Решение № 10192 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5467/2012 г.

Решение № 10192 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5467/2012 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 1338 от 12.03.2012 г., постановено по адм. д. № 7667/11 г. Административен съд - С. град, първо отделение, 15-ти състав, е отменил по оспорване на "ИСГ Юръп" САС-Република Франция, ЕИК *********, представлявано от Паскал Гийо, делегиран генерален директор, ревизионен акт № 1003971/22.11.2010 г. издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. С., потвърден с решение № 918/02.06.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. С.. С решението съдът е осъдил Д "ОУИ"-гр. С. да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 13 750 лв.

Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от А. Г. Г. в качеството му на директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. С.. В същата се прави оплакване, че решението на Административния съд е неправилно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в подкрепа на касационните основания. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на административния съд и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да отхвърли жалбата. Претендира се заплащане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответното по касационната жалба дружество "ИСГ Юръп" САС-Република Франция чрез своя процесуален представител взема становище, че решението на Административен съд - С. град е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е основателна и следва да бъде уважена.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна.

С решението си административният съд е отменил ревизионен акт № 1003971/22.11.2010 г. издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. С., потвърден с решение № 918/02.06.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. С., с който е отказано признаване на право на данъчен кредит на основание чл. 74 от ЗДДС в размер на 482 111,85 лв. по фактури, издадени от "Свего" - ООД и в размер на 15 802,76 лв. по фактури, издадени от "Гарднърн енд "Тиобалд" - ЕООД, както и е отказано начисляване на лихви на основание чл. 92, ал. 10 от ЗДДС върху сумата от 251 194,04 лв., съставляваща възстановен ДДС след законовоустановения срок, както и е извършено прихващане на признатата за възстановяване сума от 251 194,04 лв. Административният съд е възпроизвел много подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията - стр. 3 - 6 от мотивите, основанията на органа на приходите за непризнаване на право на данъчен кредит, претендиран на основание чл. 74 от ЗДДС, съответно основанията за не начисляване на лихви и извършване на прихващане с подлежащ на възстановяване ДДС. С. е описал подробно и събраните в хода на съдебното производство доказателства, в това число заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. Изложени са мотиви, че ревизионния акт е издаден от компетентен орган, обоснован е върху доказателства, събрани по предвидения процесуален ред, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Изложени са и мотиви защо съдът приема, че ревизионният акт е издаден в противоречие с материалния закон. По отношение на непризнатото право на данъчен кредит по чл. 74 от ЗДДС, излагайки накратко фактическата обстановка съдът е формулирал основният спорен въпрос между страните - дали услугите, предмет на процесните фактури, могат да бъдат квалифицирани като актив по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗДДС. Съдът е дал положителен отговор на спорния въпрос, както мотивите в тази насока могат да бъдат систематизирани в следното:

• при липса на законово дефиниране на понятието "актив" в ЗДДС, следва да се ползват дефиницията по смисъла на ЗСч. и издадените въз основа на него счетоводни стандарти, които определят актива като ресурс, контролиран от предприятието в резултат от минали събития, от който се очаква бъдеща икономическа изгода;

• от заключението на вещото лице се установява, че ако френското дружество е извършило осчетоводяване на получените услуги съгласно НСФОПС и е бил съставен баланс към 28.12.2009 г., то е следвало да включи в същия получените услуги като "активи" по смисъла на ЗСч.;

• френското дружество е регистрирано по ЗДДС чрез акредитиран представител, поради което то не съставлява предприятие по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ЗСч. и не е имало основание да води счетоводство, но това обстоятелство не е основание да не му бъде признато право на данъчен кредит;

• нормата на чл. 168 от Директива 2006/112 определя, че доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите доставки на данъчно-задълженото лице, същото има правото в държавата -членка, в която извършва тези сделки, да приспадне от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати, дължимия или платен ДДС в тази държава членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги, извършени или които предстои да бъдат извършени от друго данъчно-задължено лице, като в практиката на Съда на Европейския съюз се приема, че не следва да се допуска задължено лице, което извършва сделки, пораждащи право на приспадане на данъчен кредит, да бъде лишено от това право, ако отговаря на материално-правните условия по Директива 2006/112.

• за случаи като последния директивата не съдържа ограничителни условия, като принципът на неутралитет на ДДС налага да се предостави приспадането му за получени доставки, ако са изпълнени изискванията по същество, дори задълженото лице да е пропуснало някои формални условия. Цитирана е съдебна практика на Съда на Европейския съюз, като е отбелязано, че след като разполага с необходимата информация да установи, че данъчно-задълженото лице като получател на разглежданите услуги е платец на ДДС, приходната администрация не може да му налага допълнителни условия, които да доведат до осуетяването на това право, като чл. 273 от Директива 2006/112 разпорежда, че за правилното събиране на данъка и предотвратяване на измамите държавите членки могат да приемат мерки, които да не надхвърлят необходимото за постигане на такива цели и не трябва да поставят под въпрос неутралитета на данъка.

На база на изложеното е направен краен извод, че спрямо ревизираното дружество са налице условията по чл. 74, ал. 1 от ЗДДС за признаване на право на данъчен кредит за придобити преди регистрацията активи и като е приел друго, ревизиращият орган е допуснал нарушение на материалния закон. Предвид на този извод съдът е счел за незаконосъобразен ревизионния акт и в частта му относно извършено прихващане с подлежаща на възстановяване сума и не начисляване на лихва за забавено възстановяване.

Решението на Административен съд - С. град е правилно и законосъобразно.

Основните оплаквания, които се поддържат в касационната жалба на Д"ОУИ"-гр. С., са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се доводи, че мотивите на решението са в противоречие с практика на ВАС, тъй като процесните консултантски услуги не представляват нематериален актив по смисъла на МСС - 38 - Нематериални активи. Твърди се още, че нито в административното, нито в съдебното производство жалбоподателят е доказал по безспорен начин, че се касае за услуги, което формират материален или нематериален актив. Правят се и оплаквания относно останалата отменена част от ревизионния акт.

По така направените доказателства настоящата инстанция съобрази следното:

По делото няма спор за факти и същите са възприети правилно от административния съд. Ревизираното лице "Исг Юръп" - САС - Република Франция е регистрирано по ЗДДС на 28.12.2009 г. по избор на основание чл. 100, ал. 1 от ЗДДС, като в първия данъчен период след регистрацията в дневника за покупки са включени 18 бр. фактури по подаден регистрационен опис по образец за наличните активи към датата на регистрацията по ЗДДС съгласно чл. 74, ал. 1 от закона, с деклариран ДДС при придобиването с право на пълен ДК в размер на 498 039,59 лв. 11 бр. от фактурите са издадени от "Свего 99"-ООД във връзка с договор от 18.05.2009 г., а останалите 7 бр. фактури са издадени от "Гарднер енд Тиобалд"-ЕООД. Правото на данъчен кредит за налични активи и получени услуги преди датата на регистрация е регламентирано от чл. 74 отЗДДС, като между страните не е спорно, че са налице следните изискванията на ал. 1 и 2 за възникване на правото: 1. налице са изискванията на чл. 69 и 71; 2. доставчикът е регистрирано по закона лице към датата на издаване на данъчния документ и доставката е била облагаема към тази дата и 3. регистрационният опис по образец на наличните активи е съставен към датата на регистрацията по този закон и подаден не по-късно от седем дни от датата на регистрация. При тази фактическа обстановка основен спорен въпрос между страните е обстоятелството, дали доставките по въпросните фактури са водят до създаването на актив по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗДДС. В ревизионният акт е прието, че в случая не става въпрос за актив, а за извършени услуги, за които не попадат в приложното поле на чл. 74, ал. 3 от ЗДДС, тъй като те не са свързани пряко с регистрацията на дружеството по Търговския закон. Мотивите по отношение на доставчика "Свего 99"-ООД са изложени на стр. 7 от ревизионния акт и се изразяват в това, че извършените СМР са в сграда, собственост на трето лице, т. е. не става въпрос за строителство на нова сграда, която да се придобива като дълготраен актив от ревизираното лице, като такива те са описани и в договора между страните, както и са осчетоводени като услуги по сметка 602 "Разходи за външни услуги", което потвърждава техния характер. Основанията за непризнаване на право на данъчен кредит по доставките на "Гарднер енд Тиобалд"-ЕООД, изложени н стр. 10 от ревизионния акт, са свързани с това, че фактурите имат за предмет услуги, като каквито и са били осчетоводени от дружеството по сметка 602. Като допълнително основание в мотивите на решението на директора на Д"ОУИ" е посочено, че нормата на чл. 74, ал. 3 от ЗДДС предвижда право на данъчен кредит сама върху определен тип услуги, като процесните не попадат в този кръг. Административният съд е приел, че на спорния въпрос следва да бъде даден положителен, а не отрицателен отговор. Изложените мотиви в тази насока са логически обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване на закона, поради което се споделят изцяло от настоящата инстанция. Доколкото в ЗДДС не се съдържа законова дефиниция на понятието "актив" и е налице препращане към разпоредбите на Закона за счетоводството, административният съд правилно е изследвал спорния въпрос в светлината на разпоредбите на ЗСч. и нормативните актовете по неговото приложение. Тъй като спорните въпроси предполагат и специфични познания в областта на счетоводството, каквито съдът няма, по делото е била назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза. Същата е посочена като допълнително аргумент за обосновка на изводите на съда защо процесните фактури са насочени към придобиването на "актив" по смисъла на ЗСч., поради което твърдението, че жалбоподателят /сега ответник по касация/ не е доказал, че се касае за услуги, които формират актив, се явява несъстоятелно. Отделно от това, ако касаторът не е бил съгласен със заключението на експертизата, той е могъл да го оспори и да поиска изслушването на тройна такава, което не е сторено от негова страна. Наведените в жалбата доводи за приложение на разпоредби на ММС 38 - "Нематериални активи" не следва да бъдат обсъждани, доколкото и в административното и в съдебното производство никоя от страните не е поддържала теза, че се претендира ДДС за придобити "нематериални активи". В касационната жалба се прави и оплакване, че постановеното решение е в противоречие с установена съдебна практика, но не се сочат конкретни решения, на което обжалваното противоречи.

Предвид на извода на съда, че са налице условията по чл. 74, ал. 1 и 2 от ЗДДС за признаване на право на данъчен кредит, правилно е прието, че ревизионният акт се явява незаконосъобразен и в частта му относно неначисляване на подлежаща на възстановяване сума за ДДС и относно извършено прехващане със същата сума.

Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - С. град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество разноски по делото за касационната инстанция в размер на 13 200 лв.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо А отделение,