Решение № 60069 от 3.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 176/2020 г.

Решение № 60069 от 3.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 176/2020 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Етажната собственост на сградата, находяща се в [населено място], район Лозенец, [жк], [улица], с рег. № 0312/08.05.2010 г., представлявана от управителя И. Д., чрез процесуален пълномощник, против решение № 124 от 30.01.2019 г. по в. гр. д. № 532/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 2708 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 3514/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд, Х-ти граждански състав, в частта за отхвърляне на предявените от Етажната собственост срещу ДОРИНТ ООД [населено място] обективно съединени /частични/ искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцовата страна сумата 40 000 лв. – част от общо задължение към етажните собственици за неизпълнение и некачествено изпълнение на задълженията на ответника по сключени между тях договори за строителство в размер на 81 543. 74 лв. Оплакванията на касатора са, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Твърди се, че е предявен един иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ с цена 40 000 лв., поради което родово компетентен да разгледа същия като първа инстанция е бил Пловдивският окръжен, а не Пловдивският районен съд. На следващо място се излага, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за отговорност за вреди, а по делото се търси гаранционната отговорност на строителя на сградата. В проведеното публично съдебно заседание жалбата се поддържа. Претендират се разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не заявява становище в хода на процеса. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато при условията на чл. 280, ал. 2 пр. 2 ГПК – поради вероятната му недопустимост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, с оглед поддържаните от него основания за обжалване, приема следното: За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел, че по делото са предявени обективно съединени искове за обезщетение на вреди от некачествено изпълнение на СМР в общите части на сградата, като спорът е относно наличието на некачествено изпълнени СМР, вкл. техните видове, размери и стойност. Намерил е, че при доказателствена тежест за ищеца, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, по делото липсват доказателства, от които да се направи несъмнен положителен извод за изпълнените от ответника СМР, тяхното некачествено изпълнение - по видове, размери и стойност, а същевременно е приет протокол от 26.08.2010 г. за извършени от ответника ремонтно-възстановителни работи по покрива на сградата, рампата към подземните гаражи и мн. др. При тези данни съдът е извел извод, че някои от недостатъците при строителството все пак са били отстранени, докато в исковата молба се твърди, че такова отстраняване на недостатъци изцяло липсва, поради което е счел исковете за недоказани и неоснователни. По проверката за допустимост на въззивното решение, съставът на Върховния касационен съд приема следното: Исковата молба против ДОРИНТ ООД е била предявена пред Окръжен съд – Пловдив за ангажиране отговорността на ответника като строител на сградата да заплати обезщетение за вреди, представляващи проявени дефекти в общите части на същата в гаранционните срокове по чл. 20 от Наредба № 2/2003 г., които той е отказал да отстрани. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, претенцията се основава на носената от строителя гаранционна отговорност по ЗУТ, която е намерила израз и в сключените от отделните етажни собственици договори за строителство на конкретни обекти в сградата. Като е намерил, че с исковата молба са съединени множество искове на участниците в етажната собственост на сградата, всеки от които е с цена под 25 000 лв., окръжният съд е приел, че по правилата на родовата подсъдност спорът следва да се разреши от Пловдивския районен съд, на който делото е изпратено по компетентност. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба. От своя страна разпоредбата на чл. 163, ал. 3 от ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация на строителния обект се появят скрити дефекти, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Посочените норми уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. При гаранционната отговорност всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционното задължение за отстраняване на появилите се недостатъци, чието неизпълнение е основание за търсене на обезщетение /така - Решение № 140/08.03.2021 г. по т. д. № 2601/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. /. С оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и предвид казаното по-горе досежно гаранционната отговорност на строителя, настоящият съдебен състав намира, че в случая не са предявени отделни - обективно и субективно съединени искове на етажните собственици за индивидуалното им обезщетяване по реда на чл. 79, ал. 2 ЗЗД, поради неизпълнение от страна на ответника на гаранционните му задължения по сключените с тях договори за строителство, съобразно участието им в общите части на сградата, а един иск, основан на неспазване на гаранционната отговорност на ответника, в качеството му на строител, която той носи по силата на закона. Т. е. не е налице сбор от правоотношения, съединени за общо разглеждане в едно производство, а едно правоотношение между ответника и собствениците на обекти в сградата, представлявани по делото, съгласно чл. 23, ал. 4 изр. посл. ЗУЕС, от управителя на етажната собственост. В подкрепа на формирания по-горе извод е и единността на дължимата от гаранта престация да поправи недостатъците по общите части на построената от него сграда в режим на етажна собственост, в рамките на гаранционния срок, неизпълнението на която е обусловило предявяването на иска. Поради това, че частичният иск е предявен за сумата от 40 000 лв., по правилата за родовата подсъдност – чл. 104, т. 4 ГПК, компетентен да го разгледа като първа инстанция е съответният окръжен съд. Като не е констатирал порока на първоинстанционното решение, а именно липса на компетентност на районния съд да разреши спора, водеща до неговата недопустимост, въззивният съд също е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване. Делото следва да бъде изпратено за ново разглеждане на надлежния окръжен съд като първа инстанция, а именно - Пловдивския окръжен съд, в чиито правомощия е да разреши всички останали спорни въпроси във връзка с предявения иск. Относно разноските важи правилото на чл. 294, ал. 2 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд Търговска колегия, второ отделение