Решение № 114 от 23.10.2023 г. на ВКС по г.д. № 20238002100364/2023 г.

Производство по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба на Д. К. К. и Р. В. К., чрез адвокат С. М. от АК-Бургас, срещу решение № 169/14.10.2022 г. по в.гр.д.№ 200/2022 г. на Апелативен съд Бургас, с което се потвърждава допълнително решение № 327/18.04.2022 г. по гр.д.№ 380/2021 г. на Окръжен съд Бургас и е отхвърлен предявения иск, при условия на евентуалност, от Д. К. К. и Р. В. К. против В. Ц. Ц., за сумата 19 023, 60 лева - стойност на извършените подобрения в апартамент в [населено място], кв.С., [улица], етаж 3, с площ 72, 93 кв.м и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, заявено с отговора на исковата молба срещу предявените искове за разваляне на два договора за прехвърляне на същия недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, с нот.акт № 16/14.07.2017 г. и нот.акт № 348/23.07.2019 г., и за предаване на владението му на В. Ц. Ц.. Касационното обжалване е допуснато на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение, с което се потвърждава решение № 327/18.04.2022г. по гр.д.№ 380/2021 г. на Окръжен съд Бургас. При проверка на предпоставките за процесуалната допустимост на обжалваното решение, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: В съдебната практика на ВКС е изяснено, че предметът на спора се определя, въз основа на посочените от ищеца в исковата молба обстоятелства и търсената от страните защита. Ако първоинстанционният съд се е произнесъл по наведените от ищеца факти и обстоятелства, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. В този смисъл, решение № 45/20.04.2010 г. по т.д.№ 516/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 71/02.02.2010 г. по гр.д.№ 138/2009 г., на ВКС, III г.о. В случая, обаче, иск за подобрения в имота не е бил предявен, а искането на ответника за присъждането им, заявено под формата на възражение, срещу искове за разваляне на договори за прехвърляне на същия недвижим имот срещу издръжка и гледане, както и за предаване на владението му, не може да бъде разгледано по същество. Извършените подобрения в имота преди разваляне на алеаторните договори по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД всъщност са реализирани средства и усилия за увеличаване стойността на собствен имот и в този смисъл претенцията на подобрителите за заплащането им не е за връщане на даденото по договора, поради което не представлява искане и възражение за право на задържане и прихващане, тъй като подобрителите не са владелци (чл.72, ал.3 ЗС), нито са налице предпоставки за прихващане на това вземане (чл.103, ал.1 ЗЗД). Ето защо, възражението за подобрения в недвижимия имот, направено с отговора на исковата молба, не е допустимо и не може да бъде разгледано по същество в настоящото производство. Предвид изложените съображения, въззивният съд се е произнесъл не по заявения от двете страни предмет на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявените искове и възражения, с което е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение