Решение № 2664 от 6.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4297/2023 г.

Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Попова и М. Дуевска, чрез техния пълномощник срещу решение 796/23.11.2022 г. по адм. дело 763/2022 г. на Административен съд Хасково, с което са отхвърлени жалбите им срещу заповед 994/12.07.2022 г. на кмета на община Свиленград. Считат обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Претендират от съда отмяната му. По делото е постъпила и частна жалба от Д. Попова и М. Дуевска чрез техния пълномощник срещу определение 96/26.01.2023 г. по адм. дело 763/2022 г. на Административен съд Хасково, с което в производство по чл. 248 ГПК е отхвърлено искането им за отмяна (изменение) на решение 796/23.11.2022 г. по адм. дело 763/2022 г. на Административен съд Хасково в частта му за разноските. Претендират отмяна на определението и постановяване на ново, с което да се отменят като недължими присъдените с решението разноски в полза на Г. Фотев. Ответникът кметът на община Свиленград чрез своя процесуален представител юрк. Панайотова, намира касационната жалба за неоснователна и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Г. Фотев, чрез адв. Е. Милева като пълномощник, в писмени становища счита касационната и частната жалби за неоснователни. Моли за присъждане по реда на чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна защита. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частната жалби. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалби от Д. Попова и М. Дуевска срещу заповед 994/ 12.07.2022 г. на кмета на община Свиленград, с която на основание чл. 129, ал. 2 от ЗУТ във връзка с чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ и Протокол 8/06.07.2022 г. на ОЕСУТ Свиленград е отказано одобряването на проект за изменение на подробен устройствен план - план за регулация и застрояване (ПУП-ПРЗ) за УПИ ХVI-9494, кв. 46, по плана на гр. Свиленград, отговарящ на поземлен имот с идентификатор 65677.701.9494 по КК на гр. Свиленград, предвиждащ разделянето му на УПИ XXXIV и УПИ XXXV, промяна на предназначението от жилищно в такова за обществено обслужване и промяна в начина на застрояването. Отказът е мотивиран на първо място с обстоятелството, че след съобщаване на проекта по реда на чл. 128, ал. 3 ЗУТ, от един от съсобствениците на имота в законовия срок е постъпило възражение вх. В-2012/12.04.2022 г., с което изразява писмено несъгласие с предвижданията на проекта. Като отделни основания за така постановени акт са посочени и липсата на настъпили съществени промени в обществено-икономическите или устройствените условия, при които е съставен планът чл. 134, ал. 1, т. 1 ЗУТ, или на постъпило предложение от съда за делба на процесния имот чл. 134, ал. 2, т. 7 ЗУТ. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбите на Д. Попова и М. Дуевска срещу оспорената заповед. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган, при спазване на законоустановената писмена форма, с посочени факти и обстоятелства за нейното издаване и ясно волеизявление, при липса на съществени нарушения на административната процедура и в съответствие с приложимата материалноправна уредба. Оспорената заповед е издадена след проведено производство по чл. 135, ал. 3 ЗУТ за разрешаване изработването на проект за изменение, като инцидентен контрол на този предхождащ и вече влязъл в сила административен акт е недопустим. Липсва противоречие на постановения от административния орган отказ с приложимите материалноправни разпоредби, и по- конкретно - чл. 134, ал. 2, т. 1, т. 6 и т. 7 ЗУТ. Против искането за одобряване на изменението на процесния ПУП- ПРЗ е направено възражение от един от собствениците на засегнатия от промяната имот, пред административния орган не е постъпвало предложение от съда за неговата делба и не се установява настъпването на съществени промени в обществено-икономическите или устройствените условия, при които е съставен действащия план. Така постановеното решение е обосновано. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Такава е и фактическата констатация, че административното производство е започнало по искане на Д. Попова и М. Дуевска за разрешаване на изработването на проект за изменение на ПУП- ПРЗ. Последвалото заявление за одобряване на изготвения проект е направено единствено от Д. Попова, обективирано в депозирано от нея заявление вх. В-1434/15.03.2022 г. В обяснителната записка като правно основание е посочена разпоредбата на чл. 134, ал. 2, т. 1, т. т. 7 ЗУТ, но при липсата на предложение на съда по дело за делба на урегулирания поземлен имот и при посочено възлагателно писмо с техническо задание от собственици на имота Д. Попова, М. Дуевска, подаденото заявление има характер на такова по чл. 134, ал. 2, т. 6 ЗУТ, макар и при наличието на данни за висящо производство по съдебна делба на имота. По делото съгласно представените комбинирана скица за проектиране и скица извадка от кадастралната карта, безспорно е установено, че собственици на ПИ с идентификатор 65677.701.9494 по КК на гр. Свиленград, отговарящ на УПИ ХVI-9494, са вписани Д. Попова, М. Дуевска и Г. Фотев. До административния орган е отправено изрично възражение рег. индекс В-2012/12.04.2022 г. от Г. Фотев срещу предвиждането на внесения пред него за одобряване проект. Проектът не е одобрен при разглеждането му по т. 10 от дневния ред по протокол 8 от 06.07.2022 г. на Общински експертен съвет по устройство на територията гр. Свиленград. Съгласно чл. 134, ал. 2, т. 6 ЗУТ влезлите в сила подробни устройствени планове могат да се изменят, освен на основание по ал. 1 и когато има съгласие на всички собственици на имоти по чл. 131, ал. 2, т. 1, както и на носителите на ограничени вещни права върху тях, и на концесионерите. Нормата на чл. 134, ал. 2, т. 7 ЗУТ изисква да е налице предложение на съда по дела за делба на урегулирания поземлен имот, а разпоредбата на чл. 134, ал. 1, т. 1 ЗУТ намира приложение при настъпили съществени промени в обществено-икономическите или устройствените условия, при които е бил съставен планът. Безспорно в случая съгласие на Г. Фотев като носител на собственически права по отношение на имота, предмет на плана, не е искано и не е дадено. Това сочи, че не са били налице предпоставките за извършване на промяна на правно основание чл. 134, ал. 2, т. 6 ЗУТ. От друга страна административния орган не е сезиран с предложение на съда по дела за делба на урегулирания поземлен имот, а с искане на собствениците (част от тях) на имота, предмет на плана, поради което не попадаме и в хипотезата на 134, ал. 2, т. 7 ЗУТ. Настъпването на съществени промени в обществено-икономическите или устройствените условия не се твърди от заявителите и е разгледано от административния орган с цел пълнота на изложените съображения. Следователно, правилен е изводът на решаващия съд за материална законосъобразност на обжалвания отказ за одобряване на внесения проект. Като е отхвърлил жалбата срещу така издадения административен акт, съдът е постановил решение при правилно приложение на материалния закон, без допуснати съществени нарушения на процесуалните норми. Неоснователно е единственото развито в касационната жалба възражение за допуснато съществено нарушение на административната процедура, тъй като изготвилият внесения за одобряване проект е участвал в състава на Общинския експертен съвет по устройство на територията на гр. Свиленград, който е разгледал проекта за изменение на ПУП-ПРЗ. Това обстоятелство не съставлява съществено нарушение на административно производствените правила, тъй като и при спазването му пак би се стигнало до същия административен акт, а и заинтересованите страни са упражнили правото си на жалба. Отделно от изложеното, не става ясно и как участието на лицето, изготвило внесения за одобряване проект, в обсъждането на този проект от ОЕСУТ, се явява неблагоприятно за оспорващите. Предвид изложеното спрямо обжалваното решение не са налице твърдените в касационната жалба основания за отмяна. Решението е постановено при правилно приложение на процесуалния и материалния закон и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на процесуалния представител ответника по касационната жалба Г. Фотев адв. Е. Милева от АК Разград следва да се присъдят своевременно претендирани разноски в размер на 1250 (хиляда и двеста и петдесет) лева, представляващи възнаграждение за един адвокат за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на близък, а на ответника Столична община юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева, които разноски следва да бъдат поети от касаторите. Частната жалба срещу определение 96/26.01.2023 г. по същото дело е процесуално допустима, като подадена от надлежни страни и в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна. С обжалваното определение първоинстанционният съд, в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, отхвърля искането на Д. Попова и М. Дуевска за изменение на решението в частта за разноските, с което реално се претендира отмяна поради недължимост на присъдените в полза на адв. Е. Милева от Адвокатска колегия Разград - процесуален представител на заинтересуваната страна Г. Фотев, разноски за оказана безплатна правна помощ и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), адвокат, който е оказал безплатна правна защита и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, има право на адвокатско възнаграждение, което съда определя в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В настоящия случай, съгласно съдържанието на представения договор за правна защита и съдействие безплатната правна защита е осъществена на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА процесуално представителство на роднини, близки или на друг юрист, въпреки погрешното посочване на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА от процесуалния представител в открито съдебно заседание от 25.10.2022 г. пред административния съд. Следователно не подлежи на обсъждане въпросът дали Г. Фотев е материално затруднено лице, доколкото и безплатното представителство не е осъществено на това основание. Според константната съдебна практика, принадлежността на безплатно защитената страна към категорията близък е предоставена на преценката на самия адвокат. Като условие за приложение на тази разпоредба е своевременно представяне от адвоката на сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който изрично е посочено, че договореното възнаграждение е безплатно и на това основание, което в случая е налице. Изложеното дотук обуславя извод за дължимост на адвокатско възнаграждение на безплатно представителство, но не и в присъдения от административния съд размер. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 4АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен. Съгласно нормата на чл. 143, ал. 1 АПК, а и според чл. 78, ал. 1 ГПК, дължимите разноските за процесуално представителство включват възнаграждението само за един адвокат. Настоящият състав на Върховния административен съд намира, че неправилно решаващата инстанция е осъдила всеки жалбоподател по отделно да заплати адвокатски хонорар по минимума по Наредба 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с което реално са присъдени два адвокатски хонорара за осъществена една защита. В този смисъл направеното възражение за прекомерност е основателно, тъй като присъдените разноски макар да не надвишават нормативно определение минимален размер от 900 лева по приложимата редакция на наредбата, същите е следвало да се присъдят само веднъж. Постановеното определение следва да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което да се отменят присъдените с решение 796/23.11.2023 г. по адм. дело 763/2022 г. на Административен съд Хасково разноски в полза на адв. Е. Милева и вместо това на осъществилата безплатна правна защита да се присъди едно адвокатско възнаграждение за оказаното от нея съдействие, определено в размер на 900 лева, на основание чл. 8, ал. 2, т. 1 от приложимата към този момент редакция на Наредба 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимо от двамата жалбоподатели. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и при своевременно заявените претенции от пълномощниците на ответните страни, касационните жалбоподатели Д. Попова и М. Дуевска следва да бъдат осъдени да заплатят разноски както следва: в полза на О. Свиленград в размер от 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, чл. 37, ал. 1 ЗПП във връзка с чл. 24, изр. 1 Наредбата за заплащането на правната помощ; в полза на адв. Е. Милев сумата от 1250 (хиляда двеста и петдесет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закона за адвокатурата на близък, определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 8, ал. 3 от Наредба 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,