Решение № 41 от 8.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 653/2014 г.

Решение № 41 от 8.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 653/2014 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. София срещу решение № 2096 от 18.11.2013 г. по в. т. д. № 2264/2013 г. по описа на САС, с което е отменено първоинстанционното решение от 22.03.2013 г. по т. д. № 19/12 на ОС-Кюстендил и вместо него е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма] - гр. П. сумата от 40 000 евро, ведно със законната лихва от 22.12.2011 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност, съществени процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност, което се поддържа чрез процесуалния представител и в проведеното открито съдебно заседание. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорът по делото се основава на правоотношенията, възникнали от договор за заем, сключен между двете дружества-страни по спора на 09.09.2009 г., по силата на който, ищцовото дружество е предоставило на ответника сумата от 40 000 евро, която последният се е задължил да върне до 09.09.2011 г. със съответната годишна лихва. Сумата е постъпила по сметка на ответното дружество и задължението е отразено в счетоводството му. Съдът е преценил, че няма пречка в срока и по реда на чл. 214, ал. 1, пр. 3 ГПК първоначално заведеният като установителен иск по чл. 422 ГПК за вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение издадена на основание чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед, в хода на процеса да бъде изменен в осъдителен с предмет вземане по договор за заем, след като разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта по чл. 417 ГПК е било отменено по реда на чл. 419 ГПК. Ето защо и с оглед липсата на доказателства за връщане на отпуснатата в заем сума, съдът е счел исковата претенция за основателна. Касационното обжалване е допуснато предвид: 1. константната практика на ВКС по въпросите за недопустимостта на предявяване на иска, по чл. 422, ал. 1 ГПК като осъдителен, с оглед издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, съответно изменението му от установителен в осъдителен, когато впоследствие заповедта е отменена по реда на чл. 419 ГПК по отношение незабавното изпълнение /прим. Р № 168/01.10.2013 г. по т. д. № 1332/13 на ВКС, Второ т. о./ и 2. задължението на касационната инстанция служебно да следи за допустимостта на обжалваното съдебно решение следва да се допусне касационно обжалване. В поредица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК се приема, че по реда на чл. 422 ГПК може да се предявява само установителен, но не и осъдителен иск - напр. Р по т. д. № 521/2009 г., Първо т. о. и посочените в него други решения. От друга страна, пак в задължителната практика на ВКС се застъпва становището, че при отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 ГПК и обезсилване на изпълнителния лист, издаден въз основа на него, последното обстоятелство не рефлектира върху правния интерес и допустимостта на специалния установителен иск, уреден в чл. 422, ал. 1 ГПК - напр. Р № 168/01.10.2013 г. по т. д. № 1332/13 на Второ т. о., Р № 88/27.05.2011 и посочените в този акт множество решения по чл. 290 ГПК/. Следователно, като е допуснал по реда на чл. 214, ал. 1, пр. 3 ГПК първоначално заведеният като установителен иск по чл. 422 ГПК за вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед, в хода на процеса да бъде изменен в осъдителен- с предмет вземане по договор за заем, след като разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта по чл. 417 ГПК е било отменено по реда на чл. 419 ГПК, съдът е действал в нарушение на съществените съдопроизводствени правила на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 214, ал. 1 ГПК. Същият е счел за допустимо под формата на изменение на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в осъдителен иск, основан на каузалното правоотношение между страните, без да отчете, че за същото вземане е вече издадена заповед по чл. 417, т. 9 ГПК и е редовно предявен допустим установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Последното обстоятелство изключва трансформирането на този иск в осъдителен иск основан на ценната книга по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в иск на друго основание извън това по чл. 417, ал. 1, т. 9 ГПК и при това, едновременно и с нов осъдителен петитум. В разпоредбата на чл. 214, ал. 1, предложение второ ГПК съществува забрана за едновременно изменение на основание и петитум. По този начин се достига до предявяване на съвършено нов иск /при това, сам по себе си недопустим, според задължителната практика по чл. 290 ГПК/, под формата на изменение на иска, в един висящ вече процес по установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, което е категорично отречено в цитираната процесуална законова разпоредба. Като е приел обратното и се е произнесъл по същество по такъв нов иск, с който съдът не е бил, нито първоначално сезиран, нито това е било допустимо да се извърши по реда на изменение на иска, съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК и който сам по себе си е недопустим, съдът е постановил недопустимо съдебно решение. С оглед изложеното и при вмененото от закона задължение на съда да следи служебно за допустимостта на решението в обжалваната част, същото следва да се обезсили изцяло като недопустимо, след което делото да се върне на въззивния съд за повторно разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск. По отношение на разноските: Приложим е чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение