Решение № 107 от 15.7.2024 г. на ВКС по т.д. № 20228002902549/2022 г.

Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Животозастрахователна компания „Съгласие“ АД срещу въззивно решение № 462/04.07.2022 г. по в. т. д. № 171/2022 г. на Апелативен съд София, с което частично е отменено първоинстанционното решение и касаторът е осъден да заплати на „Общинска банка“ АД по искове на Х. и Я. Д.и и на „Трио Инвест“ ЕООД 50 333, 33 лв. – застрахователна сума по договор за корпоративна застраховка „Живот“ на получателите на потребителски ипотечни кредити от 29.08.2003 г., дължима поради смъртта на Р. Д. като кредитополучател, ведно със законната лихва, и сума в размер на 6 131, 26 лв. мораторна лихва върху главницата от 50 333, 33 лв. за периода 28.06.2019 г. – 23.12.2019 г. В касационната жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е присъдил главница в по-голям размер, отколкото ищците са претендирали /с 333, 33 лв. повече/, отделно е присъдил мораторна лихва, която не е търсена, а именно за период от 28.06.2019 г. до 22.12.2019 г. В евентуалност се поддържа, че решението е постановено при неправилно приложение на чл. 20 ЗЗД и чл. 20а ЗЗД, а отделно от това е необосновано. Според касатора неправилно и двете предходни инстанции са приложили и тълкували разпоредбите на чл. 2.1. и чл. 2.2. от договора за корпоративна застраховка „Живот“ на получателите и потребителите на ипотечни кредити, сключен на 29.08.2003 г. между „Общинска банка“ АД и ЖЗК „Съгласие“ АД /частен правоприемник на „Дженерали Животозастраховане“ АД/, съгласно които при условията на договора се застраховат физически лица длъжници на „Общинска банка“ АД по потребителски или банков кредит в размер до 100 000 лв. включително или валутен риск, чиято левова равностойност по фиксинга на БНБ към датата на решението за отпускане на кредита е в размер до 100 000 лв. В същото време и двете предходни инстанции са приели, че Р. и Х. Д.и не отговарят на това условие, тъй като са длъжници по банков кредит в размер на 200 000 евро, но въпреки това са ги счели за застраховани лица по силата на този групов застрахователен договор при липса на възможност сключеният формален договор да бъде изменян с конклудентни действия. На 12.05.2019 г. е реализирано застрахователно събитие само по отношение на Р. Д., но не и по отношение на Х. Д., поради което съгласно уговореното в груповия застрахователен договор касаторът счита, че следва да извърши плащане само за починалото лице, но не и за другия застрахован. В касационната жалба се заявява още, че, въпреки неправилния извод за приложимостта на груповия застрахователен договор спрямо процесния казус, първоинстанционният съд правилно е посочил, че по договора следва да се считат застраховани не едно, а две лица, като застрахователните суми пропорционално се разделят между тях. Изводът на въззивния съд, че Р. Д. е бил застрахован за цялата сума от 100 000 лв. противоречи на уговорките в груповия застрахователен договор, както и на дадените с решение № 53/29.04.2022 г. по т. д. № 893/2021 г. на ТК, I т.о. на ВКС разяснения. Визираните в жалбата нарушения са счетени за обуславящи формирането на неправилния извод относно размера на дължимото обезщетение. При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде обезсилено, евентуално отменено като предявените искове бъдат отхвърлени изцяло и присъдени сторените от дружеството касатор разноски. От ответниците по касация Х. и Я. Д.и, „Трио Инвест“ ЕООД и „Общинска банка“ АД са подадени отговори, с които се оспорва основателността на касационната жалба. Излагат се съображения за липса на основания въззивното решение да бъде отменено, тъй като то е правилно и законосъобразно. Напомня се, че претенцията не е предявена в размер, целящ пълно погасяване на кредита, а само за погасяване до размера на застрахователната сума от 100 000 лв., което кореспондира с уговореното в чл. 11, ал. 2 от договора за банков кредит. Заявява се твърдение, че са заплащани стриктно застрахователни премии именно върху сумата от 100 000 лв. за периода от сключване на договора до настъпване на застрахователното събитие. Налице е правен интерес от завеждане на исковата молба и обективираните в нея претенции, които според ответниците следва да се считат за основателни и доказани. Прави се паралел между отменения и новия Кодекс за застраховане, в който изрично с разпоредбата на чл. 382, ал. 3 е предвидено в случай на смърт на длъжник застраховано лице по застрахователен договор на неимуществено негово благо задължение за кредитора да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по договора. По повод изплащане на обезщетение по застраховката наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници или поръчители имат правата на застрахован, освен правото да получат обезщетение до размера на непогасената част от задължението. При изложените в отговорите съображения ответниците по касация молят да бъде постановено решение, с което да се потвърди обжалвания въззивен акт. Претендират присъждане на разноски. В открито съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат заявеното в касационната жалба и отговорите на касационна жалба. Упълномощената от ищците адвокат Янева заявява, че въззивното решение е постановено при допусната от съда очевидна фактическа грешка, която е грешка в пресмятането, съответно решението не страда от порока недопустимост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Производството по делото е образувано по искове с правно основание чл. 134 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от Х. и Я. Д.и /последният като наследник на Р. Д./, както и „Трио Инвест“ ЕООД, които, упражнявайки правата на „Общинска банка“ АД, търсят осъждане на „Животозастрахователна компания „Съгласие““ АД да заплати 66 666, 67 лв. – застрахователна сума, с която да бъде погасено задължение по договор за банков кредит № Д2700013665/16.05.2016 г. съгласно сключен на 29.08.2003 г. договор за корпоративна застраховка „Живот“ на получателите на потребителски и ипотечни кредити и настъпило застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя и съдлъжник на ищците Х. Д. и „Трио Инвест“ ЕООД Р. Д., за заплащане на 7 799, 41 лв. - мораторна лихва за период 23.12.2019 г. – 10.08.2020 г. върху главница от 66 666, 67 лв., както и за заплащане на 1 759, 24 лв. - мораторна лихва върху главница от 33 333, 33 лв. /доброволно извънсъдебно изплатена/ за периода 28.06.2019 г. – 23.12.2019 г. Първоинстанционният съд е уважил претенциите в размер на 16 666, 67 лв. главница и 1 069, 44 лв. мораторна лихва върху главница от 16 666, 67 лв. за периода 23.12.2019 г. – 10.08.2020 г., както и 1 648, 15 лв. мораторна лихва върху главница от 33 333, 33 лв. за периода 28.06.2019 г. – 23.12.2019 г. При подадени жалби и от двете насрещни страни въззивният съд е преценил, че претенциите на ищците следва да бъдат уважени в по-голям размер и е присъдил сума по главницата в размер на 50 333, 33 лв., съответно мораторна лихва върху нея в размер на 6 131, 26 лв. за период от 28.06.2019 г. до 23.12.2019 г. За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд София е съобразил, че между страните не са спорни следните релевантни факти: на 16.05.2016 г. между „Общинска банка“ АД, като кредитодател, и Р. Д., като кредитополучател, е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който на кредитополучателя е бил предоставен кредит от 200 000 евро, предназначен за текущи нужди; по договора като съдлъжници са встъпили Х. Д. и „Трио Инвест“ ООД /дружество, в което съпрузите са били съдружници/; съгласно чл. 11, ал. 2 от договора кредитополучателят Р. Д. и солидарният съдлъжник Христина Д. са дали съгласието си банката да сключи и да поддържа за своя сметка през целия срок на договора застраховка „Живот“, равна на дълга по кредита, но в размер не по-голям от 100 000 лева, при покрити рискове, застрахователна сума и застраховател, определени по преценка на банката, като тя бъде посочена като единствен получател на застрахователната сума до размера на неизплатената част от кредита; на 29.08.2003 г. между „Общинска банка“ АД и ЗК „Орел живот“ АД, с последващо наименование „Дженерали Застраховане“ АД, е бил сключен договор за корпоративна застраховка „Живот“ на получателите на потребителски и ипотечни кредити в размер до 100 000 лева; клаузите на чл. 2.2. и чл. 9.1.2 от застрахователния договор предвиждат, че, ако договорът за кредит е сключен с повече от един кредитополучател или солидарни длъжници, застрахован е всеки един от тях при условие, че отговаря на изискванията по чл. 2.1., като размерът на застрахователните плащания за всеки един застрахован при настъпване на застрахователно събитие се определя пропорционално на броя на кредитополучателите или солидарните длъжници; покрити рискове са смърт в резултат на злополука или в резултат на заболяване и трайна неработоспособност над 50% в резултат на злополука или заболяване, настъпили през срока на индивидуалното застрахователно покритие; на 03.12.2015 г. между „Дженерали Застраховане“ АД и „Животозастрахователна компания „Съгласие“ АД е бил сключен договор за прехвърляне на застрахователен портфейл; банката е плащала премия по застрахователния договор, изчислена върху сумата 100 000 лева; ищците Х. и Я. Д.и са наследници по закон на Р. Д., съответно са приели наследството му; на 10.06.2019г. с писмо изх. № 4561/10.06.2019 г. от „Общинска банка“ АД е било предявено искане за извършване на застрахователно плащане по договора за корпоративна застраховка „Живот“; на 23.12.2019 г. ответното застрахователно дружество е изплатило доброволно сума в размер на 33 333, 33 лева; на 15.07.2020 г. между банката, Х. и Я. Д.и и „Трио Инвест“ ЕООД е подписан анекс към договора за банков кредит, като наследниците на починалия кредитополучател са приели да отговорят за задълженията му в пълен размер; според заключението на изслушаното по делото вещо лице за времето от 28.06.2019 г. до 23.12.2019 г. върху сумата от 33 333, 33 лева натрупаната лихви за забава е в размер на 1 648, 15 лева, а за времето от 23.12.2019 г. до 10.08.2020 г. върху сумата от 16 666, 67 лева - в размер на 1 069, 44 лева. При тези факти съставът на апелативния съд е формирал правни изводи, че спорът е иницииран по иск с правно основание чл. 134 ЗЗД, с който ищците упражняват правата на банката по застрахователния договор като нейни кредитори. Позовавайки се на даденото с решение № 138/05.01.2015 г. по т. д. № 1727/2014 г. на II т.о. на ВКС тълкуване на закона, въззивният състав е преценил, че за ищците е налице правен интерес от завеждане на този иск, тъй като след смъртта на Р. Д. те са продължили да изпълняват задълженията си по договора за банков кредит, поради което се явяват кредитори на банката, а тя е бездействала да претендира застрахователно обезщетение от ответника. Счел е за приложим към процесните отношения чл. 412 ТЗ /отм./. Позовавайки се на уговореното в чл. 2.1.2 от договора за застраховка, въззивният съд е споделил изводите на първостепенния, че и кредитополучателят Р. Д., и солидарният длъжник Х. Д. са застраховани лица по договор за кредит от 200 000 евро за застрахователна сума от 100 000 лв. За неправилен е счел извода на предходната инстанция, че сумата, която застрахователят дължи, се определя пропорционално според броя на застрахованите – кредитополучатели и съдлъжници. Анализирайки клаузите на общите условия на договора за групова застраховка „Живот“ въззивният съд е извел заключение, че застрахователната сума по всеки кредит е равна на остатъка по кредита, включващ главница и натрупана лихва до датата на изплащане на застрахователната сума, плюс реално извършените погасителни плащания по кредита от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на изплащане на застрахователната сума. Според съда няма никакво разграничение в отговорността на застрахователя съобразно броя физически лица – кредитополучатели и солидарен съдлъжник, още повече, че отговорността на двамата е солидарна – с плащането на единия се погасява отговорността на другия по отношение на остатъчната стойност на задължението, което в настоящия случай следва да бъде редуцирано до стойността на уговорената застрахователна сума, която възлиза именно на 100 000 лева, претендираният от ищците размер. При безспорно установения факт, че преди завеждане на иска застрахователят е заплатил доброволно 33 000 лева, съдът е счел, че следва да бъдат присъдени още 50 333, 33 лева / като разлика между общата дължима сума и заплатените доброволно от ответника 33 000 лева и присъдената от първоинстанционния съд сума 16 666, 67 лева/, ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба /10.08.2020 г./ до окончателното изплащане на сумата. С оглед на акцесорния му характер съдът е приел за основателен и иска за мораторна лихва до пълния му предявен размер от 7 799, 41 лв. като е доприсъдил сумата от 6 131, 26 лева. С определение № 1086/20.11.2023 г. при преценено наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд София въззивно решение за проверка на неговата допустимост с оглед спазване на принципа, закрепен в чл. 6 ГПК. Исковете с правно основание чл. 134 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от Х. и Я. Д.и /последният като наследник на Р. Д./, и „Трио Инвест“ ЕООД за заплащане на 66 666, 67 лева - главница, 7 799, 41 лева - мораторна лихва за период 23.12.2019 г. – 10.08.2020 г. върху главница от 66 666, 67 лева, както и за заплащане на 1 759, 24 лева - мораторна лихва върху главница от 33 333, 33 лв. за периода 28.06.2019 г. – 23.12.2019 г. са били уважени от първоинстанционният съд в размер на 16 666, 67 лв. главница, 1 069, 44 лева мораторна лихва върху главница от 16 666, 67 лева за периода 23.12.2019 г. – 10.08.2020 г. и 1 648, 15 лева мораторна лихва върху главница от 33 333, 33 лева за периода 28.06.2019 г. – 23.12.2019 г. Въззивният съд като е преценил, че ответникът дължи цялата претендирана главница, е доприсъдил сума в размер на 50 333, 33 лева, неправилно приемайки, че ответното застрахователно дружество доброволно е платило 33 000 лева, вместо действително погасената сума в размер на 33 333, 33 лева. По този начин с решението си съдът е нарушил диспозитивното начало, произнасяйки се свръхпетитум за сума от 333, 33 лв. По същия начин съдът е постъпил и при определяне на периода, за който присъжда мораторна лихва върху определената за дължима главница, а именно за времето 28.06.2019 г. – 23.12.2019 г. Според настоящия състав в случая не става въпрос за допусната очевидна фактическа грешка, тъй като е налице съвпадане между формираните правни изводи в мотивите и обективираната воля в диспозитива на въззивното решение по повод дължимия размер на главницата, а именно 50 333, 33 лева. Доколкото в решението липсва анализ относно релевантния период на забава, то следва да се приеме, че според въззивния съд този период е именно посоченият в диспозитива - с начало 28.06.2019 г. и край 23.12.2019 г. Поради постановяване на решението в отклонение от търсената с исковата молба защита, в тази две части то се явява недопустимо, като настоящият състав на съда има предвид задължителните постановки на ППВС № 1/1985 г., според които недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., както и когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или незаявена претенция. В тези случаи решението следва да бъде обезсилено, а производството прекратено в приложение на чл. 293, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 270, ал. 3, предл. 1 ГПК и даденото тълкуване в т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В останалата част решението на въззивния съд е валидно и допустимо, съответно е необходимо да бъдат разгледани оплакванията на касатора, касаещи неговата правилност. Основното възражение на „Животозастрахователна компания „Съгласие“ АД е, че предходните две инстанции неправилно са счели, че застрахователният договор покрива валутния риск по договора за кредит, сключен между „Общинска банка“ АД, кредитополучателя Р. Д. и съдлъжниците Х. Д. и „Трио Инвест“ ООД, тъй като последният е в размер над 100 000 лв., съответно излиза извън обхвата на уговорките по чл. 2.1. и чл. 2.2. от договора за застраховка. Те предвиждат, че се застраховат физически лица длъжници на „Общинска банка“ АД по потребителски или банков кредит в размер до 100 000 лв. включително, или валутен риск, чиято левова равностойност по фиксинга на БНБ към датата на решението за отпускане на кредита е в размер до 100 000 лв. Според касатора съставът на въззивната инстанция неправилно е приложил чл. 20 ЗЗД, чл. 20а ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 293, ал. 6 ТЗ и чл. 302 ТЗ, приемайки, че с конклудентни действия може да се измени или допълни застрахователен договор, който е формална търговска сделка. Тези доводи на касатора не могат да бъдат споделени. Застрахователният договор е абсолютна търговска сделка според регламентираното в чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ, като в случая договорът за корпоративна застраховка „Живот“ на получателите на потребителски ипотечни кредити от 29.08.2003 г. е сключен между двама търговеца /две търговски дружества/, следователно по отношение на него е приложимо правилото на чл. 293, ал. 3 ТЗ, разяснявано многократно в практиката на ВКС. След като по делото е безспорно установено от инстанциите по същество, че по застрахователния договор има изпълнение от страна на банката, съответно получаване на плащания от страна на застрахователното дружество за покритие в размер до 100 000 лв., то няма как в последващ момент застрахователното дружество да противопоставя възражения за опорочена форма и липса на обвързване по повод конкретния договор за банков кредит. Правилно и обосновано в съответствие със събраните доказателства предходната инстанция е приела, че ответното дружество е поело да носи застрахователния риск по договора, подписан между „Общинска банка“ АД и Р. Д., Х. Д. и „Трио Инвест“ ООД, независимо, че предоставената за ползване сума е надхвърляла 100 000 лв. Не се установява и въззивният съд да е процедирал в отклонение от правилата на чл. 20 ЗЗД и чл. 20а ЗЗД, доколкото той е тълкувал волята на страните и е приел, че границата на отговорност на застрахователя е именно до размер на 100 000 лв., съответно е зачел тази уговорка. Другото оплакване в касационната жалба е, че за разлика от първоинстанционния съд въззивният е постановил решението си в противоречие с уговореното в чл. 2.2. и чл. 9.1.2. от груповия застрахователен договор, като е приел, че размерът на застрахователната сума при настъпил риск се изчислява съгласно някакви общи условия без значение от броя застраховани лица. Соченото оплакване следва да бъде преценено като основателно. Действително, в чл. 2.2. и чл. 9.1.2. от процесния застрахователен договор много ясно е очертана отговорността на застрахователя при наличие на повече от един кредитополучател и/или солидарни длъжници. Тя остава в рамките на 100 000 лв. и е по отношение на всеки един от застрахованите, но пропорционално на техния брой. При настъпване на смърт на застраховано лице застрахователят изплаща на банката пропорционална част от застрахователната сума, определена от броя на кредитополучателите или солидарните длъжници по кредита. Отнесено към процесната хипотеза при две физически лица кредитополучател и солидарен длъжник и настъпил застрахователен риск смърт по отношение на едно от тях застрахователното дружество дължи 50% от 100 000 лв., или 50 000 лв., както е приел и първостепенният съд. Доколкото в разпоредбата на чл. 412 ТЗ /отм./, действаща към датата на сключване на договора, респективно чл. 199а КЗ /отм./, приложим към процесния застрахователен договор съобразно предвиденото в §142, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ не е предвидено нещо различно, което да изключи постигнатата между страните уговорка, то същата следва да бъде зачетена. Едва в сега действащия Кодекс за застраховане/2015 г. в чл. 382, ал. 1, ал. 3 и ал. 9 е предвидено, че в случай на смърт на длъжник по договор за кредит, който е застраховано лице по застрахователен договор по повод негово неимуществено благо, застрахователят изплаща обезщетение, а наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници или поръчители по кредита имат правата на застрахован, освен правото да получат обезщетението до размера на непогасената част от задължението. При изплащане на застрахователната сума задължението на длъжника се намалява със стойността на полученото от кредитора плащане. Според мотивите към проекта на Кодекса за застраховане /№ 502-01-75/02.09.2015 г., 43-то НС/ с тази по-детайлизирана уредба се постига обезпечителната цел на договора за застраховане на заем или банков кредит, като тя е договорът за банков кредит да се счита прекратен поради цялостно покриване на паричните задължения на кредитополучателя. С новия КЗ се предвижда и изрично задължение на кредитора в случая на смърт на длъжника, преди да насочи изпълнение към неговите наследници, да предприеме необходимите действия с грижата на добър търговец за реализация на вземането по застрахователния договор. Следователно при новата уредба по действащия КЗ определяща е застрахователната сума, а не и броят на съдлъжниците, защото с плащането от страна на застрахователя се намалява размера на целия дълг. При отменения КЗ обаче чл. 199а КЗ не предвижда ангажиране отговорността на застрахователя по отношение на солидарен длъжник, спрямо когото не е настъпил застрахователен риск по застраховка с предмет негово неимуществено благо. В този смисъл се е произнесъл и състав на ВКС с решение № 53/29.04.2022 г. по т. д. № 893/2021 г. Изложените мотиви обуславят извод, че въззивното решение, в частта, с която е присъдена допълнително сумата 50 000 лв., както и сумата 6 131, 26 лв. мораторна лихва върху главница от 50 000 лв., начиная от 23.12.2019 г., е неправилно при наличие на касационното основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК – нарушение на материалния закон – чл. 199а КЗ и чл. 20 ЗЗД, както и основание по чл. 281, т. 1, предл. 3 ГПК. Въззивният съд е допуснал отклонение от чл. 20 ЗЗД, тълкувайки постигнатите между „Общинска банка“ АД и застрахователното дружество уговорки извън действително обективираната воля на страните, позовавайки се на общи условия, които не се явяват част от доказателствения материал по делото, и като краен резултат, нарушавайки правилото на чл. 199а КЗ /отм./ Поради изложеното решението на Апелативен съд София следва да бъде частично обезсилено, частично отменено, включително относно разпределяне на отговорността за разноски, и частично потвърдено. Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, следва спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция в приложение на чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК и предявените искове за заплащане на главница и мораторна лихва върху неплатената част от застрахователната сума следва да бъдат уважени в размера, в който са били уважени от първоинстанционния съд. При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците дължат на ответника касатор сторените в хода на триинстанционнто производство разноски съобразно отхвърлената част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищците разноски съобразно уважената част от исковете. Тъй като въззивната инстанция не е преразпределила отговорността за разноски в първоинстанционното производство съобразно изхода на спора и срещу този пропуск не е било депозирано искане по чл. 248 ГПК, то следва да се приеме, че произнасянето на Софийски градски съд по въпроса за разноските е стабилизирано. Настоящата инстанция дължи произнасяне само по разноските, сторени във въззивното и касационно производство. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, въззивните жалби и на двете страни се явяват неоснователни, поради което разноските за въззивното производство следва да се понесат от страните така, както са направени. С решението следва да се присъдят разноски само за настоящата инстанция. Сторените от касатора възлизат на 1 874 лв. и включват държавна такса в размер на 1 514 лв. и 360 лв. юрисконсултско възнаграждение, от които съобразно изхода на делото следва да бъдат присъдени 1 423, 73 лв. В полза на ищците следва да бъдат присъдени разноски в размер на 939, 86 лв., а в полза на „Общинска банка“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. При тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 4 и ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС