение на посредника „да проучи пазарното търсене на недвижими имоти и осигури купувач на имота на възложителя“. Тя гарантира правото на посредническо възнаграждение при осигурен от посредника купувач, с когото сделката е нотариално изповядана в отдалечен времеви момент, и презюмира, че този резултат е постигнат именно от посредническите усилия. Напълно неоснователно въззивната инстанция е възприела извод за частична недействителност на клаузата на чл. 15 от договора като модифицираща договора за посредничество „в договор за извършване на някакъв вид услуга“ и е намерила противоречие с разпоредбите за прекратяване в раздел пети от договорите. Такава нищожност не може да бъде констатирана – чл. 15 осигурява правото на възнаграждение за осъществено посредничество, дори ако след подписване на предварителния договор не се стигне до сключване на окончателен договор в нотариална форма, било по вина на някоя от страните – продавач/купувач, било по обективни причини. Тази разпоредба, освен че е логична и съответна на останалите клаузи от договорите, дава още един аргумент, че обективираната воля на страните е, възнаграждението се дължи преди и независимо от сключване на окончателен договор под формата на нотариален акт, защото посредникът не дължи връщане на изплатената от възложителя сума, ако окончателен не бъде сключен. Именно поради валидността на клаузата на чл. 15 от договорите, непостигането на окончателен договор за продажба и причините за това, са ирелевантни за правото на посредника на възнаграждение, който е поел задължение да предложи купувач за имотите със статута, с който са посочени в посредническите договори – поземлени имоти, индивидуализирани с белезите по нотариалните актове от 2004 г., но няма задължение да извършва действия, водещи до получаване на статут за годност за застрояване, за да би бил удовлетворен интересът на купувача от придобиване на имота с нотариален акт. Неправилно въззивната инстанция е разглеждала причините и последиците от несключване на окончателния договор за продажба. Несключването на този договор е ирелевантно за спора по отношение на вече изпълнения съобразно уговорките договор за посредничество и по отношение на дължимото възнаграждение на посредника, след като е достигнат уговореният по волята на страните резултат – сключване на предварителен договор за продажба. Неправилно въззивната инстанция е черпила аргументи и от съдържанието на предварителния договор, по който посредникът не е страна. Неправилно клаузите на предварителния договор са анализирани в контекста на посредническия договор. Последният не съдържа уговорки за ангажименти на посредника към бъдещите продажби и условията по тях (извън намиране на купувач по предварителен или окончателен договор, който да заплати определената цена за квадратен метър площ). Посредническият договор не визира задължение за посредника при сключен предварителен договор да осигури нотариалното изповядване, напротив, както се посочи, разпоредбата на чл. 15 гарантира дължимостта на посредническото възнаграждение и в хипотеза на виновно от страна на продавача/купувача несключване на окончателен договор или несключване по обективни причини. Развитието на правоотношенията между свързаните продавач и купувач след сключването на предварителния договор между тях са ирелевантни за спора и безпредметно са обсъждани от въззивния съд в контекста какви действия са извършвани от управителя на „Резон консулт“ в лично качество и дали тези действия са в изпълнение на договора за посредничество; същият извод е относим и към аргументите на въззивната инстанция, основани на анекса към предварителния договор и относно причините за несключване на окончателния договор. Неправилно въззивната инстанция е очертала правния проблем по делото, който се състои именно в коректното тълкуване на договорите за посредничество относно предпоставките/условията за плащане на възнаграждението. Безпредметно и неотносимо като значение в спора за възнаграждението на посредника е привнесен въпросът за правния статут на продавания имот, с който и купувачът, и продавачът са напълно наясно преди сключване на договора по чл. 19 ЗЗД, неправилно са изследвани записани в анекса към предварителния договор условия, неправилно са преценявани дали и какви усилия посредникът е положил за сключване на окончателен договор. Най-съществена е неправилната преценка коя е „целената“, резултатната търговска сделка, за сключването на която, според втората инстанция, посредникът по чл. 49 ТЗ не е допринесъл, за да му бъде отречено правото на посредническо възнаграждение по чл. 51 ТЗ. В случая съдилищата не са разбрали спецификата на договора за посредничество, регламентиран в разпоредбите на чл. 49–51 ТЗ – той съставлява чиста фактическа дейност, която се изразява в съдействието на търговския посредник за сключването на сделки, престацията на посредника е съдействие за сключване на определени търговски сделки, той е търговец по занятие, специализиран в осъществяване на определени сделки или на сделки с определени обекти от гражданския оборот. Предмет на договора за посредничество не е извършването на определена работа, а постигането на определен резултат – свързването на страните по сделката и подпомагането им да сключат договор чрез извършването на определени действия. За разлика от търговския представител, в чиито професионални качества и умения стои основанието за упълномощаването му за представителство на търговеца, посредникът не участва в сключването на сделката. В конкретния казус възнаграждението е уговорено като дължимо с постигане на резултат сключване не само на договор за прехвърляне на имота, притежаван от възложителя, но и при съгласие за обещание за сключване на такъв по чл. 19 ЗЗД, като с постигането на всеки един от тези резултати с осигурения от посредника контрахент, възниква вземане за възнаграждение за осъщественото посредничество. Неоснователно е противопоставеното от ответното дружество възражение за унищожаемост на договора поради осъществена измама от собственика и управител на „Резон консулт“, състояща се във въвеждане на „Старият Пловдив - 96“ в заблуждение, че се занимава с брокерска дейност, че ще намери купувачи, тъй като множество потенциални такива са налице, а в крайна сметка се е стигнало до сключване на предварителен договор на цена по-ниска от първоначално посочената от възложителя в посредническите договори. Това възражение е правно нелогично, тъй като три месеца след сключването на посредническия договор, възложителят е обективирал съгласието си на продавач по предварителен договор с купувач – посочено от посредника лице. Ответникът е търговец и изнесените в отговора на исковата молба факти, че цедентът не осъществява търговска дейност от 2010 г., т.е обещанията му са несериозни, са били лесно установими от него още към м. декември 2019 г., когато е осъществен контактът между управителите К. и К., а договорите за посредничество от своя страна датират от есента на 2022 г. Неоснователно е и възражението за нищожност на договора за посредничество като сключен в нарушение на добрите нрави. Ответникът е сключил предварителния договор със съзнанието, че за имота има единствен кандидат-купувач. Дори поведението на В. К. така, както е охарактеризирано от ответника, да е търговски некоректно, то не може да бъде квалифицирано с порока нарушаване на справедливостта и на значими морално-етични норми, за да бъде санкционирано като противоречащо на добрите нрави. Както се посочи, ответникът е търговец по занятие и цената, посочена в предварителния договор, независимо че е по-ниска от заложената от него в посредническите договори, е резултат на съвпадащата воля на съконтрахентите по предварителния. Не е налице и твърдяното неизпълнение на договора от дружеството-посредник – праводателя на ищеца. Обстоятелството, че предварителният договор е сключен със свързано лице, както се посочи, е било известно на ответника при договарянето на обещанието за продажба, а и изрично в посредническия договор е предвидена възможността купувачът да бъде свързано с посредника лице – чл. 14. Недоказано е твърдението, че К. не е правила никакво проучване на пазарното търсене, а е действала единствено в интерес на дружеството на своя син, а не в интерес на възложителя на търговското посредничество, след като не се спори, че купувачът е „представен от посредника по време на действието на договора“ по смисъла на чл. 14. Неоснователно е и позоваването на чл. 12 от договора като основание за невъзникване на вземането за възнаграждение за осъщественото търговско посредничество, смисълът на която разпоредба бе разтълкуван по-горе. Сам ответникът посочва в отговора на исковата молба, че „с лека ръка“ е подписал книжата, предоставени от осигурения купувач „Вис-1 транс“ ЕООД. На последно място, очевидно е, че преди сключването на предварителния договор ответникът е бил наясно с наличието на родствена връзка между брокера и купувача. Тъй като не се налага събирането на нови доказателства, неправилното въззивно решение следва да бъде отменено и да бъде постановено уважаване на претенциите. Основателно е обаче възражението на ответника относно нейния размер. Осигуреният от посредника купувач не е заплатил цената, която възложителят е заложил в посредническия договор – 420 евро на квадратен метър площ за продаваните 1 333 кв.м. от поземления имот, а е договорена цена в предварителния договор в размер на 175.30 евро за квадратен метър, поради което посредническото възнаграждение, договорено от 2%, възлиза на 4 673.50 евро (с левова равностойност 9 140.63 лева), за която сума искът за възнаграждението е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 21 899.82 лв. подлежи на отхвърляне. Обезщетение за забава се дължи за периода от сключването на предварителния договор съгласно разпоредбите на чл. 13, изр. второ от посредническия договор, а именно от 26.01.2023 г. до завеждането на исковата молба на 15.01.2024 г. Изчислена върху уважената главница, тя възлиза на сумата на 595.99 евро (равностойна на 1 165.65 лева), а за разликата до претендираните 2 678.13 лв. подлежи на отхвърляне. Върху главницата от 4 673.50 евро следва да се присъди и законна лихва, считано от 16.01.2024 г. до окончателното ѝ изплащане. Досежно разноските, които следва да бъдат преизчислени за първа и въззивна инстанция и присъдени за касационната с оглед крайния изход на спора: За първоинстанционното производство ищецът е претендирал разноски без представен списък по чл. 80 ГПК. Доказани са разноски за внесена държавна такса в размер на 668.81 евро. Приложеното на стр. 6 от първоинстанционното дело е единствено пълномощно на процесуалния представител на ищеца, без да е приложен договор за правна защита и съдействие с уговорен размер на възнаграждението. Ответникът не е искал разноски за производството пред първата инстанция. За втората инстанция Б. Ч., претендирайки разноски, е представил доказателства единствено за внесена държавна такса в размер на 334.60 евро. „Старият Пловдив - 96“ ООД отново не е търсил разноски. В качеството си на касатор Ч. претендира такива и за настоящата инстанция, като към касационната жалба не е приложен договор за правна защита и съдействие, а единствено документ за внесена държавна такса от 15.34 евро, както и е внесена държавната такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата в размер на 334.41 евро. С оглед частичното уважаване на иска, на касатора се следват съответната част от доказаните разноски за държавни такси за трите инстанции, която възлиза на 564.78 евро. По изложените съображения, Върховен касационен съд, ТК, състав на І т.о.