Решение № 8265 от 18.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 987/2010 г.

Решение № 8265 от 18.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 987/2010 г., III о., докладчик председателят Пенка Иванова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Юлия Славчова Кацарска против Решение № 796 от 10.12.2009 г., постановено по адм. дело № 896 от 2009 г. по описа на Административния съд - Благоевград. В касационната жалба се поддържа, че първоинстанционното съдебно решение е неправилно и следва да бъде отменено, тъй като съдът не е съобразил обстоятелството, че приложеният от административния орган материален закон - § 1, т. 2 от ДР на Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, към датата на произнасяне е неблагоприятен спрямо интересите на касатора в сравнение със закона, действал към датата на подаването на заявлението и изтичането на срока по чл. 4, ал. 1 от наредбата. Разноски не се претендират. Ответната страна - областният управител на област Благоевград, чрез подаден писмен отговор (възражение) на касационната жалба поддържа становище за неоснователност на касационните възражения. Разноски не се претендират. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира оставяне в сила на оспорваното съдебно решение. Върховният административният съд - III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е редовно подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна по следните съображения: Съдебното производство е образувано по жалба на Юлия Кацарска против Заповед № ОА-1468 от 07.09.2009 г. на областния управител на област Благоевград в частта, с която е определен размерът на дължимото й парично обезщетение в качеството й на правоимащо лице по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗПГРРЛ. Първоинстанционният съд с оглед представените по делото доказателства е приел, че оспорваният административен акт е законосъобразно издаден, като съдът е кредитирал изцяло фактическите и правните основания на административния орган относно основателността и начина на определяне размера на дължимото обезщетение. Безспорно е между страните, а и настоящата инстанция го споделя, че административният съд е постановил валиден и допустим съдебен акт, без да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Спорно е обстоятелството относно правилността на решението относно обосноваността на съдебните изводи с оглед установената доказателствена съвкупност по делото и прилагането на материалния закон. Касаторът поддържа, че размерът на дължимото му обезщетението по чл. 6 от ЗПГРРЛ до пълния му размер, изчислен след приспадането на полученото вече такова през 1993 г., следва да бъде определен съгласно закона, действал към момента на започването на административното производство, а не съгласно закона, действал към момента на произнасянето - § 1, т. 2 от ДР на Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ. Твърди се, че съдът не отчел, че с непроизнасянето на органа в срока по чл. 4, ал. 1 от наредбата и своевременно настъпилата законодателна промяна с влизането в сила на § 1, т. 2 от ДР правото му да получи по-благоприятен размер на обезщетението е засегнато. Преди влизането в сила на § 1, т. 2 от ДР на наредбата размерът на обезщетението е следвало да бъде изчислен с оглед остатъка до установения общ размер на репресията по чл. 1, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗПГРРЛ, възлизащ на 42 месеца и 5 дни, и приспаднатия срок от 31 месеца и 8 дни, за който е получено обезщетение в предходно административно производство, изчислен при правилата на чл. 3, т. 2 от наредбата (отм., бр. 59 от 12.07.1996 г., в сила от 1.01.1997 г.) във вр. с чл. 7, ал. 1 от наредбата (ред., ДВ, бр. 86 от 3.10.2008 г.) и чл. 6 от ЗПГРРЛ. Прилагането на § 1, т. 2 от ДР на наредбата (ред., ДВ, бр. 43 от 2009 г.), предвиждащ, че обезщетението, получено по реда на § 1, т. 1 от ДР, е за репресия с продължителност 36 месеца, от своя страна води до намаляване на срока, подлежащ на допълнително обезщетяване. Тези аргументи относно приложимия материален закон са обсъдени от първоинстанционния съд, във връзка с осъществения съдебен контрол за законосъобразност на оспорваната заповед, като съдът е приел, че изчисляването на размера на дължимото обезщетение от страна на органа съгласно срока, посочен в § 1, т. 2 от ДР на наредбата (ред., ДВ, бр. 43 от 2009 г.), е законосъобразно и съответстващо на правилата на АПК - чл. 142, ал. 1, предвиждащ, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Посочил е също така, че тримесечният срок за произнасяне по чл. 4, ал. 1 от наредбата е инструктивен и по-късното произнасяне от страна на органа не представлява нарушение на производствените правила. Решението е валидно, допустимо и правилно, като настоящата инстанция споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви относно законосъобразността на оспорвания административен акт. Твърдението на касатора относно действието на закона, в частност на настъпила промяна в закона, по отношение на започнали и незавършили административни производства в смисъл, че приложение следва да намери законът, действащ към момента на започването на административното производство, а не този, действащ към момента на приключването му (чрез издаване на акт), не може да бъде споделено. Разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК относно момента на преценка на акта за съответствие с материалния закон е недвусмислена: към момента на постановяването му. Обстоятелството, че при сходни обстоятелства, но в други административни производства, на трети лица са признати по-високи размери на обезщетението вследствие произнасянето в срока по чл. 4, ал. 1 от наредбата и преди изменението на § 1, т. 2 от ДР, е неотносимо към законосъобразността на конкретния, сега оспорван акт - Заповед № ОА-1468 от 07.09.2009 г. Следва да се отбележи, че макар срокът по чл. 4, ал. 1 от наредбата да е инструктивен, т. е. спазването му да не е обвързано с правопрекратяващо действие по отношение на правомощията на областния управител да се произнесе по исканията за обезщетения, това обстоятелство не изключва приложението на чл. 58, ал. 1 от АПК. С оглед датата на подаване на искането - 01.10.2008 г., тримесечният срок за произнасяне от страна на органа е изтекъл на 05.01.2009 г. - първия присъствен ден, следващ 01.01.2009 г. С изтичането на срока на основание чл. 58, ал. 1 от АПК е налице годен за обжалване административен акт, който обаче не е обжалван в срока по чл. 149, ал. 2 от АПК. Бездействието от страна на жалбоподателя да оспори своевременно постановения мълчалив отказ, респ. да се защити от административен произвол или промяна в законодателството, има своя безспорен отрицателен ефект в случая, което обаче не може да бъде отнесено към законосъобразността на процесната заповед. Водим от горното, Върховният административен съд - III отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК