Решение № 10 от 6.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 2927/2011 г.

Решение № 10 от 6.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 2927/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров Производството е по реда на глава ХХХIII НПК. В срок е постъпило искане от осъдения И. И. Атакува се решение № 114 от 06.07.11 г., постановено по ВНОХД № 240/11 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдена присъда № 12 от 30.03.11 г. по НОХД № 2591/10 г. на Добричкия районен съд. Сочи се основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаването на И. Осъденият и назначеният му служебен защитник поддържат искането в съдебно заседание със същите основания и доводи. Като основание се добавя и незаконосъобразност на присъдата. Прокурорът изтъква доводи за неоснователност на искането. Пледира за оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, като взе предвид сочените основания и доводи и становището на страните, намира искането за НЕОСНОВАТЕЛНО. С цитираната присъда И. е признат за виновен в това, че на 07.11.09 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи и пари на обща стойност 1 672.20 лв. от владението на Н. С., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на осн. чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на ТРИ години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Съдът го е осъдил да заплати на пострадалата С. сумата 1 672.20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Произнесъл се е по разноските и държавната такса. С атакуваното решение присъдата е потвърдена изцяло. Изтъкнатите в искането доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото от контролираните инстанции, свързани с оценката на доказателствения материал, са поставени още пред районния съд. По всички тях последният е взел задълбочено и законосъобразно отношение, като е изпълнил задължението си по чл. 107, ал. 3 и 5 и чл. 305, ал. 3 НПК, съобразявайки се с основните принципи по чл. 13 и 14 НПК. По този начин е изолирана тезата на осъдения, че не е автор на деянието, не е посочен с категоричност като такъв от пострадалата и неправилната оценка на съда за непоследователните й показания в тази насока. Отговорил е изчерпателно и законосъобразно защо извършеното от свидетелката С. разпознаване по снимков материал не е опорочено, осъществено е в присъствието на двете поемни лица, които разпитани в съдебно заседание са потвърдили участието си в процесуалното действие, както и липсата на заинтересованост у тях от изхода на делото, независимо че са работили като хигиенистки в полицейското управление. На внимателна преценка са подложени обясненията на осъдения със свидетелските показания на Ц. П. и Д. М., последния посочен и разпитан по искане на самия И. Той е потвърдил, че дал на осъдения мобилен телефон, но това не е бил инкриминирания. Заявил е, че познава свидетеля П., но не са се срещали отдавна и не са разговаряли за GSM апарат. От своя страна П. е депозирал показания, че апаратът, предмет на кражбата, му е даден от И. за продажба и го е разпознал след предявяването му от съда. Обвинението не е разколебано и с несъществените записвания на модела на GSM - "NOKIA - 1110i" и IMEI номера на същия. Именно по последния и включената СИМ - карта на пострадалата служителите на МВР са установили чрез оперативно - технически мероприятия свидетеля Ц. П., чрез който са стигнали да И. Свидетелят П. с протокол за доброволно предаване от 07.04.10 г. /л. 13/ го предоставя на органите по разследване. В протокола коректно са отразени модела и IMEI номера на апарата. Същият телефон е изследван от експерт при "Агенцията за съдебни експертизи" и с разписка от 11.08.10 г. е върнат на пострадалата, в която изрично е записано, че на цвят е сиво и черно. Извън срока по чл. 421, ал. 3 НПК защитата въвежда и друго процесуално нарушение - неотразено в присъдата правно основание, за квалифициране на извършеното деяние като опасен рецидив. Доколкото настоящата инстанция констатира, че твърдението отговаря на действително отразеното в съдебния акт, счита, че следва да вземе отношение за неговата същественост като процесуално нарушение, въпреки пропуснатия срок. В тази насока, когато приеме, че дадено деяние е извършено при условията на опасен рецидив, съдът е длъжен да отрази в диспозитива на присъдата и основанието по двете хипотези на чл. 29 НК, а в мотивите да обоснове правните си изводи за решението си. Районният съд е пропуснал да посочи в диспозитива по коя хипотеза е реализирана отговорността на осъдения за престъпление, представляващо опасен рецидив. Това е направено с мотивите към присъдата /л. 50/ - чл. 29, ал. 1, б. "а" НК, като съдът е посочил и правните си съображения за решението във връзка със съдебното минало на И. Доколкото в правната теория и практика е закрепено единството на диспозитив и мотиви, допуснатото нарушение не е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3, т. 1 НПК, т. е. не е довело до ограничаване процесуалните права на осъдения. Водим от горното и на осн. чл. 425 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,