Решение № 7669 от 10.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2225/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) София-град, действащ чрез пълномощника старши юрисконсулт Първанов, срещу решение 21579 от 29.10.2024 г., постановено по административно дело 11516/2023 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е: 1) отменено решение 1040-21-644/27.10.2023 г. на директора на ТП на НОИ град, с което е оставена без уважение жалбата срещу разпореждане РВ-3-21-01418739/13.09.2023 г. на длъжностно лице по чл. 114, ал. 3 от КСО при ТП на НОИ София-град, с което на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КСО на В. И. Б. е наредено да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение при нетрудова злополука за периода от 28.04.2016 г. до 26.07.2016 г., в размер на 2645,97 лв.; 2) осъдено ТП на НОИ София-град да заплати на В. И. Б. сумата от 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. По подробно изложени съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на решението на АССГ. Обоснована е теза, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че решението по чл. 117 от КСО, предмет на съдебния контрол, е постановено в противоречие с действащите материалноправни разпоредби и целта на закона. Наведени са доводи, че актът на директора на ТП на НОИ София-град е законосъобразен. Възведена е и претенция за присъждане на сторените по делото разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса по касационното оспорване, депозит за възнаграждение на вещо лице по назначената експертиза, заплатен в първоинстанционното производство, и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В случай, че насрещната страна претендира разноски за адвокатско възнаграждение, които са над законоустановения минимум, е направено възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на същите с молба те да бъдат ограничени до минималния размер. Ответникът В. И. Б. от гр. Перник, действащ чрез процесуалния представител адвокат Никифорова, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор, и заявява искания тя да бъде оставена без уважение, обжалваното с нея решение на административния съд да се потвърди като правилно, и да му се присъдят направените по делото разноски за адвокатски хонорар. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесното разпореждане от 13.09.2023 г. ръководителят на контрола по разходите на ДОО (държавното обществено осигуряване) на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КСО е наредил на В. И. Б. да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение при нетрудова злополука за периода от 28.04.2016 г. до 26.07.2016 г., в размер на 2645,97 лв., по три болнични листове, периодът на временна неработоспособност по които е от 28.04.2016 г. до 26.07.2016 г. вкл. Органът е извел решаващ извод, че получените от лицето осигурителни плащания (в посочения по-горе размер) са били недължими, тъй като Б. няма качеството на осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО чрез Роял плюс ЕООД и не отговаря на една от кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 40, ал. 1 и 3 от КСО за изплащане на тези парични обезщетения, което се е установило от установени (в резултат на проверки от контролни органи) нови данни след изплащането им, имащи значение за определяне на правото на получаване, и понеже сумите са изплатени неправомерно, те подлежат на възстановяване от лицето. Посочено е, че при изчисляването на паричните обезщетения за временна неработоспособност по болнични листове е включен и осигурителен доход, подаден по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от осигурителя Роял плюс ЕООД, които дружество през 2016 г. не е осъществявало стопанска дейност и в негова полза Б. не е престирал труд. Недоволен от разпореждането, адресатът му го е оспорил по административен ред пред ръководителя на ТП на НОИ София-град, който с обжалваното пред първоинстанционния съд решение от 27.10.2023 г. е отхвърлил жалбата на Б. срещу цитираното разпореждане. В мотивите си горестоящият административен орган е възприел и доразвил изложените съображения от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в насока, че изплатените обезщетения на жалбоподателя са били недължими, защото той към релевантния момент не е притежавал качеството осигурено лице , поради което следва да върне добросъвестно получените суми в бюджета на ДОО. За да уважи жалбата, с която е бил сезиран, Административен съд София-град е извел решаващ извод, че ако и изследвани в съвкупност доказателствата по делото, наред с данните, установени от органите на ТП на НОИ, да водят до категоричен извод, че Б. не е упражнявал трудова дейност, респ. не е имал качеството осигурено лице , поради което правилно е разпоредено връщането на неоснователно получените суми, то възражението му за изтекла давност е основателно, понеже съгласно чл. 115, ал. 1 от КСО вземанията на НОИ за неоснователно изплатени парични обезщетения и лихвите върху тях са погасени с изтичането на петгодишния давностен срок. Подложеното на касация съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касаторовия повереник пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда има изискуемото съдържание по чл. 172а от същия кодекс и е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за основателност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от административния орган за неизтекла погасителна давност. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. За пълнота следва изрично да се отбележи правилността на преценката на АССГ, че правото на държавата да изисква връщане на неоснователно получените от Б. суми, представляващи парично обезщетение при нетрудова злополука за периода от 28.04.2016 г. до 28.07.2016 г., е погасено по давност. В чл. 115, ал. 1, изр. 1 от КСО е уредено, че вземанията на НОИ за неоснователно изплатени парични обезщетения и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят. Последното плащане от НОИ към Б. по болничен лист за посочения по-горе период е извършено на 27.07.2016 г., съответно давностният срок е изтекъл на 31.12.2021 г. (по правилото за броене на срока, регламентирано в чл. 60, ал. 2 от ГПК), и считано от 01.01.2022 г., при направено възражение за изтекла погасителна давност (както е в случая) държавата не може да търси изплатените суми от получателя им. Основанията за спиране и прекъсване на давността са изчерпателно посочени в чл. 115, ал. 5 и ал. 3 от КСО и наличието на такива в конкретния случай не се установява от данните по делото. В рамките на периода 01.01.2017 г. 31.12.2021 г. не са предприемани действия от административен орган за установяване на вземането или за принудително изпълнение, като давността не е прекъсвана или спирана. Образуваното друго административно производство по чл. 108 от КСО (от което зависи издаването на разпореждане по този кодекс) е възложено със заповед от 09.02.2022 г., не обуславя извод, че давността е спряла да тече, понеже то е образувано след изтичането на давностния срок по чл. 115, ал. 1, изр. 1 от КСО. Изложеното налага категоричен извод, че. към датата на разпореждането 13.09.2023 г., вземанията на НОИ са погасени по давност. Становището на касатора, че с оглед липсата на посочване на начало на давността в чл. 115, ал. 1 от КСО, по аналогия следвало да се приложи институтът на чл. 114 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), който предвижда, че давността почва да тече от деня, в който вземането е изискуемо, а именно датата на издаването на спорното разпореждане за възстановяване на сумите, не може да бъде споделено. Кодексът за социално осигуряване и Данъчно-осигурителният процесуален кодекс (ДОПК) съдържат нарочни правила за публични вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК (каквото е процесното), и съответно са специален закон по отношение на общия класически гражданскоправен институт на давността, уреден в ЗЗД, като в случая чл. 115, ал. 1 от КСО се прилага във връзка с чл. 171, ал. 1 от ДОПК. От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторовият повереник, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. Уважавайки жалбата срещу оспорения пред него индивидуален административен акт, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при установената липса на твърдяните от касатора негови пороци, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора няма основание да бъде уважена акцесорната касаторова претенция за присъждане на деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение, а се явява основателно искането на ответника по касация за присъждане на направените деловодни разноски, които са доказани в размер на 600 лв., заплатени за адвокатско възнаграждение на упълномощения да представлява страната в това производство адвокат. Своевременно направеното възражение от пълномощника на касатора по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатената сума за адвокатски хонорар за осъществената защита в съдебното производство пред настоящата инстанция, се явява неоснователно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Предвид критериите, заложени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, дължимият размер не следва да се редуцира чрез намаляването му. Съгласно § 1, т. 6 от ДР на АПК разноските следва да се поемат от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение