Решение № 552 от 18.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9126/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерство на правосъдието, чрез своите процесуални представители, против решение 4281 от 24.06.2022 г. постановено по адм. д. 770/2022 г. по описа на Административен съд София-град, с което са уважени предявените искове от В. Миладинов с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) против Министерство на правосъдието (МП), за заплащане на сума в размер на 8 325,38 лева, представляваща обезщетение на ищеца за причинените му имуществени вреди от отменената като незаконосъобразна Заповед ЧР-03-82/31.07.2019г. на министъра на правосъдието, за периода от 31.07.2019 г. до 21.10.2019 г., ведно със сумата в размер на 1 779,15 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 01.09.2019 г. до 03.11.2021 г., ведно с лихвата върху общата сума, считано от 03.11.2021 г. до окончателното й изплащане. Излагат се доводи за неправилност на оспореното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да бъде отменено, като бъде постановено друго по същество на спора, с което се остави без разглеждане исковата молба, при евентуалност да се отхвърли предявената искова молба като неоснователна и недоказана. В съдебно заседание касаторът се представлява от юрк. Николова и поддържа касационната жалба. Претендира разноски. Ответникът по касация В. Миладинов, чрез адв. И. Иванова, в писмен отговор счита касационната жалба за неоснователна като моли същата да бъде отхвърлена, съответно да бъде оставено в сила оспореното решение. Моли да бъдат присъдени разноски и прави възражение за прекомерност на претенцията за заплащане на разноски за адвокатски хонорар на касатора. Представителят на Върховна административна прокуратура излага доводи за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е основателна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на В. Миладинов против Министерство на правосъдието, в която са подадени искове за заплащане на сума в размер на 10 000 лева, представляваща обезщетение на ищеца за причинените му имуществени вреди от незаконосъобразното отстраняване от длъжност в периода 31.07.2019 г. 21.10.2019 г. с отменената като незаконосъобразна Заповед ЧР-03-82/31.07.2019 г. на министъра на правосъдието, изразяващи се в незаплатени възнаграждения за посочения период, ведно с дължимите лихви, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. С оспореното решение съдът е уважил исковете на В. Миладинов против Министерство на правосъдието с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ, за сумата в размер на 8325,38 лева, представляваща обезщетение на ищеца за причинените му имуществени вреди от отменената като незаконосъобразна Заповед ЧР-03-82/31.07.2019 г. на министъра на правосъдието, за периода от 31.07.2019 г. до 21.10.2019 г., ведно със сумата в размер на 1779,15 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 01.09.2019 г. до 03.11.2021 г., ведно с лихвата върху общата сума, считано от 03.11.2021 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат съдът е приел за установено от фактическа страна, че към 31.07.2019 г. ищецът е заемал длъжността Главен директор на Главна дирекция Изпълнение на наказанията, като със заповед ЧР-03-82/31.07.2019 г. на министъра на правосъдието на основание чл. 214, ал. 1, т. 1 и чл. 215, ал. 1 ЗМВР същият е временно отстранен от длъжност като е разпоредено да бъдат иззети служебната му карта и личен знак. Временното отстраняване от длъжност е поради образувано срещу ищеца дисциплинарно производство със заповед ЧР-03-81/31.07.2019 г. на министъра на правосъдието. Впоследствие, със заповед ЧР-03-113/18.10.2019 г. на министъра на правосъдието на Миладинов е наложено дисциплинарно наказание уволнение, като същата му е връчена на 21.10.2019 г. Заповед ЧР-03-82/31.07.2019 г., с която ищецът е временно отстранен от длъжност е оспорена от него по съдебен ред като производството по делото е приключило с постановяването на решение 7848/12.12.2019 г. постановено по адм. дело 9386/2019 г. по описа на Административен съд София-град, с което оспорената заповед е отменена. Решението на АССГ е потвърдено с решение 10618/31.07.2020 г., постановено по адм. дело 3949/2020 г. по описа на Върховния административен съд. След влизане в сила на отмяната на Заповед ЧР-03-82/31.07.2019 г. на министъра на правосъдието ищецът е подал до Министерството на правосъдието искане за изплащане на дължимите възнаграждения за периода от 31.07.2019 г. до 21.10.2019 г. като бъдат направени и изискуемите осигурителни вноски, съответно бъдат подадени в НАП данни, съгласно чл. 9, ал. 3, т. 1 и чл. 9, ал. 5 КСО. Първоинстанционният съд е установил и обсъдил подробно посочената фактическа обстановка по случая въз основа на писмените доказателства в преписката по делото и е изслушал по делото съдебно-счетоводна експертиза, която е кредитирал като обективно и компетентно изготвена. Въз основа на нея е установил, че общото брутно трудово възнаграждение на ищеца, което той би получил за периода 31.07.2019 г. 21.10.2019 г., ако не беше отстранен от длъжност вещото лице изчислява на 8775,38 лева. Общо лихвите върху посочените суми за процесния период са в размер на 1874,74 лева. При тези фактически установявания, съдът е приел от правна страна, че искът за обезщетение е основателен. Приел е, че е налице първата от кумулативно изискуемите по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предпоставки, а именно отменена като незаконосъобразна Заповед ЧР-03-82/31.07.2019г. на министъра на правосъдието, с която ищецът е отстранен от длъжност, с влязъл в сила на 31.07.2020 г. съдебен акт. Приел е, че за периода на отстраняването 31.07.2019 г., когато е издадена и връчена посочената заповед, подлежаща на предварително изпълнение по силата на закона чл. 211, изр.2-ро ЗМВР, до 21.10.2019 г., когато на ищеца е връчена заповедта за налагане на дисциплинарно наказание уволнение, той не е получавал трудово възнаграждение с оглед издадената незаконосъобразна заповед и нормата на чл. 214, ал. 5 ЗМВР, поради което е бил лишен и от възможността да полага труд през този период, доколкото служебното му правоотношение не е било прекратено, поради което е останал без доходи и възможност за реализиране на такива. В тази връзка е направил извод, че към датата на подаване на исковата молба 03.11.2021 г. са били налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по реда на ЗОДОВ, поради което е заключил, че МП ще следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 8325,38 лева, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди за периода от 31.07.2019 г. до 21.10.2019 г., изразяващи се в неизплатени трудови възнаграждения и сумата в размер на 1779,15 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 01.09.2019 г. до 03.11.2021 г. Решението е неправилно. Съдът е тълкувал неправилно приложимия материален закон и събраните по делото доказателства, вследствие на което е направил необосновани и незаконосъобразни правни изводи, които не се споделят от настоящата инстанция. Основният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, съгласно чл. 4 от същия закон. Доказателствената тежест лежи върху ищеца, който с допустими доказателствени средства, следва да установи наличието на: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административния орган или негови длъжностни лица; 2. постановени при и по повод административна дейност; 3. настъпила вреда и нейния размер, както и 4. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие/бездействие и причинената вреда. Отсъствието на която и да е от тези предпоставки прави иска неоснователен и води до неговото отхвърляне. За имуществена вреда се счита всяко засягане на правната сфера на едно лице, което намалява имущественото му състояние в момента или създава пречка наличното имущество да бъде увеличено в бъдеще. Тази вреда има реално икономическо изражение, може да бъде изчислена и установена по размер. Имуществената вреда може да се прояви в две форми - претърпени загуби и пропуснати ползи. Претърпените загуби представляват реалните ефективни вреди, изразяващи се в намаляване на актива на имуществото. Пропусната полза е налице тогава, когато за ищеца се осуетява възможността за едно сигурно, предварително планирано и очаквано увеличение на имуществото в бъдеще - пропускането да придобие едно благо, вземане и др. Пропуснатите ползи трябва да са реални и сигурни, те не могат да са хипотетични. За да е налице пропусната полза, трябва да е налице сигурност за увеличение на имуществото, но в настоящия случая няма реални доказателства за такава сигурност. За да възникне вреда, представляваща пропуснати ползи, то следва резултатът, който ищецът е целял да постигне да бъде сигурен. В настоящия казус е безспорно, че Заповед ЧР-03-82/31.07.2019 г. на министъра на правосъдието е отменена с влязло в сила на 31.07.2020 г. решение 7848/12.12.2019г., постановено по адм.дело 9386/2019 г. по описа на Административен съд София-град. Решението е оставено в сила с решение 10618/31.07.2020 г., постановено по адм. дело 3949/2020 г. по описа на Върховния административен съд. Правото на обезщетение на лицата на държавна служба, които са били незаконно уволнени, се урежда от специални закони, които не предвиждат отговорност на съответната администрация за всички имуществени и неимуществени вреди, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от Закона за нормативните актове, особен закон може да предвиди отклонения от общата уредба на дадена материя, когато това се налага от естеството на обществените отношения. Щом специалният закон съдържа ограничения за имуществената отговорност на държавата като работодател в случаите на незаконно уволнение на държавни служители, пълната й имуществена отговорност не може да се изведе по правилата на общ закон, който се прилага за всички физически лица без оглед на техния статут. Законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 214, ал. 6 ЗМВР, че "Когато дисциплинарното производство по ал. 1, т. 1 и ал. 2 бъде прекратено или когато на служителя не бъде наложено наказание "уволнение", той се възстановява на заеманата длъжност и му се изплаща възнаграждението за времето на отстраняване". В тази връзка, законодателят е предвидил гаранции, че правото на служителя да получи възнаграждение за времето на отстраняването е обезпечено и при позитивен за него развой на дисциплинарното производство, негативните последици от отстраняването ще бъдат заличени. В настоящия случай тази хипотеза не е налице, т.е. не са били налице изискуемите от закона предпоставки за изплащане на възнаграждение за времето през което ищецът е бил отстранен от работа, тъй като уволнението му е потвърдено от съда. В този смисъл, претендирането на обезщетение като пропуснати ползи в размера на потенциално дължимите възнаграждения за периода на незаконното отстраняване от длъжност е допустимо, но неоснователно. Заплащането на тези възнаграждения е било отречено с разпоредбата на чл. 214, ал. 6 ЗМВР и в този смисъл несигурно, поради което и не следва да бъде присъждано на лицето като обезщетение. Поради неоснователността на основния иск, съдът следва да отхвърли и акцесорните искове за мораторни и законови лихви, както са предявени от ищеца за сумите в размер на 1 779,15 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 01.09.2019 г. до 03.11.2021 г. и лихвата върху общата сума на обезщетението и мораторната лихва, считано от 03.11.2021 г. до окончателното й изплащане. С оглед изхода на правния спор в полза на административния орган следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса в размер на 252.50 лева за настоящото съдебно производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,