Решение № 1597 от 6.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11617/2016 г.

Решение № 1597 от 6.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11617/2016 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Ю. М. И., гр. П., ул. "К. А.. Батенберг" бл. ..., ап. ... срещу Решение № 279 от 05.08.2016 г. на Административен съд, гр. П., постановено по административно дело № 242/2016 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г- н И. срещу отказ на началника на Първо районно управление - гр. П., рег. № 1920з-228 от 21.04.2016 г., за издаване на разрешение за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие.

Касационният жалбоподател - Ю. М. И., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не е отчел, че оспореният отказ е издаден в нарушение на чл. 35 АПК като органът изобщо не е обсъдил и коментирал твърденията, свързани с дейността му - честото пътуване и необходимостта от носенето в себе си на пари, което го застрашава. Не е отчел, че органът не е поискал допълнителни обяснения от него преди да издаде акта си.

Съдът не е отчел, че отказът е подписан "за началник", без по делото да са представени доказателства за упълномощаване и за имената на заместващото лице. Излага фактите, обусловили искането му, свързани с осъществяваната от него икономическа дейност. Счита за неясен мотива на органа за отказ при положение, че за издаване на досегашното разрешително органът е преценявал същите обстоятелства.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения отказ. Касаторът се представлява от адв. Д. М., Адвокатска колегия, гр. П..

Ответникът по касационната жалба - началникът на Първо районно управление - гр. П., не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно и обосновано. Не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. Ю. М. И. е притежавал разрешително за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие серия РК, № 0307221 - пистолет "Глог - 17С", калибър 9х19, № DNE277.

2. На 21.03.2016 г. г-н И. подава заявление за издаване на разрешително за носене и съхраняване на късо огнестрелно оръжие (продължаване на срока) - пистолет "Глог - 17С", калибър 9х19, № DNE277. Към заявлението са приложени документи, доказващи изискуемите от чл. 58, ал. 1 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) обстоятелства. В заявлението като основание за искането е посочено "самоохрана, тъй като поради свързаните с работата ми задължения изискват непрекъснато носене и разплащане с големи суми пари".

3. Компетентните органи извършват необходимите проверки по местоживеене и в отдел "Криминална полиция" и предлагат на началника на районното управление да откаже издаването на разрешение.

4. На 21.04.2016 г., с акт, рег. № 1920з-228, началникът на Първо районно управление - гр. П., отказва, на основание чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ, издаването на разрешение за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие - пистолет "Глог - 17С", калибър 9х19, № DNE277, а на основание чл. 153, т. 6 ЗОБВВПИ отнема разрешение, серия РК, № 0307221, пистолет "Глог - 17С", калибър 9х19, № DNE277 и боеприпасите за него. Отказът е подписан "за началник", без да са посочени имената на лицето.

5. На 22.04.2016 г. г- н И. подава до директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., жалба срещу отказ, рег. № 1920з-227.

6. На 28.04.2016 г., директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., отхвърля жалбата на г- н И. срещу отказ, рег. № 1929з-228.

7. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетеля Л., който дава показания, че работата на г- н И. е свързана с пътуване и пренасяне на големи суми пари.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган с оглед на чл. 85, ал. 5 ЗОБВВПИ, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът приема, че отказът е и материално законосъобразен. Органът правилно е приел, въз основа на представените от г- н И. доказателства, че не са налице обстоятелства, които мотивират необходимостта от самоотбрана. Трудовата дейност на г- н И. не е основание за издаване на разрешително по смисъла на чл. 6, ал. 3 ЗОБВВПИ, а притежаваното преди това разрешително не е гаранция за издаване на разрешително и за следващ период.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения отказ и отхвърля жалбата.

Крайният извод на съда е неправилен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци на съдебното решение са за неправилна преценка на обстоятелствата, доказващи необходимостта от самоотбрана, и неправилен извод досежно компетентността на органа, издал оспорения акт.

Компетентността на органа, издал оспорения индивидуален административен акт, е първото изискване, което съдът следва да провери при проверката си по чл. 168, ал. 1 АПК. Компетентността на органа е правомощието му да упражни държавната власт в съответната област и по този начин да разпореди засягането на субективни права или законни интереси или да възложи задължения на правните субекти, адресати на акта. Компетентността на органа винаги е определена в съответния материален закон, а липсата на компетентност не може да се санира.

В случая, чл. 83, ал. 4 ЗОБВВПИ изрично определя началника на районното управление като компетентен орган да откаже издаването на разрешение за носене и съхранение на оръжие, както и да разпореди изземването на разрешително с изтекъл срок и на разрешеното с него оръжие. От оспорената заповед е видно, че тя е издадена от началника на Първо районно управление, но положеният подпис не е на титуляра на длъжността, защото пред наименованието на органа е поставено "за". Това значи, че оспореният отказ е издаден от лице, което е действало вместо началника на районното управление. Но по делото, както сочи и касаторът, първо, няма представени никакви доказателства за упражнено правомощие при условията на заместване, и второ, съдът изобщо не е изследвал наличието на доказателства за заместване на началника.

Когато става въпрос за компетентността на органа, издал оспорения акт, съдът е длъжен, в изпълнение на задълженията си по чл. 9, ал. 3, чл. 170, ал. 1 и чл. 171, ал. 4 АПК, изрично да укаже на органа задължението му да докаже законовите изисквания за издаване на акта. Без доказателства за компетентността на органа съдът не може да извърши исканата от закона проверка за законосъобразност на акта по смисъла на чл. 146, т. 1 АПК. Липсата на компетентност е толкова съществен порок на един административен акт, че той винаги води до нищожност, защото не е доказана същността на акта като властническо волеизявление - липсва правообразуващият акта факт, липсва волята и субекта. С оглед на това, ако не извърши изискуемият контрол за наличие на законовите изисквания за компетентност съдът няма смисъл да извършва контрол за останалите пороци на административния акт.

Първоинстанционният съд се е задоволил с бланкетната фраза - актът е издаден от компетентен орган. Нито е обсъдил очевидния факт на издаване на оспорения акт не от титуляра на длъжността, на която са възложени правомощията на органа, нито е указал на ответника, че негова е доказателствената тежест за установяване на фактите, релевантни за компетентността на орган.

Това процесуално поведение на първоинстанционния съд води до извод, че по делото не са установени релевантни за решаването му факти по вина на съда. Налице е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но такова касационно основание касаторът не въвежда и не поддържа. Съгласно чл. 218, ал. 1 АПК касационният съд обсъжда само сочените в жалбата пороци на решението, като съгласно алинея 2 служебно съдът следи само за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. Наред с това забраната за нови фактически установявания на чл. 220 АПК не позволява съдът в касационното производство, образувано въз основа на релевирани доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост, да събира нови доказателства.

С оглед на това процесуално поведение на съда, поддържаните от касатора твърдения за пороци на обжалваното съдебно решение и разпоредбите на чл. 218, ал. 1 и 2 и чл. 220 АПК съдът следва да се произнесе при събраните по делото доказателства. От събраните по делото доказателства е видно, че оспореният отказ е издаден от името на началника на районното управление от лице, за което по делото не са представени доказателства за надлежно заместване. Това прави оспореният отказ издаден от некомпетентен орган. Първоинстанционният съд, като не е установил този факт е постановил неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се обяви нищожността на обжалвания отказ.

Тъй като административното производство е започнало по молба на касатора съдът следва да върне преписката на органа за ново произнасяне със задължителни указания за тълкуването и прилагането на закона, което с оглед на фактите по делото значи досежно компетентността на органа. На основание чл. 174 АПК съдът следва да определи срок на органа за произнасяне. Този срок, с оглед на характера на производството и характера на порока на отмененото съдебно решение съдът определян на 14 дена от датата на влизане на настоящото решение в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди ответника - Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., юридическото лице, в чиято структура е органът - ответник, да заплати на г- н И. направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са в размер на 10,00 лв. и 5,00 лв. държавни такси и 800,00 лв. адвокатско възнаграждение по договори за правна защита и съдействие № 2579 от 11.06.2016 г. и № 2606 от 01.09.2016 г.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 173, ал. 2 и чл. 174 АПК Върховният административен съд