Решение № 3755 от 15.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2107/2012 г.

Решение № 3755 от 15.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2107/2012 г., VI о., докладчик председателят Светла Петкова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Родина Турист" АД - гр. София, представлявано от изпълнителния директор Константин Георгиев, подадена от неговия пълномощник адвокат Матев, против решение № 5319 от 23.11.2011 г., постановено по административно дело № 4924 по описа за 2011 г. на Административния съд - София-град, 33-ти състав. С посоченото решение съдът е отхвърлил жалбата на касатора срещу предписания, обективирани в т. № 1 до № 37 от протокол изх. № 0104-7254/20.04.2011 г. за извършена проверка от 12.04.2011 г. до 15.04.2011 г., издаден от инж. Веселин Видев - главен инспектор в дирекция "БТАКД" и Румяна Младенова - главен инспектор в дирекция "ТСППО" при ИА "Главна инспекция по труда", потвърдени с решение от 05.05.2011 г. на изпълнителния директор на ИА "Главна инспекция по труда". Исканията са за отмяна на съдебния акт като неправилен - постановен в нарушение на материалния закон и необоснованост (касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК), и отмяна на предписанията на ИА "Главна инспекция по труда" - гр. София, като незаконосъобразни. Ответникът по касация - изпълнителния директор на ИА "Главна инспекция по труда" - гр. София, чрез надлежно упълномощената юрисконсулт Наталия Кирова, в писмено становище оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна. Ответникът по касация - главен инспектор в дирекция "ТСППО" при ИА "Главна инспекция по труда" - гр. София, не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като разгледа касационната жалба на визираните в нея основания и извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав я намира за неоснователна. С обжалваното съдебно решение Административният съд - София-град, е отхвърлил като неоснователна жалбата на касатора срещу задължителните предписания по чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 8 от Кодекса на труда (КТ), дадени с точки от № 1 до № 37 на протокол изх. № 0104-7254/20.04.2011 г. на главен инспектор в дирекция "БТАКД" и главен инспектор в дирекция "ТСППО" при ИА "Главна инспекция по труда", потвърдени с решение от 05.05.2011 г. на изпълнителния директор на ИА "Главна инспекция по труда". За да постанови този резултат съдът е приел, че в хода на съдебното производство било доказано пълно неизпълнение от страна на акционерното дружество, в качеството му на работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ, на задължението му за заплащане на положения от наетите от него работници/служители труд. Извел е извод, че оспорения административен акт отговарял на всички изисквания за законосъобразност по чл. 146 от АПК. Решението е постановено в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, а доводите на касатора за противното не могат да бъдат споделени. Констатациите на контролните органи, обусловили предписанията по т. № 1 до № 37 от протокол за извършена проверка с дата 20.04.2011 г., са, че в нарушение на правилата по чл. 128 от Кодекса на труда (КТ) акционерното дружество - жалбоподател, в качеството му на работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ, не е изплатило начислените във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите в дружеството за положения от тях труд за периода м. февруари 2008 г. до м. февруари 2011 г. За отстраняване на констатираните нарушения контролният орган е дал предписания по т. № 1 до № 37 работодателят да изплати начислените трудови възнаграждения, дължими за посочения период. В тази връзка твърденията на касатора, че не били изяснени обстоятелствата дали е извършвано каквото и да е плащане към датата на извършване на проверката на трудови възнаграждения за месеците, визирани в издадените ПАМ, са необосновани. Контролните органи са изискали представяне на всички доказателства за наличие на плащане на станали вече изискуеми трудови възнаграждения. Дружеството - настоящ касатор, не е оспорило нито в производството по издаване на атакуваните ПАМ, нито в хода на развилото се съдебно производство, настъпилата изискуемост на неизплатените трудови възнаграждения и според признанието на същото, възнагражденията са начислени. В случая е безспорно установено, че работодателят не е извършил плащане на начислените трудови възнаграждения за периода от м. март 2008 г. до февруари 2011 г. Следователно обосновано се явява приетото от съда, че административният орган правилно е издал принудителните административни мерки, чрез които да бъдат отстранени допуснатите нарушения и вредните последици от тях. Не може да бъде споделено становището на касатора, че разпоредбата на чл. 270, т. 2 КТ била диспозитивна, не създавала правила за задължително поведение, а установените срокове можело да бъдат предоговорени от страните по трудовото правоотношение. Действително нормата, установяваща периодичността на изплащането на трудовото възнаграждение е диспозитивна, но не в смисъла, който влага касатора. Тя допуска уговаряне на друга периодичност на изплащането, а друга периодичност означава и по-големи, и по-малки интервали от два пъти месечно. Периодичността на изплащането (уговорена или определена от закона при липса на друга уговорка) е задължителна. Не може да се накърнява максималният едномесечен интервал на изплащането на трудовото възнаграждение, предвиден в закона. Директива на Съвета 80/987/ЕИО от 20 октомври 1980 г. и ратифицираната от България Конвенция № 173 на Международната организация на труда от 1992 г. предвиждат международни задължения на страната да осигури своевременно изплащане на трудовите възнаграждения на работника и служителя от работодателя. Редовното му и своевременно изплащане е от жизнено значение за неговото и на семейството му равнище и начин на живот, тъй като е основен източник на доходи. Както правилно е посочил административният съд няма трудово правна норма, която да позволява на работодателя със свое едностранно волеизявление или по съвместно изразена заедно с работника воля да се освободи от задължението по чл. 128, т. 2 КТ да заплаща в установените срокове станалото изискуемо трудово възнаграждение при добросъвестно престиране на труд от страна на работника. Съдържанието на трудовото правоотношение, независимо от породилия го юридически факт, е посочено в чл. 124 КТ, според който по трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Положеният труд по трудово правоотношение е възмезден (чл. 242 КТ) и затова работодателят е длъжен да плаща в установените срокове уговореното трудово възнаграждение за извършената работа (чл. 128, т. 2 КТ). Трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки или се превежда на влог в посочена от него банка (чл. 270, ал. 3 КТ). Плащането срещу разписка и превода на влог не освобождават работодателя от задължението му по чл. 128, т. 1 КТ да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд. Нормата е императивна и не може да бъде дерогирана със споразумение на страните по трудовото правоотношение. Това именно свое задължение работодателят "Родина Турист" АД - гр. София, в случая не е изпълнил. Поради това в тежест на работодателя е да докаже, че е изпълнил задължението си по чл. 128, т. 2 КТ по един от начините, посочени в чл. 270, ал. 3 КТ. Плащането на трудово възнаграждение може да бъде установено само с ведомост или издаден въз основа на нея фиш за заплати, с преводен банков (и счетоводен) документ или с разписка от работника за получено от него трудово възнаграждение. В процесния казус такова установяване липсва, поради което правилно административният съд е приел, че в случая е налице констатираното от инспектора в дирекция "ТСППО" при ИА "Главна инспекция по труда" - гр. София, нарушение на трудовото законодателство и то е съществено. Наведените доводи, че изплащането на трудовите възнаграждения "нормално зависи от финансовото и икономическо състояние на работодателя и от приходите му от продажби на предлагания продукт" са неотносими. Действащото трудово законодателство не предвижда възможност работодателят да се освободи напълно от това свое задължение поради липса на приходи от дейността му. В касационната жалба са наведени доводи, че неплащането в установените срокове на трудовото възнаграждение се санкционирало с гражданскоправна санкция - чл. 245, ал. 2 КТ и при това положение било недопустимо налагането и на административна санкция, което означавало, че виновното поведение на работодателя можело да бъде наказано два пъти за едно и също нарушение. Вярно е, че задължителното предписание работодателят да изплати незаплатено от него трудово възнаграждение на работник има прилика с един юрисдикционен акт за присъждане на дължима сума, но с оглед обстоятелството, че на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" е възложен цялостен контрол за спазване на трудовото законодателство, както и специализирана контролна дейност по спазването на правата и изпълнението на задълженията на страните по служебното правоотношение (чл. 399, ал. 1 и 2 КТ), следва да се признае правомощието на нейните контролни органи да издават задължителни предписания за отстраняване на вредоносни за работника последици (поправителна принудителна административна мярка). Защитата срещу такова задължително предписание може да бъде предприетата в случая от работодателя "Родина Турист" АД - гр. София (чрез оспорване на предписанието като принудителна административна мярка, респ. като утежняващ и задължаващ индивидуален административен акт), но може да бъде осъществена и по общия исков ред - чрез отрицателен установителен иск, че работникът, направил оплакване за неплатено трудово възнаграждение, няма вземане за неплатено от работодателя трудово възнаграждение. И в двата случая обаче е необходимо работодателят да докаже твърдените от него факти и обстоятелства. В този смисъл е неоснователен и касационният довод, че административният орган нямал компетентност да дава принудителни административни мерки за изплащане на трудови възнаграждения по реда на чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ. Изяснени са от решаващия съдебен състав обстоятелствата, касаещи правото на инспекцията по труда, регламентирано в чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ, да даде задължителни предписания на "Родина Турист" АД, в качеството му на работодател, да изплати начислените възнаграждения на работниците и служителите на дружеството по приложени ведомости за периодите от м. февруари 2008 г. до м. февруари 2011 г., съгласно чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ. С предписанията по цитираната разпоредба се цели да се предотвратят, преустановят или поправят вредните последици от нарушенията на трудовото законодателство. Именно посоченото нарушение на трудовото законодателство обосновава прилагането на процесните принудителни административни мерки по чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ. Както беше посочено, нарушенията на задължението по чл. 128, ал. 2 КТ са съществени и защото може да имат тежки последици за работниците и служителите (липса на средства за издръжка), и в тези случаи намесата на контролните органи не само че не е недопустима, но обратното - тя е задължителна. По изложените съображения, като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,