Решение № 778 от 23.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1604/2008 г.

Решение № 778 от 23.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1604/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" и сл. от ГПК (от 1952 г.). Образувано е по касационна жалба на П. Д. Д., от гр. С., срещу решение от 29.10.2007 г. по гр. д. № 4288/2006 г. на Софийски градски съд, IV "д" г.о., с което е отменено решение от 17.08.2006 г. по гр. д. № 5144/2004 г. на Софийския районен съд, в което са отхвърлени предявените от П. Д. Д. срещу Ю. К. Д. с последен известен адрес в гр. С. и срещу В. В. К. с адрес в гр. С. искове за прогласяване на висящата недействителност на договора от 10.05.2004 г., по посочен нотариален акт с № 8 от същата дата, по нот. дело № 384 на нотариус с район на действие този на районен съд гр. С.като сключен в нарушение на чл. 23 СК и въззивният съд е осъдил П. Д. Д. да заплати на В. В. К. разноски, както и по сметка на бюджета на СРС и на СГС по 257 лева изплатен хонорар на назначения по реда на чл. 50 ГПК процесуален представител на Ю. К. Д. и по 3 лева държавна такса по служебно издадените изпълнителни листове в полза на двете съдилища. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело до неправилно приложение на чл. 23 СК: според жалбоподателя основният спор по делото е дали процесният апартамент е семейно жилище, за което въззивният съд е достигнал до противоречиви изводи, като е кредитирал показанията на доведените от ответниците свидетели без да ги прецени с оглед обстоятелството, че те са заинтересувани от изхода на спора в полза на ответниците, т.к. са представители на фирмата - посредник и без да съобрази тяхната противоречивост, както и това, че те не са с юридическо образование и че с по едно посещение в имота те нямат адекватна представа за личния живот и семейното жилище, за разлика от свидетелите, доведени от жалбоподателя, които са близки на семейството на П. Д. Д. и Ю. К. Д. и имат дългогодишни наблюдения. Жалбоподателят иска обжалваното решение да бъде отменено, исковете му - уважени и да му бъдат присъдени разноски. Процесуалният представител на Ю. К. Д. оспорва жалбата, като твърди, че в обжалваното решение не са допуснати посочени касационни основания, и че въззивният съд е отхвърлил исковете, не защото е приел извод, за това че жилището е семейно, а защото е приел, че за атакуваната сделка не важат ограниченията на чл. 23 СК. Иска от касационния съд да остави в сила обжалваното решение и да и присъди възнаграждение за служебен защитник. Процесуалните представители на В. В. К. оспорват жалбата и също твърдят, че изложените оплаквания са изцяло неоснователни и че въззивният съд е отхвърли исковете, защото е приел, че за атакуваната сделка не важат ограниченията на чл. 23 СК. Настоящият състав намира, че наведените основания за неправилност не са осъществени: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания и след това е приел правните изводи, че обективното ни право не съдържа дефиниция на понятието семейно жилище, посочил е приетото в т. 1 на ППлВС № 20/16.12.1963 г. и съгласно това определение е приел, че семейното жилище може да се състои и от два жилищни имота, които макар и юридически да представляват самостоятелни обекти на вещни права, като цяло съставляват семейно жилище. Както е и в случая, при който ищецът е индивидуален собственик на втория етаж от двуетажна жилищна сграда, построена като близнак, придобит по дарение от родителите му (през 1975 г.) преди брака (през 1978 г.), в който съпрузите П. Д. Д. и Ю. К. Д. са живели по време на брака до момента (през 1999 г.), когато съпругата Ю. К. Д. е придобила чрез възмездна правна сделка - замяна в индивидуална собственост (л.33) първия етаж от жилищната сграда и след този момент съпрузите П. Д. Д. и Ю. К. Д. и до навършване на пълнолетие и тяхната дъщеря са обитавали и двата етажа на къщата при функционална неразделност за тях, с оглед задоволяване на жилищните нужди на семейството, до момента, в който Ю. К. Д. е отчуждила имота в полза на В. В. К. с атакуваната сделка без съгласието на П. Д. Д. При анализ на правилото на чл. 23 СК в съвкупност с правилата на чл. 17, ал. 3 и чл. 14 от Конституцията на Р. България, въззивният съд е приел, че чл. 23 СК не се прилага в случаите, когато семейното жилище включва два жилищни обекта, защото разпореждането с единия жилищен имот - лична собственост не засяга интересите на семейството, което и след това има възможност да обитава втория самостоятелен обект, поради което е без значение обстоятелството дали към момента на сключването на договора от 10.05.2004 г., по който Ю. К. Д. продава на В. В. К. първия етаж, Д. продължават да обитават като жилищен и втория етаж, следователно договорът от 10.05.2004 г. произвежда валидно действие и е излишно съдът да излага мотиви, коя част от събраните гласни доказателства кредитира - първата група свидетели - доведени от П. Д. Д., от които се установява, че до сключването на договора съпрузите Д. обитават и първия жилищен имот или втората група - доведени от ответника, според които към 10.05.2004 г. първият етаж е необитаем. Т.е. - въззивният съд не е основал изводите си за приложението на чл. 23 СК на показанията на една от групите свидетели, а е приел, че обстоятелствата дали първият етаж е бил обитаван като жилище или необитаем към 10.05.2004 г. са без значение за спора. Следователно е без значение за правилността на постановеното решение как въззивният съд е обсъдил от фактическа страна събраните свидетелски показания за тези факти и дали са се осъществили наведените от касатора основания за неправилност на обжалваното решение. Поради изложеното касационната жалба е неоснователна и съгласно чл. 218ж от ГПК (от 1952 г.) обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора искането на П. Д. Д. за присъждане на разноски е неоснователно, а искането на процесуалния представител на Ю. К. Д. - адвокат Е от САК, назначена през 2005 г. - основателно за сумата 266 лева, определена на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение