Решение № 9 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2557/2016 г.

Решение № 9 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2557/2016 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. Ч., А. М. А. и М. М. А. срещу решение № 595 от 26.11.2015 г. по гр. д. № 274/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Ответникът [община] и третото лице помагач [фирма] оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Ответникът [фирма]" не взема становище по жалбата. С определение № 499 от 25.10.2016 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради възникнало съмнение за неговата допустимост. При извършена служебна проверка за допустимостта на обжалваното решение съдът констатира следното: Предмет на делото е иск по чл. 108 ЗС на Т. В. Ч., А. М. А. и М. М. А. срещу [община] и [фирма] за установяване на собствеността и предаване владението на 17,868% ид. ч. от имот с площ от 6250 кв. м., представляващ УПИ III-Градски универсален магазин в кв. 254 по регулационния план на [населено място], състоящ се от ПИ с идентификатор 55155.503.210 с площ от 4220 кв. м.; ПИ 55155.503.209 с площ от 742 кв. м.; ПИ 55155.503.856 с площ от 106 кв. м. и части от ПИ 55155.503.9521 и 55155.503.9696 с обща площ от 1182 кв. м. по действащата кадастрална карта на [населено място]. По делото е конституирано трето лице помагач на страната на ответниците - [фирма]. В исковата молба ищците са изложили твърдения, че са собственици на процесните идеални части от дворно място /без сградите/ на основание "наследствено правоприемство и реституция по ЗОСОИ". Заявили са, че [община] е продала на 10.02.1999 г. на втория ответник [фирма] акции от общинското предприятие, в капитала на което е включена земята и сградата на Градския универсален магазин, идеална част от който е предмет на делото. Поискали са ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението върху посочените идеални части. С протоколно определение от 12.02.2014 г. по гр. д. № 2833/2008 г. на Пазарджишкия районен съд производството по делото е оставено без движение с указания да се отстранят недостатъците на исковата молба. В изпълнение на указанията на съда ищците са подали молба вх. № 2748/21.02.2014 г., с която са уточнили, че извеждат правото си на собственост върху процесните идеални части от извършена в тяхна полза реституция в качеството им на наследници на В. В. /В. И./ М. Реституционното производство било образувано със заявление № 96-00-2437/23.10.1998 г. до областния управител на област П., последвано от заповед № 5470/17.12.1998 г., с която е признато правото на обезщетяване по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ и са определени идеалните части от имота, на които съответства това обезщетение. Уточнили са още, че [община] е включила имота на Градския универсален магазин в капитала на [фирма] въз основа на решение № 16/9.12.1994 г. на ОбС П. С първоинстанционното решение № 778 от 21.10.2015 г. по гр. д. № 2833/2008 г. на Пазарджишкия районен съд предявеният иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен. Съдът е разисквал предпоставките за възстановяване на имоти по силата на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ и приел, че в случая те не са налице. Изложил е и мотив, че дори да е възникнало право на обезщетяване по реда на ЗОСОИ, то не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ за отделяне и реално връщане на земята или част от нея, тъй като тя не може да се обособи в самостоятелен парцел при спазване на нормативните изисквания. Посочено е, че отчужденият недвижим имот е бил застроен през 1985 г. и липсва свободна площ, която да се обособи в самостоятелен парцел. С обжалваното в настоящото производство решение № 595 от 26.11.2015 г. по гр. д. № 274/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено отхвърлителното решение на първата инстанция. Въззивният съд също е разглеждал предпоставките за възстановяване на собственост по ЗВСОНИ и е приел, че те не са налице, но не защото не е доказана собствеността на наследодателката на ищците, а защото одържавеният имот е бил застроен и не съществува реално. Повторено е съображението, че дори за ищците да е възникнало право на обезщетяване по реда на ЗОСОИ, то не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ за отделяне и реално връщане на земята или част от нея. Настоящият състав приема, че обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът не се е произнесъл по въведеното от ищците придобивно основание - чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ. Първоначалната искова молба по настоящото дело е нередовна, тъй като не съдържа твърдения за фактите, от които произтича правото на собственост на ищците върху процесните идеални части. Непрецизни са и твърденията, обосноваващи процесуалната легитимация на ответниците по предявените искове. Тези недостатъци са отстранени с уточняващата молба вх. № 2748/21.02.2014 г., в която се съдържат твърдения, обосноваващи правната квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗОСОИ - обезщетяване с идеални части от терена с площ от 6250 кв. м., към който отчужденият имот на тяхната наследодателка е бил присъединен. Тази квалификация следва от твърденията за издадена заповед на областния управител, с която са установени квотите в съсобствеността - 5,956% за ищцата Т. М. и 11,912% за М. А. и А. А. Съдът е следвало да разгледа това придобивно основание. Вместо това са разгледани непредявените основания по чл. 1 ЗВСОНИ и чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ. Това води до недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Ето защо това решение следва да бъде обезсилено и делото да се изпрати на друг състав на въззивния съд, който да постанови решение по предявения иск. В касационната жалба се поставя и друг въпрос, свързан с упражнения от съда косвен съдебен контрол върху двете заповеди на областния управител, с които е определено обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ и размерът на идеалните части, с които става обезщетяването. Развити са подробни оплаквания за недопустимост на този контрол. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да прецени дали е допустим косвеният съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК, като съобрази следните обстоятелства: 1. Упражненото от [фирма] право на пряк съдебен контрол, при което жалбите на дружеството срещу двете заповеди на областния управител са оставени от административния съд без разглеждане поради просрочието им в частта по искането за установяване материална незаконосъобразност и са отхвърлени с влезли в сила решения в частта по оплакването за нищожност и 2. Обстоятелството, че третото лице помагач [фирма] е конституирано в процеса по реда на чл. 226, ал. 2 ГПК и не може да има повече процесуални права от своя праводател и 3. Липсата на своевременно възражение от [община] за упражняване на косвен съдебен контрол върху заповедите на областния управител. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,