Решение № 10687 от 7.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6331/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от С. Димитрийевич, гражданин на Република Сърбия, чрез процесуалния й представител адв. В. Ушатова, срещу решение 2796/24.04.2023г., постановено по адм. дело 2844/2023г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на съдебния акт, като необоснован и постановен в противоречие на материалния закон, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Ответникът - директор на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния му представител юрисконсулт Л. Пенева, в проведено съдебно заседание оспорва касационната жалба и изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Отправя искане за отхвърляне на жалбата и оставяне в сила на атакуваното решение и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема касационната жалба, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на С. Димитроийвич, срещу отказ рег. 5364р-1924/24.01.2023г издаден от директора на Дирекция "Миграция" за предоставяне на постоянно пребиваване в Република България. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаването на оспорения акт, при което и в резултат на съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, от съда е приета за установена следната, възприета и от настоящия състав, неоспорена от страните, фактическа обстановка, а именно: Със заявление от 22.08.2022 г. сръбският гражданин от български произход е заявил желанието си да му бъде предоставено право за постоянно пребиваване в Р България, към което е приложил всички изискуеми документи. На 03.11.2022г. е извършена проверка на декларирания от чуждия гражданин адрес на пребиваване, за което е съставена докладна записка. Изготвено е становище с мнение да се откаже разрешение за постоянно пребиваване, тъй като лицето е декларирало неверни данни относно адреса на пребиваване, въз основа на което е последвало издаване на оспорения отказ рег. 5364р-1924/24.01.2023г издаден от директора на Дирекция "Миграция". Обосновано, предвид фактическата установеност по делото, посочените мотиви на органа са възприети изцяло от административния съд в мотивите на атакуваното решение и преценени като законосъобразни, при което е прието, че за директора на Дирекция "Миграция" са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ за постановяване на отказа. По тези съображения, при липсата на установени от първостепенния съд отменителни основания по чл. 146 АПК, обуславящи незаконосъобразността на оспорения административен акт, е постановен атакуваният пред настоящия състав съдебен акт, с който е отхвърлена жалбата срещу отказа и С. Димитрийевич е осъдена да заплати на Дирекция "Миграция" сумата от 100 лв, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да обосновават наличие на касационни отменителни основания. При напълно изяснена фактическа обстановка, обусловена от данните от приобщените по делото доказателства, административният съд е достигнал до обоснован и съответен на закона извод за законосъобразността на атакувания пред него отказ. По аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказване издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съобразно чл. 25, ал. 1, т. 1 от същия закон, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците от български произход, а според чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ когато чужденец от български произход е влязъл законно на територията на Р. България и не притежава виза за дългосрочно пребиваване, дирекция "Миграция" или отдел/сектори/групи "Миграция" при ОДМВР след предоставянето на писмено становище от ДАНС и след заплащането на такса за визата по Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на Министерството на външните работи по Закона за държавните такси, могат да издадат разрешение за пребиваване, когато държавният интерес налага това или при извънредни обстоятелства, доказани по надлежния ред със съответни документи, или след представяне на регистриран в НАП трудов договор, сключен за срок минимум шест месеца. Трудовият договор по ал. 5 не се изисква от чужденеца в случаите, когато информацията е отразена в Регистъра на уведомленията за сключване, изменение или прекратяване на трудовите договори или уведомления за промяна на работодател. По делото липсва спор, включително и според изтъкнатите в касационната жалба доводи в този смисъл, че подаденото от сръбския гражданин заявление е именно за предоставяне на право за постоянно пребиваване в Р. България на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ поради българския й произход, при условията на чл. 11, ал. 5 от ППЗЧРБ. При тези данни и безспорната установеност по делото, че в периода от 01.01.2022 г. до 14.01.2023 г. чужденецът не е пребивавал на територията на Р. България, като за този период има само едно регистрирано влизане в деня на подаване на заявлението - 22.08.2022 г., представяне на нотариално заверена декларация за осигуряване на жилище, трудов договор, обосновани и правилни са изводите на първостепенния съд за фиктивност на представения към заявлението по чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ доказателства, че чужденецът не пребивава и не е имал намерение да пребивава на посочения със заявлението адрес в страната. Но след като безспорно установените по делото факти опровергават писмените изявления на чужденеца от представеното на 22.08.2022 г. пред Дирекция "Миграция" заявление, ведно с приложените към него документи за адрес и наличие на трудово правоотношение, настоящият състав преценява като правилни крайните изводи на съда, че е налице хипотезата по чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденецът е заявил неверни данни, че има осигурено жилище и работи по трудов договор, обуславящи постановяването на отказ от предоставянето на право за постоянно пребиваване. Данните по делото действително сочат на извод за привидност на трудовия договор на чужденеца, както и на представената декларация за осигуряване на адрес в Р .България, които видно от фактическите установявания по делото, са съставени единствено за да получи чужденецът право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока, предвидени в чл. 34, ал. 1 във връзка с чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ. Неоснователен е довода на касационния жалбоподател за разширително тълкуване относно пребиваването на чуждия гражданин на посочения в декларацията адрес. С разпоредбата на чл. 34, ал. 1, т. 3 от ППЗЧРБ е предвидено, че за получаване право на постоянно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция "Миграция" или в ОДМВР заявление по образец съгласно приложение 4, към което прилага: т.3 доказателства за осигурено жилище. В §1, т. 20, б. б от ЗЧРБ е дадена дефиниция на "Доказателства за осигурено жилище" са документи, както следва: декларация от собственика за предоставен адрес на пребиваване; в случай че декларацията не е подадена лично от собственика или от упълномощено от него лице, тя следва да бъде с нотариална заверка на подписа или подписана чрез квалифициран електронен подпис и подадена по електронен път след създаване на технически условия. Действително с така посочената нормативна уредба се изисква представяне на съответното доказателство, но същото от една страна не следва да се приема единствено за формално изпълнено от страна на чужденеца и от друга страна същото не следва да се съобразява изолирано от останалите доказателства, тъй като в настоящия случай, както по горе беше посочено настоящия случай попада в хипотезата н чл. 11, ал. 5, хипотеза последна от ППЗЧРБ, а именно че чужденеца следва да получи разрешение за пребиваване след представяне на регистриран в Националната агенция за приходите (НАП) трудов договор, какъвто видно е представен. От справка за пътуване на чуждия гражданин се установява, че същия в период от година и четиринадесет дни е бил на територията на Р.България единствено на 22.08.2022г.. Следователно чужденецът, не пребивавайки на територията на Р.България, не живеейки на предоставеното му жилище, не е известно как изпълнява трудовите си задължения по този договор. Несъстоятелно е твърдението на касатора, че в трудовия договор недвусмислено е описано, че работникът ще започне да осъществява трудовата дейност след получаване на разрешение за постоянно пребиваване. Видно от същия изрично е вписано, че работника/служителя следва да постъпи на работа на 22.08.2022г. Не намира опора и довода на касатора, че извършената проверка на място, при която чужденеца не е установен, е била извършена през работно време, поради което логично било, че същия не се намира на заявения адрес на пребиваване. Така направеното твърдение от една страна противоречи на предходно такова, а от друга страна от горецитираната справка за пътуване на чуждия гражданин безспорно е установено неговото пребиваване на територията на Република България, което е единствено на 22.08.2022г. По изложените съображения като е достигнал до извод за законосъобразност на атакувания отказ, административният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на установени пороци, съставляващи касационни отменителни основания, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора искането на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски е неоснователно, а претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсутско възнаграждение, основателна. Предвид това, С. Димитрийевич следва да бъде осъдена да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, в определен от състава размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,