Решение № 5566 от 29.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9222/2009 г.

Решение № 5566 от 29.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9222/2009 г., V о., докладчик съдията Йова Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс вр. чл. 79, ал. 1 от Закона за българските документи за самоличност. Образувано е по касационна жалба на Иван Николаев Атанасов, ЕГН **********, от гр. Димитровград, ул. "Петър Берон" № 2, вх. А, ЕТ. 4, ап. 8, против Решение № 108 от 25.05.2009 г. по адм. д. 174/2009 г. по описа на Административен съд - Хасково. В жалбата са развити съображения за наличие на касационните основания необоснованост и нарушение на материалния закон с избирателното обсъждане на събраните доказателства, с постановяване на решението без излагане обстоятелствата, обосноваващи налагането на принудителната административна мярка. Не е съобразена превантивната цел на наложеното и изтърпяно от жалбоподателя наказание. Липсата на мотиви накърнява правото на защита и прави невъзможен съдебния контрол. С жалбата е заявено искане за преюдициално запитване по 9 формулирани въпроса. Ответната страна Заместник Директорът на Областна Дирекция на МВР - Хасково не е изразил становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата предвид обоснования извод на съда за правилното приложение на материалния закон при налагане на административната мярка. Върховният административен съд, преценявайки обжалваното решение с оглед заявените касационни основания и служебно, съобразно разпоредбата на ал. 2 на чл. 218 АПК, за да се произнесе, взе предвид: С обжалваното решение Административен съд - Хасково отхвърля жалбата на Иван Николаев Атанасов против Заповед № 611 от 05.03.2009 г. на Зам. Директора на ОД"МВР" гр. Хасково, с която му е наложена принудителна административна мярка - забрана за напускане на страната до настъпване на реабилитация. Съдът извършва проверка за валидност на оспорения акт и обосновано приема, че е издаден от компетентен орган, на който, по предвиден в закона ред са делегирани правомощия, при спазване на изискванията за форма и административно-производствените правила. Мотивите на заповедта съдържат фактическите и правни основания за издаването й. Преценката на събраните доказателства обосновава приетото в решението наличие на предвидените в т. 2 на чл. 76 ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./ материалноправни предпоставки за налагане на принудителната административна мярка - жалбоподателят е осъждан с пет влезли в сила присъди за умишлени престъпления от общ характер и не е реабилитиран. Формулираните от закона изисквания са съобразени от административния орган, поради което първоинстанционният съд прави извод за постановяване на оспорения акт при спазване на материалния закон. Произнасянето при условията на предоставена му от закона оперативна самостоятелност му дава правото да прецени налагането на принудителната мярка с оглед конкретните обстоятелства. Съобразяването на акта с установените от закона правомощия за налагане на принудителни административни мерки е съобразяване и с целта на закона. Изложените в обжалваното решение правни изводи съответстват на приложимата норма на чл. 76, т. 2 от ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./. Безспорно установените факти, предвидени в хипотезата на чл. 76, т. 2 от ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./, осъждането на жалбоподателя за умишлени престъпления от общ характер с влезли в сила присъди и обстоятелството, че не е настъпила реабилитация, правилно са преценени от първоинстанционния съд. Съобразено със закона е тълкуването за диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 76 от ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./ предоставяща възможност на административния орган в условията на оперативна самостоятелност, т. е. при изключителното право на преценка, да реши дали да наложи принудителната административна мярка ли не, при условие, че са налице законовите предпоставки за това. При компетентността на административния орган да взема решения по целесъобразност съдебният контрол спрямо властническото му изявление е определен в рамките на преценката за законосъобразност относно наличието на предвидените от закона предпоставки за прилагане на административната мярка и спазването при постановяването й на основните, прогласени от АПК принципи. Ето защо, съдът не е компетентен да преценява и се произнася относно правилността на преценката на органа за необходимостта от наложената принудителна мярка, относно съобразяването на вида и размера на наложеното наказание. Правилно в обжалваното решение е преценено съответствието на наложената мярка с целта на закона, доколкото разпоредбата на т. 2 на чл. 76 ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./ цели да въздейства превантивно спрямо определената в нея категория лица чрез ограничаване правото им на свободно придвижване. Тази правоохранителна, възпираща цел на нормата на чл. 76 от ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./, осъществена с налагане на конкретната мярка, не надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието, поради което не е издадена в нарушение на целта на закона. Напротив, тя кореспондира на изричната норма на чл. 2 от протокол № 4 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която изрично допуска ограничения на правото на придвижване, доколкото те са предвидени в закон и има необходимост от прилагането им в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита на здравето и морала или правата на другите. Тази необходимост от въвеждането на рестриктивните мерки е намерила израз в приложимата разпоредба на т. 2 на чл. 76 от ЗБЛД / Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./. С касационната жалба е направено искане настоящият състав на ВАС да направи преюдициално запитване до Съда на европейските общности (СЕО) по девет формулирани преюдициални въпроса. По същество с тях се иска да се установи от СЕО дали чл. 27 от Директива 2004/38 допуска национална правна уредба, която да позволява ограничаване на правото на гражданин на дадена държава-членка да пътува до територията на друга държава-членка, по специално в случаите не предишно административно-наказателно и наказателно осъждане на лицето без конкретна преценка /автоматично, както е формулирано във въпроса/; задължително ли е при всяко налагане на мярка, ограничаваща свободното придвижване на гражданин в Общността, да се извършва индивидуална преценка за пропорционалност на мярката, както и тълкуване на съдържанието на изразите "съображения, свързани с обществения ред и сигурност" по смисъла на ал. 2 на чл. 27 и "истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха" и "основните интереси на обществото". Настоящият касационен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба на общностното право, която да е от значение за правилното решение по делото в настоящия казус по следните съображения: На първо място общите принципи, закрепени в чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки позволяват последните, при спазване на разпоредбите на глава IV от Директивата-Право на постоянно пребиваване, да ограничават свободата на движение и пребиваване на граждани на Общността и на членове на техните семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. На следващо място по конкретния въпрос дали чл. 27 от Директивата допуска национална правна уредба, която да позволи да се ограничи правото на гражданин на дадена държава-членка да пътува до територията на друга държава-членка, СЕО дава положителен отговор в решение на Съда от 10.07.2008 г. (първи състав). Според обстоятелствената част на решението ограничаването на правото на свободно движение по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице, като не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се основават на съображения за обща превенция. В заключение съдът постановява, че ограничаването на правото с национални мерки следва да се предприема при условие че, от една страна личното поведение на този гражданин представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото, а от друга страна, предвидената рестриктивна мярка може да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане. При изложеното следва да се приеме, че приложимият в настоящия казус Закон за българските лични документи /Загл. изм. ДВ бр. 82/2009 г./, който предвижда при условията и предпоставките, уредени в него ограничаване на правото на свободно движение на български граждани на територията на друга държава-членка, не противоречи на общностното право. От текста на Директивата и на цитираното решение на СЕО следва задължението, във всеки конкретен случай по повод оспорване на ограничителния административен акт пред национална юрисдикция, той да бъде подлаган на преценка както с оглед всички основания за законосъобразност на издаването му, така и с оглед личното поведение на субекта на ограничението. Касаторът по настоящото дело е осъждано лице за тежки умишлени престъпления, с налагано наказание лишаване от свобода по националния закон. Тази негова характеристика е достатъчна да определи личното му поведение като истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основни интереси на обществото и забраната да напуска пределите на РБ не надхвърля необходимото за нейното постигане. По изложените съображения и след като отговорите на поставените от касатора въпроси произтичат ясно и недвусмислено от предишна практика на СЕО, и значението и смисълът на разпоредбата на чл. 27 от Директивата е ясна и не буди съмнение, настоящият състав намира, че не следва да прави преюдициално запитване до СЕО. С оглед изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, поради което Върховният административен съд, пето отделение