Решение № 4947 от 14.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11400/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. В., гражданин на Сърбия, чрез процесуален представител адв.О. Бързаков против Решение 18635 от 02.10.2024 г., постановено по адм. дело 7682/2024г. по описа на Административен съд- София град. Твърди се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се, че първоинстанционният съд не e обсъдил всички наведени оплаквания и доводи на жалбоподателя, който е представил всички изискуеми по закона документи, в това число и нотариално заверена декларация от собственика на имота по посочения адрес за пребиваване. Липсват убедителни доказателства , че касаторът е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски. Ответникът Директор на дирекция "Миграция" при МВР, чрез упълномощен процесуален представител в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Д. В. , гражданин на Сърбия срещу отказ на Директор на Дирекция "Миграция" МВР 5364р 4728/25.02.2023 г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че жалбоподателят е подал на 23.09.2023г. заявление по образец, за предоставяне на право на постоянно пребиваване на осн. чл. 25, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ на основание български произход, към което са приложени изискуемите по чл. 34, ал. 1, чл. 35 от ППЗЧРБ документи, като е представена и нотариално заверена декларация от Л. А. А., че предоставя адрес за пребиваване на В. в собствения му апартамент, находящ се в гр.София,[жк], [адрес]. На 19.01.2023г., при извършена проверка, служители на дирекция "Миграция" констатирали, че В. не е открит на адреса. Собственикът на имота е дал писмено сведение, че не е виждал чужденеца и не желае той да се води на адреса му. Установено е, че чужденецът за периода е влизал на територията на Р. България на дати 23.09.2022г., 14.11.2022г., 20.12.2022г. и на 31.01.2023г. , като е напускал страната в същите дни, т.е. влизал е за по няколко часа. За да отхвърли жалбата като неоснователна, решаващият състав е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган и при липса на допуснати нарушения на приложимите материално и процесуално правни норми, както и съобразен със събраните в хода на административното производство данни за невярно деклариране за изпълнение от страна на молителя на изискуемите по закон изисквания за предоставяне на право на постоянно пребиваване на територията на Р България. Решението е правилно. При съобразяване със събраните и проверени в хода на съдебното дирене доказателства, съдът е достигнал до правилен и основан извод за неоснователност на депозираната пред него жалба. Правилно е установено, че отказът за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), като основанията за това са, че В. е представил документ с невярно съдържание и е декларирал неверни данни. В хода на извършените съобразно разписаните от законодателя правомощия от административния орган проверки е установено, че нотариално заверената декларация за предоставяне на адрес на пребиваване на сръбския гражданин е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България и получаване на разрешение за пребиваване. Собственикът на имота изрично и категорично в саморъчно написано сведение с N 536400-3634 от 24.01.2023г. е заявил, че не е виждал Д. В. от момента на на заверката на декларацията и че не желае той да се води на този адрес. Правилно съдът е приел, че сръбският гражданин не е имал намерение да пребивава на посочения адрес, а представената от него нотариално заверена декларация следва да се приеме като средство за формално изпълнение на изискването на ЗЧРБ. Този извод се потвърждава и от справка за пътуване на чужд гражданин в АИС Граничен контрол , от която става ясно, че В. за периода 23.09.2022г. до 31.01.2023г. е влизал на територията на Р.България за по няколко часа, което следва от факта, че е напускал страната ни в същите дни. Изготвената справка има характер на официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, като при липса на оспорване по реда на чл. 193 ГПК, се ползва с материална доказателствена сила досежно отразените в него обстоятелства. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на касатора, че в законна не е разписано изискване лицето да пребивава постоянно да адреса, който е посочил в заявлението си до дирекция "Миграция" при МВР, поради което обстоятелство жалбоподателят не е декларирал никакво невярно обстоятелство. Това, че чужденецът формално е представил всички изискуеми документи, вкл. доказателства за осигурено жилище, не означава че не е декларирал неверни данни, свързани с пребиваването му на адреса на това жилище. Действително ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да се установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на посоченото изискване, тъй като заявителят не само че не е пребивавал в жилището, но не е пребивавал и на територията на Република България. Изложеното обосновава извод, че чужденецът не пребивава и не е имал намерение да пребивава на посочения със заявлението адрес в страната. Изискването за осигурен адрес не е просто формалност, поради което органите на ответната страна извършват съответните проверки и справки. С оглед на горното, настоящият състав преценява като правилни изводите на административния орган, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденецът е заявил неверни данни, че има осигурено жилище. Данните по делото действително сочат на извод, че представената декларация за осигуряване на жилище и адрес в Република България цели чужденецът да получи право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока, предвидени в чл. 34, ал. 1, т. 1, 2 и 5 във връзка с чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ. Но, настоящата инстанция напълно споделя извода на АССГ, че тази декларация за предоставяне на адрес на пребиваване на сръбския гражданин е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България. Декларацията за осигурено жилище, която е частен документ няма материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документ, да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съда по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК. След като доказателствата по делото опровергават писмените изявления на чужденеца от представеното пред Дирекция "Миграция" заявление, ведно с приложените към него документи за адрес, изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на постановения отказ на Директор на Дирекция "Миграция" МВР 5364р 4728/25.02.2023г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България в хипотезата на чл.10,ал.1, т.23 от ЗЧРБ са в съответствие с установените факти , поради което са напълно обосновани . Правилно е съобразено от първоинстанционният съдебен състав, че по силата на чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съгласно чл. 11, ал. 5 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България по облекчената процедура за издаване на разрешение за пребиваване, чужденецът, който няма виза за дългосрочно пребиваване, следва да представи регистриран в Националната агенция за приходите трудов договор, сключен за срок минимум шест месеца. Касаторът е представил трудов договор , сключен с "ТЦМ БАУ" ООД, но от представено по делото писмо от Главна инспекция по труда е видно, че е извършена проверка на това дружество и е установено, че същото има сключени трудови договори с 32 лица, всички чужди граждани, с цел-получаване право на постоянно пребиваване на основание български произход. Управителят на дружеството е представил документи, от които се установява, че тези лица са постъпили на работа в деня на сключване на трудовия договор, проведен им е инструктаж и считано от следващия ден са подали молби за ползване на неплатен отпуск, който е разрешен със заповед на управителя. В тази група лица попада и касаторът, т.е. той не е и не е имал намерение да упражнява реално трудова дейност реално, а и обективно не би могъл, тъй като физически не е пребивавал на територията на страната. Следователно и този трудов договор е фиктивен и съставен единствено за целите на административното производство по издаване на разрешение за постоянно пребиваване. По изложените мотиви, обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,