Решение № 48 от 5.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6310/2007 г.

Решение № 48 от 5.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6310/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ценка Георгиева Производството е по чл. 218и във вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. П., подадена от пълномощника гл. юрисконсулт А. А. З., срещу въззивно решение № 1* от 9.07.2007 г. по в.гр.д. № 1994/2006 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 4 от 7.07.2003 г. по гр.д. № 3917/2002 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и вместо това с въззивното решение искът е уважен като е признато за установено по отношение на О. П. и "Б" ООД гр. С., че държавата е собственик на недвижим имот, съставляващ терен за експониране на антична базилика, конкретизиран по площ и местоположение на скица на вещо лице, неразделна част от решението. Ответникът по касация държавата ч. О. управител на О. Пловдив ч. пълномощника си М. Н. - н-к отдел "Правен и административен контрол", моли решението да се остави в сила. Претендира юрисконсулско възнаграждение. Ответникът "Б" ООД - София в представеното по делото писмено становище моли жалбата да се уважи. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й Върховният касационен съдът взе пред вид следното: С решение № 916 от 3.08.2006 г. по гр.д. № 852/2005 г. на ВКС, IV Б г. о., е отменено решението на Пловдивския окръжен съд от 12.01.2005 г. по в.гр.д. № 2441/2003 г. и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане. Дадени са указания по приложението на закона, както и за събиране на нови доказателства. При новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС за изслушване на нови експертизи и като се е съобразил с дадените указания по приложението на материалния закон е уважил иска. Приел е, че разположеният върху процесния терен паметник на културата представлява археологичен комплекс "Голяма, раннохристиянска епископска базилика Филипопол", който е най-голямата епископска базилика по българските земи от периода IV - VI век. Същият притежава статута на археологически паметник на културата с категория "от национално значение" и попада върху територия със статут "групов паметник на културата", обявен с протокол № 5/2000 г., утвърден от министъра на културата. Въз основа заключение на съдебно- техническа експертиза съдът е приел, че процесният терен с площ от 1350 кв. м (според АДС 4708/2002 г.), а според заключението с площ от 1340 кв. м, попада в източната част на УПИ * от кв. 137а по плана на гр. П., и е заключен между буквите Ж-В-О-Г-Е-К-Ж на скица № 3. От правна страна съдът е приел, че УПИ * от кв. 137а, образуван от част от площта на отчуждени за мероприятия на държавата имоти, е станал държавна собственост. С влизане в сила от 17.09.1991 г. на Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) са налице предпоставките за придобиване на имота от общината, тъй като съгласно § 7, ал. 3 ПЗР на ЗМСМА "С влизането в сила на този закон преминават в собственост на общините и незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити ч. отчуждителното производство". По отношение на спорната част от урегулирания имот обаче е налице конкуриращо основание за собственост в полза на държавата. Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКП), действаща без изменение от 1969 г. до настоящия момент, "всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, са собственост на държавата". С оглед задължителните указания на ВКС, че е неправилно разделянето на собствеността върху паметника и терена, съдът е приел, че искът по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) се отнася до единен обект, правото на собственост върху който е неделимо и трябва да бъде установено в цялост, включвайки както археологическия, така и териториалния компонент. Съотношението между двете норми е като обща към специална, поради което конкуренцията следва да се разреши в полза на специалната норма, което означава, че собственик на процесния терен е държавата. Независимо от това, че понастоящем теренът не е обособен и няма самостоятелен градоустройствен статут, съгласно задължителните указания на ВКС и тъй като теренът е индивидуализиран със заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е уважил иска за посочената по-горе част от УПИ *, обозначена на скицата на вещото лице. Срещу така постановеното решение касаторът О. П. прави оплаквания за неправилност поради нарушения на съществени процесуални правила, на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Излага доводи, че не е налице активна процесуална легитимация на областния управител за предявяване на иска; че са нарушени разпоредбите на § 5, т. 2 и 11 ДР на ЗУТ относно индивидуализацията на имота; не са съобразени решения №№ 5/96 г. и 11/97 г. на Конституционния съд; не са обсъдени доводите на общината, че с изм. на Закона за държавната собственост по ДВ, бр. 124/98 г. е отпаднало разделянето на паметниците на културата на "публична" и "частна" държавна собственост. Въззивното решение е допустимо и правилно. Обстоятелството, че съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ), обн. ДВ, бр. 29/69 г., посл. изм. ДВ, бр. 30/2006 г., министерството на културата упражнява ръководство и надзор по издирването, изучаването и опазването на паметниците на културата, не опорочава съдебния акт. Процесуалното представителство на държавата по дела за имоти - държавна собственост, съгласно чл. 18, ал. 4 ГПК (отм.) се осъществява от министъра на регионалното развитие и благоустройството, представител на който по пълномощие може да бъде областният управител - чл. 20, ал. 1, б. "д" ГПК (отм.). По делото е приложено пълномощно, с което министърът на регионалното развитие и благоустройството е упълномощил областния управител на О. Пловдив да го представлява пред съдилищата на Република България по дела за недвижими имоти - държавна собственост, находящи се на територията на област с административен център гр. П. При формиране на фактическите и правни изводи не са допуснати твърдените от жалбоподателя нарушения. Определящ за изхода на спора е установеният статут на имота на археологически обект, представляващ паметник на културата, открит при археологически разкопки, който съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПКМ е държавна собственост. Основен критерий при отделянето на общинската от държавната собственост съгласно § 7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА е имотите да служат за задоволяване на обществени, благоустройствени, здравни, образователни, културни, търговски и др. нужди на съответната община. Голямата епископска базилика на Филипопол е включена в списъка на министерство на културата (обн. ДВ бр. 6/95 г.) на обявени археологически паметници на културата с категория "от национално значение" в гр. П. Тази характеристика на имота обосновава извода, че архитектурният паметник не обслужва общинската инфраструктура с местно значение, а нужди от общонационално значение. Действително съгласно чл. 2, изр. 2 ЗПКМ имоти, съставляващи паметници на културата, могат да принадлежат и на общините, на юридически и физически лица. Откритите обаче при археологически разкопки паметници на културата, съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПКМ, са собственост на държавата. Обстоятелството, че с отмяната на чл. 2, ал. 2, т. 3 ЗДС (ДВ бр. 124)1998 г./ паметникът на културата е изгубил качеството "публична" държавна собственост, е без значение за делото, тъй като не се променя формата на собственост. Неоснователно е позоваването на двете решения на Конституционния съд. Предмет на решение № 11/97 г. е тълкуване на чл. 18, ал. 1 от Конституцията относно това, дали понятието "национално значение", употребено в текста, се отнася към водите и горите, или само към парковете. Прието е, че изразът "национално значение" се отнася само за парковете. Посочено е, че извън този контекст изразът има универсално значение, вътрешно присъщо на всички обекти, упоменати в конституционния текст на чл. 18, ал. 1, и трябва да бъде определено със съответните закони, като изразът "национално значение" бъде разбран в смисъл на национална публичноправна значимост и всеобща полезност. С решение № 5/1996 г. на КС са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл. 28, ал. 1 и ч. 30 ЗПКМ. С първата от тях е предвидено разпореждането с паметници на културата да се извършва със съгласие на Националния институт на паметниците на културата за паметници от световно и национално значение, а с втората е бил предвиден ред за отчуждаване на недвижими паметници на културата, собственост на физически или юридически лица, на голяма стойност или с голямо значение за националното културно развитие. Решенията са неотносими към спорния предмет по настоящото дело. Останалите доводи на касатора относно индивидуализирането на спорния терен, са преклудирани и съгласно ТР № 2/2004 г. на ОСГК и ТК на ВКС, т. 6 не могат да бъдат заявени при повторното касационно обжалване. С решението на ВКС, IV Б г. о. по гр.д. № 8*5 г. е даден отговор на този въпрос и указания към въззивния съд, които съгласно чл. 218з, ал. 1 ГПК (отм.) са задължителни за съда, на който е върнато делото. По изложените съображения въззивното решение следва да се остави в сила. На ответника по касация следва да се присъди на основание чл. 64, ал. 5, предл. второ ГПК (отм.) сумата 200 лв. разноски по делото. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение