Решение № 161 от 21.06.2017 г. на ВКС по н. д. № 611/2017 г.

Решение № 161 от 21.06.2017 г. на ВКС по н. д. № 611/2017 г., I н. о., НК, докладчик председателят Евелина Стоянова Производството е по реда на глава двадесет и трета от НПК, образувано по касационна жалба от подсъдимия С. Й. П., подадена чрез неговия защитник - адв. Д. П., против нова присъда от 31.03.2017 г., постановена по внохд № 1116/17 г. на Софийския градски съд. С жалбата се релевират всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК с алтернативни искания за оправдаване или връщане на делото за ново разглеждане. В допълнение към жалбата са заявени допълнителни данни в подкрепа на ангажираните касационни основания. Пред ВКС жалбата се поддържа лично от подсъдимия и защитата му. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е частично основателна. За да се произнесе Върховния касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 4040/15 г. Софийският районен съд оправдал подсъдимия по предявеното му обвинение по чл. 343в, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. По протест на прокурора, по внохд № 1116/17 г., СГС отменил присъдата на СРС и вместо нея постановил оспорената нова присъда, с която подс. П. е осъден на основание чл. 343в, ал. 2, във връзка с ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на шест месеца лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанието за срок от три години. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като при разглеждане на делото въззивният съд е обсъдил всички доказателства, в това число и тези събрани пред първостепенния съд, на които е поставен акцент в жалбата на подсъдимия. Несъгласието с оценката на същите доказателства не налага друг извод. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, по причините поддържани от подсъдимия и защитата му. При правилно установени факти от кръга по чл. 102 от НПК, СГС им е дал вярна правна оценка. Поведението на подсъдимия покрива престъпния състав по чл. 343в, ал. 2 от НК и СГС е имал основание за критичност към превратното тълкуване, извършено от районния съд, относно признаците от обективна страна на инкриминираното престъпление, което е позволило постановяване на оправдателна присъда. ВКС е имал повод многократно да вземе отношение по това, че за съставомерността по чл. 343в, ал. 2 от НК се изисква да са налице обективните признаци: деецът да е санкциониран с влязло в сила наказателно постановление за управление на моторно превозно средство без свидетелство за правоуправление и преди изтичането на едногодишен срок от наказването му по административен ред, деецът да управлява МПС, за което не му е издадено съответно свидетелство за правоуправление. По делото е безспорно, че към времеизвършване на инкриминираното деяние на 17.04.2014 г. 1) на подс. П. не му е издавано СУМПС; 2) че с НП № АС 501/28.02.2011 г., влязло в законна сила на 14.08.2013 г. е бил наказан по административен ред за управление на МПС без свидетелство за управление и 3) че на 24.07.2013 г. подсъдимият е положил успешно изпит за управление на МПС, обстоятелство отразено в съответен протокол от същия ден (№ 4501). Поддържаната от жалбоподателя и защитата му трактовка на "правоспособността" по смисъла на чл. 150 и 150а от ЗДП не изключва съставомерността на деянието. Въззивният съд е извършил правилна интерпретация на законовите и подзаконовите нормативни актове, относими към въпроса за правоспособността на водачите на МПС и за условията и реда за издаване на СУМПС, която не е нужно да се повтаря, още повече, че в жалбата и допълнението към нея, съображенията на СГС, в коментираната посока, в тяхната детайлност, не се оспорват. В частта по наказанието е допуснато нарушение на закона. Както се посочи, на подсъдимия е определено наказание при условията на института на смекчената наказателна отговорност, в частност по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като му е определено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца. Инкриминираното деяние е извършено на 17.04.2014 г., към който момент за престъплението по чл. 343в, ал. 2 от НК е предвидено наказание до две години лишаване от свобода. Със ЗИДНК, публикуван в Дв. бр. 74 от 26.09.2015 г. за същото престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода от една до три години и глоба от 500 до 1200 лева. Известно е, че за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му, както и това, че когато до влизане на присъдата в сила последват различни закони, какъвто е настоящият случай, се прилага законът, който е най-благоприятен за дееца. На плоскостта на чл. 2, ал. 2 от НК, най-благоприятен за подсъдимия е закона, преди посоченото по-горе изменение на чл. 343в, ал. 2 от НК през 2015 г., т.к. възможността за налагане на едно, вместо повече наказания, сама по себе си определя този закон, който я предвижда, като "най-благоприятен за дееца". ВКС не намира причини за несъгласие с извода на СГС относно наличието на многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, в това число и изтеклия период от време от извършване на инкриминираното престъпление, поради което наказанието за подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а именно пробация, включваща пробационните мерки по чл. 42, ал. 2, т. т. 1 и 2 от НК - "задължителна регистрация по настоящ адрес" за срок от една година, с периодичност от два пъти седмично и "задължителни периодични срещи с пробационен служител" за срок от една година. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. т. 1 и 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение