Решение № 10689 от 30.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6226/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, чрез процесуален представител, срещу решение 11354/02.04.2025 г., постановено по адм. дело 10954/2024 г. на Административен съд - София град /АССГ/, с което е отменено негово решение 5130005-122/01.10.2024 г. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска същото да бъде отменено и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско такова. Ответникът по касационната жалба М. Г. Г., с адрес в гр. София, чрез процесуален представител, в писмен отговор и съдебно заседание, оспорва същата като неоснователна. Иска обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред АССГ е решение 5130005-122/01.10.2024 г. на директора на СДВР, с което е отказано изтриването на личните данни на М. Г. Г., обработвани в Интегрирана регионална полицейска система София във връзка със ЗМ 15192 от 22.10.2018 г. по описа на 07 РУ СДВР и обвързаното с него задържане от полицейски орган за срок от 24 ч. със заповед 2251 от 22.10.2018 г. в 07 РУ СДВР. Административният орган е изложил мотиви, че регистрацията е за извършено деяние по чл.234, ал.1 НК, за което е образувано наказателно производство, като съдебното производство по н. о. х. д.7852/2019 г. на СРС, НО, завършило със споразумение, влязло в сила на 29.10.2019 г., с наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от осем месеца, изпълнението на които е отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години. Административният орган е приел, че не е налице основание за заличаване на обработваните лични данни на заявителя, предвид че в чл.3 от Инструкция 8121з -748/20.10.2014 г. не е предвидена хипотеза за заличаване на лични данни в случай на осъждане с влязла в сила присъда, включително и при настъпила реабилитация. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност, е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но в нарушение на административнопроизводствени правила - неизвършена проверка за необходимостта от последващо обработване на личните данни и при неправилно приложение на материалния закон. Съдът е посочил, че в хода на административното производство и пред съда, ответният орган не е изложил безспорни аргументи, които да обосновават необходимостта от продължаване на обработването на личните данни на Г., като единствено е посочил, че е отчел степента на риск на лицето като елемент, съобразен с естеството и тежестта на престъплението, за което Г. е бил признат за виновен и осъден. С оглед тези съображения, първоинстанционният съд е отменил оспореното пред него решение и е върнал преписката на органа за ново произнасяне. Така постановеното решение е правилно. Г. е реабилитиран за описаното по - горе осъждане на основание чл.86, ал.1, т.1 НК, считано от 01.11.2022 г. видно от електронна справка за съдимост на л.56. Безспорно е, че съхранението от полицейските органи на лични данни и по - конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, §. 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква б) държавите членки гарантират, че личните данни са събирани за конкретни, изрично указани и легитимни цели и не се обработват по начин, който е несъвместим с тези цели. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. на СЕС е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от същата директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. В българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспониран чл. 5 Срокове за съхранение и проверка" от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (26), съгласно който държавите членки предвиждат да бъдат определени подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. В връзка с горното следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и от дадените с решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/2022 г. разрешения, се налага извода, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същият следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице, да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респективно риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи или следва последните да бъдат заличени. Изложеното до тук обективира като правилен изводът на АССГ, че в оспорения пред него административен акт не е извършен нужният анализ в описания по-горе смисъл, а именно не са обсъдени всички относими факти и обстоятелства, налагащи продължаване на обработката на личните данни на Г. от ответника. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи. Резултатите от извършената от административния орган проверка за необходимост, трябва да са обективирани в крайният акт /оспореното решение в случая/, като формалната липса на основанията по националното право за заличаване на данните не налага задължителен извод за отказ от тяхното изтриване, както обосновано е посочил административният съд. В обобщение настоящият съдебен състав счита, че при постановяване на акта административният орган не е извършил дължимата проверка за личността на Г., както и последващата обработка на личните му данни е пропорционална с оглед правото на ЕС, дали отговаря на целите Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета, рискът, който същият представлява с цел съпоставка между посоченото и необходимостта от продължаване на съхранението им. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора няма възможност за присъждане на претендираните от касатора разноски. Такива следва да се присъдят на ответника по касация в размер на 1200 лева - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 27.05.2025 г., като по отношение на неговия размер и предвид фактическата и правна сложност на делото, както и предвид факта, че претендираният размер е близък до минималния, посочен в разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият съдебен състав намира направеното от касатора възражение за прекомерност за неоснователно и като такова не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение