Решение № 3102 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 189/2017 г.

Решение № 3102 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 189/2017 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. П. В., пребиваващ в З. В. подадена против Решение № 422/16.11.2016 г., постановено по административно дело № 280 от 2016 г. на Административeн съд В. (АС В.). От съдържанието на жалбата могат да се извлекат твърдения за неправилност на съдебното решение. Касационният жалбоподател посочва, че решението е противоречиво и неясно. Изразява несъгласие с приетото от адм. съд, че изпълняваната от него дейност като групов отговорник не е идентична с труда регламентиран в чл. 80, ал. 1, т. 1- 4 от ЗИНС. Иска отмяна на обжалваното решение като неоснователно и незаконосъобразно. О. Г. дирекция "Изпълнение на наказанията" в писмено становище, подадено от процесуалния представител гл. юрисконсулт Р. Л. моли да се отхвърли като неоснователна касационната жалба, и да се потвърди съдебното решение на АС В.. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът обосновано е приел липсата на който и да е от елементите на фактическия състав по чл. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за вреди, като не се установяват отменителни касационни основания. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения: С Решение № 422/16.11.2016 г., постановено по административно дело № 280 от 2016 г. на Административeн съд В. е ОТХВЪРЛЕН предявения иск от А. П. В. - изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. В. срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. по чл. 203 от АПК, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за неимуществени вреди в размер на 5000 (пет хиляди) лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2011 г., произтичащи от дейността му като групов отговорник на VI-та група за времето от 01.06.2010 г. до 05.04.2016 г. На следващо място е ОСЪДЕН А. П. В. изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. В. да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С., ул. "Г. С." .№..., разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 (триста) лева. Решаващият съд намира, че от ищеца не е доказано в хода на съдебното дирене наличието на нито една от предпоставките по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, от което следва извода за неоснователност на предявения иск. Счита, че не е доказано наличие на незаконосъобразни действия и/или бездействия от страна на длъжностни лица на Затвора - В., при и по повод изпълнение на административна дейност, имащи отношение към претенцията на ищеца, предмет на настоящото дело. Доколкото претенцията на ищеца е за зачитане на извършваната от него дейност като групов отговорник на шеста група в З. В. за времето от 01.06.2010 г. до 05.04.2016 г. за намаляване срока на наложеното му наказание лишаване от свобода, първостепенният съд намира за основателно становището на ответника, че дейността на ищеца като групов отговорник не е регламентирана в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, нито като платена, нито като доброволен труд по смисъла на чл. 80, ал. 1, т. 1- т. 4 вкл., който съгласно чл. 80, ал. 2 от ЗИНЗС да се зачита при намаляване срока на наказанието. Съдебното решение е неправилно в частта за разноските и правилно в останалата му част. По отношение на тази останала част са неоснователни направените в касационната жалба оплаквания за неговата необоснованост и незаконосъобразност. Неоснователни са релевираните доводи в касационната жалба, че решението на АС В. е неясно и противоречиво. Решаващият съд е събрал и анализирал относимите доказателства и при изяснена фактическа обстановка е достигнал до обосновани и законосъобразни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани на база възприетите факти и дават конкретни и ясни отговори на спорните въпроси по делото. Изложените от първоинстанционния съд мотиви, са обосновани и изведени при надлежно установена фактическа обстановка и правилно приложен материален закон. Изразеното несъгласие на касационния жалбоподател с изводите на съда не обуславя наличие на касационни основания по чл. 209 от АПК. Не е налице твърдяното от касационния жалбоподател противоречие на изводите на съда по отношение състава на претендираната отговорност на държавата, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, което да обоснове основателност на исковата претенция. От материалите по делото е установено, че не са налице незаконосъобразни актове или действия на администрацията, които да са в пряка причинно следствена връзка с твърдените вреди - чл. 4 ЗОДОВ. Съгласно изричната норма на чл. 204, ал. 1 и ал. 2 АПК искът за вреди може да се предяви след отмяна на адм. акт или едновременно с оспорването му, а в случая не е налице отменен незаконосъобразен акт на ГДИН, от който да са претърпени претендираните неимуществени вреди. Няма данни Писмо рег. № 3935/22.04.2016 г. на ВПД Гл. директор в ГД "Изпълнение на наказанията" гр. С., с което лицето е уведомено, че искането му за зачитане на работните дни като председател на груповия съвет не може да бъде удовлетворено, да е оспорено и отменено. В процесния случай не се установява и наличие на незаконосъобразно действие или бездействие от рода на визираните в чл. 204, ал. 4 от АПК. Неоснователен е доводът, че дейността като председател на груповия съвет е такава по чл. 80, ал. 1, т. 1-5 от ЗИНЗС. Тази дейност е регламентирана с разпоредбите на Раздел V "Самодейни органи на лишените от свобода" от ЗИНЗС и не представлява доброволен труд. С аргумент от разпоредбата на чл. 169 от ЗИНЗС тези органи развиват инициативността на осъдените и съдействат на администрацията при организирането и провеждането на различни дейности в местата за лишаване от свобода като изпълняват функции, изчерпателно установени със закона, които не могат да се определят като трудови. Дейността на самодейните органи има вътрешна насоченост- обслужва административно и организационно лишените от свобода и осъществява спрямо тях представителни функции - чл. 168, ал. 2, чл. 169 от ЗИНС и чл. 161 от ППЗИНС. Различен в своето естество, съдържание и функции е доброволния труд, при който се извършват определени дейности в обществена полза - чл. 80, ал. 1, ЗИНЗС. Същият се осъществява при организационни правила и цели постигане на определен резултат- чл. 80, ал. 1, ЗИНЗС и чл. 175 от ППЗИНЗС. Видно от данните по делото не са налице елементи на трудово правоотношение- условия за работа, престиран труд, работното време- чл. 172 и сл. ЗИНЗС. Неоснователен е доводът за дискриминация, поради незачитане на труд като отговорник група по реда на чл. 80, ал. 2 от ЗИНЗС, в сравнение с други лица в сходно положение в други затвори, при липсата на доказателства за установено с влязъл в сила акт по реда на ЗЗДискр. поведение на администрацията на ГДИН. Няма данни за сходни случаи, които да са разрешени по друг начин. По делото не e установено дължимо поведение на администрацията, чието неизпълнение може да се третира, като незаконосъобразно действие или бездействие по смисъла на АПК. Липсата на първата предпоставка от чл. 1 от ЗОДОВ, представлява самостоятелно основание за отхвърляне на иска, без да е необходимо да се изследват останалите предпоставки от посочената норма, вкл. наличието на твърдените вреди. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Обжалваното решение в тази част като правилно следва да се остави в сила. Решението следва да бъде отменено в частта за присъдените в полза на ГДИН разноски в размер на 300 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, като постановено в нарушение на материалния закон. Нормата на чл. 10, ал. 2 и 3 от ЗОДОВ съдържа изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон. Тази изрична законова регламентация на отговорността за разноски изключва приложимостта на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК за настоящия случай. Законодателят е регламентирал изрично и в отклонение от общия принцип на отговорността за разноските съразмерно на уважената част от иска - чл. 78, ал. 1, 2, 3, 4 и 8 ГПК, съответно чл. 143, ал. 1, 2, 3 и 4 АПК, задължението за разноски в специалния ЗОДОВ. Предвид това в хипотеза като спорната ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният административен съд- трето отделение,