Решение № 7293 от 16.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2405/2021 г.

Решение № 7293 от 16.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2405/2021 г., V о., докладчик съдията Диана Петкова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/. Образувано е по касационни жалби на Комисията за защита от дискриминация и Д. Д. от гр. Варна против Решение № 1793/30.11.2020 г. постановено по адм. д. № 1432/2020 г. по описа на Административен съд-Варна. Касаторът Комисията за защита от дискриминация оспорва съдебното решение като неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че по делото безспорно е установено, че жалбоподателя К. К. е извършил "тормоз" по смисъла на § 1, т. 1, т. 7 и т. 8 от ДР на Закона за защита от дискриминация/ЗЗДискр. / във вр. с чл. 4, ал. 1 от с. з. по признак"увреждане" както и "преследване" по смисъла на § 1, т. 3 от ЗЗДискр. Иска отмяна на обжалваното съдебно решение, след което да се постанови ново с което жалбата срещу решението на Комисията за защита от дискриминация да се отхвърли. Оспорва се първоинстанционното решение и в частта за разноските, съставляващи адвокатско възнаграждение. Касаторът Д. Д. оспорва съдебното решение, в частта в която е отменено решението на Комисията за защита от дискриминация, в частта в която е постановена принудителна административна мярка по чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр. Касаторът сочи, че в тази част съдебното решение е постановено в нарушение на материалния закон и необосновано-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че по делото безспорно е установен акт на дискриминация от К. К. по отношение на Д. Д.. В съдебно заседание касаторът Комисията за защита от дискриминацията чрез процесуалния си представил поддържа оплакванията по касационната жалба. Счита за основателна касационната жалба на Д. Д.. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция. Касаторът Д. Д. не се явява и не се представлява в съдебното заседание. Чрез процесуалният си представител депозира писмен отговор с който поддържа направените в касационната жалба оплаквания, както и тези по касационната жалба на Комисията за защита от дискриминация. Прави искане за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции и за административното производство. Ответникът К. К. не се явява и не се представлява в съдебното заседание. Чрез процесуалният си представител депозира писмен отговор, в който оспорва касационните жалби като неоснователни. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатските хонорари на касаторите. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на Пето отделение намира следното: Касационната жалба на Комисията за защита от дискриминация/КЗД/ е недопустима в частта, в която се обжалва решението на първоинстанционния съд относно присъдените в полза на К. К. разноски в размер на 500 лв. съставляващи адвокатско възнаграждение. В тази част касационната жалба е с характер на искане за изменение на решението в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, приложим субсидиарно в съдебноадминистративното производство на основание чл. 144 АПК. По това искане компетентен да се произнесе е първоинстанционният съд. В случая предвиденият в чл. 248 ГПК процесуален ред не е изчерпан, поради което касационната жалба в тази част се явява недопустима, следва да се остави без разглеждане, а искането за изменение на решението в частта за разноските - да се изпрати на Административен съд - Варна за разглеждане по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. В останалата част касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Касационната жалба на Д. Д. е допустима като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за него съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество, касационната жалба на КЗД е частично основателна, а касационната жалба на Д. Д. е основателна. В производството пред първоинстанционния съд предмет на контрол за законосъобразност е било Решение № 223/20.05.2020 г. постановено от КДЗ, с което е установено, че К. К. -служител на ОД на МВР е извършил "тормоз" по смисъла на § 1, т. 1, т. 7 и т. 8 от ДР на ЗЗДискр. във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. по признак "увреждане" по отношение на Д. Д. и на основание чл. 80, ал. 2 във вр. с чл. 80, ал. 1 от ЗЗДискр. е наложила на К. К. имуществена санкция в размер на 250 лв., както и е установено, че К. К. -служител на ОД на МВР-Варна е извършил "преследване" по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗЗДискр. по отношение на Д. Д. и на основание чл. 80, ал. 2 във вр. с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. му е наложила имуществена санкция в размер на 250 лв. и на основание чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр. е препоръчано на К. К. занапред да се въздържа от действия и изказвания подобни на тези, предмет на жалбата, с цел недопускане наличието на обстоятелства, които биха могли да доведат до определена форма на дискриминация или съмнение по отношение на хора с увреждания. С обжалваното решение Административен съд-Варна е отменил изцяло решението на КЗД. Съдът е приел, че Решение № 223/20.05.2020 г. на Комисията за защита от дискриминация е постановено от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия, съгласно чл. 47 от ЗЗДискр. Оспореният акт е изготвен в предписаната от закона форма и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, регламентирани с нормите на глава четвърта, раздел първи от ЗЗДискр. Не е допуснато и нарушение на процесуалните норми, регламентиращи провеждане на производството. Обсъдил е възражението, че решението е постановено след срока по чл. 63, ал. 3 от ЗЗДискр. и е приел, че издаването на решението след изтичане на четиринадесетдневния срок по чл. 63, ал. 3 от ЗЗДискр. не съставлява съществено нарушение на процедурата. Неспазването на срока за произнасяне от КЗД не прави решението незаконосъобразно, тъй като нарушението не е от категорията на съществените нарушения, които са в състояние да го опорочат. Неспазването на срока не се е отразило, нито би могло да се отрази, както на съдържанието на акта, така и на правото на защита на касатора. Според съда обаче решението на КЗД е постановено в нарушение материалния закон, тъй като въпреки че е ангажирана административно-наказателната отговорност на К. К. в качеството му на физическо лице, му е наложена имуществена санкция по чл. 80, ал. 2 ЗЗДискр. Решението е валидно, допустимо, но неправилно в частта в която е отменено решението на КЗД в частите в което се установяват извършените нарушения и се прилага принудителна административна мярка. Със Закона за защита от дискриминация се цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основа на признаците по ал. 1, включваща гражданство, народност, етническа принадлежност, увреждане, пол, раса, социално и обществено положение и др. отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 от същата норма в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. По отношение установената дискриминация "тормоз" по признак "увреждане" и Комисията за защита от дискриминация, и съдът подробно са цитирали релевантната нормативна уредба - чл. 5 във вр. с § 1, т. 1, т. 7 и т. 8 ЗЗД. Според нея за да е налице тормоз е необходимо нежелано поведение на основата на защитен признак, което има за цел или резултат накърняване на достойнството на лицето и създаване на неблагоприятна среда. В случая от доказателствата по делото е видно, че К. К. е имал нежелано поведение. То се е изразило словестно - чрез отправените до Д. Д. обидни и унизителни реплики по време на проведения на 14.11.2018 г. инструктаж, свързани с неговото здравословно състояние, както и видно от свидетелските показания в негово отсъствие поради ползване на отпуск по болест. Безспорно е установено и че нежеланото поведение на К. е на основата на защитен признак"увреждане". Това е значим, обективен, същностен за човека - като индивид или личност белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона. Дали човек е болен или здрав може да се приеме за такъв иманентен признак на човека, който значимо и същностно го характеризира. Болестното състояние на човека е нарушение на нормалната дейност на човешкия организъм, което временно затруднява или прави невъзможна нормалната му ежедневна трудова дейност. Тоест, налице е състояние, което може да обоснове тогава, когато се прояви значим и обективен белег на човека. Всеки човешки организъм в една или друга степен, в едни или друг момент се оказва в болестно състояние, което означава, че по принцип болестното състояние е присъщо на човека. Следователно е налице защитен признак"увреждане". Никой не следва да бъде третиран неблагоприятно само защото се намира в болестно състояние. Напротив, именно отчитайки възможността за проявление на това състояние на човешкия организъм и въздействието, което болестта има върху нормалната жизнена дейност на човешкия организъм, а с оглед на това и върху възможността човек да изпълнява трудовите си функции, законодателят е въвел социална закрила като проявление на конституционното право на здравно, обществено и социално осигуряване. Налице е и другият елемент на фактическия състав на тормоза - поведението на К. има за цел или резултат накърняване на достойнството на Д. и създаването на неблагоприятна среда. За законодателя алтернативното наличие на цел или на резултат е достатъчно. В случая доказателствата по делото установяват безспорно дискриминация под формата на тормоз. При това, както обосновано сочи и съдът, чл. 9 ЗЗДискр. прехвърля тежестта на доказване върху ответната в административното производство страна. При недоказване - пълно и главно, по делото от К. К. на факти и обстоятелства, които да дадат възможност да се направи обоснован извод или че поведението му е желано или че не е основано на защитен признак или че няма исканата от закона специална цел или резултат, съдът правилно приел, че дискриминационното третиране под формата на "тормоз" е доказано Правилно съдът е приел и наличието на дискриминационно третиране под формата на "преследване". В контекста на доказателствата по делото, за да е налице преследване е необходимо по-неблагоприятно третиране на лице, което е предприело действие за защита от дискриминация/чл. 5 във вр. с § 1, т. 3 б"а" ЗЗДискр. / Безспорно е, че след като Д. предприема действия за защита от дискриминация - сезирал е Комисията за защита от дискриминация и е проведено първото заседание по образуваната преписка № 9/2019 г., К. подава две докладни записки до Началника на Четвърто РУ-Варна за допуснати нарушения на служебните задължения от страна на Д. Д.. Въз основа на тях са образувани проверки, които са приключили с мнение за липса на основания за образуване на дисциплинарни производства и налагане на дисциплинарни наказания. Вярно е, че в случая не е налице друг служител спрямо когото да се установи по-неблагоприятното третиране, т. е. няма реален сравнител. Но такъв в случая не е и необходим, защото цялостното поведение на касатора в периода след сезирането от Д. на Комисията за защита от дискриминация логически извежда по-неблагоприятното третиране и без да е налице конкретен сравнител. При тези данни правилен и обоснован е изводът на съда за осъществена и друга форма на дискриминация-"преследване". При това положение решението на Административен съд - Варна, в частта в която е отменено решението на КЗД в частите в които е прието за установено че К. К. е извършил по отношение на Д. Д. дискриминационни действия, съставляващи"тормоз" по признак "увреждане" и дискриминационни действия, съставляващи "преследване" е постановено в нарушение на закона и в тази част следва да се отмени, а жалбата на К. К. да се отхвърли. Независимо от това, правилно административния съд е отменил решението на административния орган в частта, в която на К. К. на осн. чл. 80, ал. 2 ЗЗДискр. е наложена имуществена санкция в размер на по 250 лв. за всяко едно от нарушенията. В тази част решението на КЗД е постановено в нарушение на материалния закон. К. К. е физическо лице и като такова на него могат да бъдат налагани административни наказания "глоба", но не и "имуществена санкция". Безспорно административно наказателната отговорност на К. е ангажирана за извършена от него дискриминация. От една страна текста който предвижда налагане на санкция за дискриминация е разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ЗЗДискр. и тя е глоба. От друга страна цитираната разпоредба, посочена като правно основание- чл. 80, ал. 2 от Закона за налагане на санкцията, следва да се тълкува в контекста на чл. 80, ал. 1 от ЗЗдискр. Съгласно чл. 80, ал. 1 от ЗЗдискр който не изпълни задължение, произтичащо от този закон, се наказва с глоба от 250 до 2000 лв., ако не подлежи на по-тежко наказание. А според ал. 2, когато нарушението е извършено при осъществяване дейността на юридическо лице, на него му се налага имуществена санкция в размер от 250 до 2500 лв. Тълкуването на тези разпоредби води до извод, че имуществена санкция се налага на ЮЛ, но не и на физическо. Аргумент в тази насока са разпоредбите на чл. 13, ал. 1 б"б" и чл. 83 от ЗАНН. Вярно е, че ЗЗДискр. е специален закон по отношение на ЗАНН, но с него не се създава особена материална и процесуална правоспособност на субектите, които носят отговорност за нарушения на дискриминационното право. Съгласно ТР № 3/2014 г. постановено по ТД № 5/2013 г. на ОСК на ВАС предвидените в чл. 13 от ЗАНН административни наказания, т. е. и това по б. "б" на ал. 1 са само по отношение на физическите лица, тъй като за да бъде определено като административно нарушение едно деяние, то трябва да бъде извършено виновно - чл. 6 от ЗАНН, а вина могат да формират само физически лица - чл. 24 и 26 от ЗАНН. Имуществената санкция като отделен правен институт е въведен с разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ЗАНН като обективна, безвиновна отговорност на юридическите лица и едноличните търговци за неизпълнение на задължения към държавата или общината при осъществяване на тяхната дейност. Законодателят прави ясно разграничение между глобата и имуществената санкция като правни термини и правни институти. Двата института са самостоятелно регламентирани и са въведени с различни нормативни разпоредби. Една от разликите между наказанието "глоба" за физическите лица и "имуществената санкция" за юридическите лица и едноличните търговци е в субекта на отговорността. Настоящата инстанция счита решението на Административен съд-Варна в частта в която е отменено решението на КЗД в частта, в която е наложена ПАМ на осн. чл. 47, т. 4 ЗЗДискр. за постановено в нарушение на закона. Изрично правомощие на КЗД, регламентирано в чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр е да дава задължителни предписания по спазването на закона. Волеизявлението на органа има властнически характер, тъй като е с обвързващо действие по отношение на жалбоподателя. Същото съставлява принудителна административна мярка и може да се наложи самостоятелно или наред с административното наказание. Разпоредбата на чл. 65, т. 4 във вр. с чл. 76 от ЗЗДискр. дава възможност на комисията едновременно с постановяване на решението да прилага и принудителни административни мерки. Комисията може да упражни правомощията си по чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр. във вр. с чл. 76 ЗЗДискр. но не по принцип, а когато прилагането на тези мерки са обективно обусловени от доказани факти, обстоятелства, действия или бездействия в нарушение на антидискриминационния закон. Както се посочи по-горе безспорно е установено че К. К. е извършил дискриминация по отношение на Д. Д.. При това положение правилно КЗД е приложила разпоредбата на чл. 47, т. 4 ЗЗД. Какви да са конкретните принудителни мерки във всеки отделен случай комисията е в правото си да реши съобразно установените обстоятелства и с постигането на целите на тази разпоредба - предотвратяването или преустановяването на нарушенията и предотвратяването или преустановяването на вредните последици от тях. В случая постановените принудителни административни мерки са за недопускане на обстоятелства, които биха могли да доведат до определена форма на дискриминация или съмнения за такава, по отношение на хора с увреждания. С оглед на изложеното, настоящата инстанция, че решението на Административен съд-Варна, в частта в която е отменено решението на КЗД, в частите в които е прието за установено, че К. К. е извършил "тормоз" по смисъла на § 1 т. 1, 7 и 8 от ЗЗДискр. във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. по признак "увреждане" и е извършил "преследване" по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗЗДискр. по отношение на Д. Д. и на осн. чл. 47, т. 4 ЗЗдискр. е препоръчал на К. К. занапред да се въздържа от действия изказвания, подобни на тези които са предмет на подадената жалба за постановено в нарушение на материалния закон, поради което в тази част следва да се отмени, а жалбата на К. К. срещу решението на КЗД в посочените части-да се отхвърли. В останалата част решението следва да се остави в сила. При този изход на делото следва да се уважи своевременно направеното искане от Д. Д., както пред първата, така и пред касационната инстанция за присъждане на разноски. Видно от представените по делото платежни документи и договори за правна помощ касаторът е сторил разноски в двете съдебни инстанции в общ размер на 1070 лв. от които 70 лв. д. т. и по 500 лв. адвокатски възнаграждения. Пред вид разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждение изплатените адвокатски хонорари за всяка съдебна инстанция са в определения минимум. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК приложима по силата на чл. 144 АПК направените от ответникът К. К. възражения за прекомерност са неоснователни. Не следва да се уважа направеното искане за присъждане на разноски за административното производство. Разпоредбата на чл. 143 АПК касае направените разноски в съдебното производство за държавни такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат или юрисконсултско възнаграждение, ако страните са ползвали такива услуги. По изложените съображения Върховният административен съд, състав на Пето отделение