Решение № 3217 от 6.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8733/2018 г.

Решение № 3217 от 6.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8733/2018 г., II о., докладчик съдията Таня Радкова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. Ризова, чрез адв. решение № 2715 от 23.04.2018 г., постановено по адм. дело № 9883/2015 г.Пелев като процесуален представител, против по описа на Административен съд – С.-град. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението и се иска неговата отмяна. Ответникът – А. Димитрова, чрез адв. Сачанска като процесуален представител, в писмен отговор излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за водене на делото пред касационната инстанция. Ответникът – началникът на Регионалната дирекция за национален строителен контрол – Югозападен район (РДНСК-ЮЗР), в съдебно заседание и представени писмени бележки, чрез процесуалния си представител юрк. Пенелова, изразява становище за неправилност на оспореното решение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение са отменени заповед №ДК-10-ЮЗР-76/04.06.2015 г. на началника на РДНСК-ЮЗР и разрешение за строеж № 305/10.10.2013 г. на главния архитект на район "Витоша" за строеж: "Второстепенна постройка – лятна кухня със застроена площ 50 кв. м. ", намиращ се в урегулиран поземлен имот (УПИ) ХІІ-1472, кв. 75 по плана на с. В.. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в установената от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон: чл. 41, ал. 1 и ал. 2 и чл. 183, ал. 1 от ЗУТ. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 41, ал. 2 от ЗУТ когато допълващо застрояване не е предвидено с действащия подробен устройствен план (ПУП), то се допуска от главния архитект на общината с виза за проучване и проектиране по чл. 140, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване в урегулирания поземлен имот или свързано с постройки на допълващо застрояване само между два урегулирани поземлени имота. Допуснатото застрояване се отразява служебно в действащия подробен устройствен план. От доказателствата по делото и заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза става ясно, че за процесния УПИ не е предвидено допълващо застрояване по действащия ПУП, одобрен със заповед №РД-50-09-541/31.11.1987 г. на главния архитект на гр. С.. Издадената виза за проучване и проектиране от 10.05.2013 г. за УПИ ХІІ-1472, кв. 75 по плана на с. В. е била оспорена и отменена с влязло в сила съдебно решение. Също така при издаването на разрешението на строеж не е спазено изискването на чл. 183, ал. 1 от ЗУТ за наличието на договор с нотариална заверка на подписите с останалите съсобственици на поземления имот. При тези данни, изводът на административния съд за незаконосъобразност на заповедта на началника РДНСК-ЮЗР и разрешението на главния архитект на район "Витоша" е правилен. Според разпоредбата на чл. 140, ал. 2 от ЗУТ визата за проектиране представлява копие (извадка) от действащ подробен устройствен план с обхват поземления имот и съседните му поземлени имоти, с означени налични сгради и постройки в него и в съседните имоти и с нанесени линии на застрояване и допустими височини, плътност и интензивност на застрояване и други изисквания, ако има такива, както и допустимите отклонения по чл. 36 от ЗУТ. В случаи като настоящия, когато допълващо застрояване не е предвидено с действащия ПУП, визата за проектиране се явява съществена предпоставка за законосъобразността на разрешението за строеж, понеже след влизането й в сила тя става част от подробния устройствен план. В тази насока е неоснователно възражението, наведено в касационната жалба, че към момента на издаването на разрешението за строеж е имало издадена виза за проектиране, тъй като същата била оспорена и не е влязла в сила, като по този начин тя не е станала част от действащия ПУП. Освен това, съответствието на строежите с предвижданията на ПУП е първата от предпоставките за законосъобразност на строителството по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ, а след като е отменена визата за проектиране това не би било възможно. Неоснователно е и възражението за приложимост на чл. 183, ал. 4 от ЗУТ, че не се изисква съгласие от останалите съсобственици в случаите, когато те са реализирали, започнали са или имат права за съответното строителство в имота. Липсата на изискуемото съгласие по чл. 183, ал. 1 от ЗУТ води до незаконосъобразност на процесното разрешение за строеж. Л. Ризова и А. Димитрова са собственици на самостоятелни обекти в двуетажната жилищна сграда, но са съсобственици на дворно място, поради което тези норми конкретизират изискването, следващо от чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Ето защо, предвиждането на нов строеж без съгласието на всички съсобственици на поземления имот нарушава чл. 183, ал. 1 от ЗУТ и правилно административният съд е отменил заповедта на началника на РДНСК-ЮЗР, както и процесното разрешение за строеж. Предвид изложеното обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. При този изход на делото искането на ответника А. Димитрова за присъждане на разноски за настоящата инстанция е основателно. Л. Ризова следва да заплати претендираното и реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева съгласно представения договор за правна помощ и съдействие. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,