Решение № 199 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4056/2019 г.

Решение № 199 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4056/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по касационната жалба на адвокат Св. В. като процесуален представител на М. Г. И. от [населено място] срещу въззивното решение на ОС Варна от 20.05.2019 г. по гр. д. № 2559/2018 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на решението, за допуснати процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност. Иска се обезсилване на въззивното решение в частта по предявените в условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД и иск по чл. 86 ЗЗД, както и в частта за разноски, и производството да се прекрати или делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, евентуално се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове изцяло или частично. Претендират се и разноски. Ответникът по жалбата И. Д. Д. от [населено място] е изложил съображения за нейната неоснователност. Заявява искане за присъждане на разноски. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 344/12.05.2020 г. за преценка относно допустимостта му. За да се произнесе, ВКС взе предвид: С атакуваното решение ВОС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил изцяло решението на ВРС № 3509 от 25.07.2018 г. /погрешно вписана дата 25.09.2018 г. / по гр. д. № 16520/2016 г., с което е отхвърлен предявеният от И. Д. срещу М. И. иск на основание чл. 240 ЗЗД за присъждане на 15650 лв. – невърната главница по договор за заем от 30.09.2013 г., оформен с плащане чрез платежно нареждане от същия ден от ищеца в полза на ответницата, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, частично е уважен предявения при условията на евентуалност иск, като М. И. е осъдена да заплати на И. Д. 6106. 80 лв. – останали невърнати от платените на 30.09.2013 г. чрез преводно нареждане от ищеца на ответницата 15650 лв., подлежащи на връщане поради отпадане към деня на исковата молба на основанието за плащането и задържането им, т. е. соченото от ответницата в отговора на исковата молба договорно неформално правоотношение от м. септември 2013 г. между нея, партньора й, сестра й Н. Д. и ищеца за съвместно закупуване на недвижим имот, от което лицата се отказали окончателно преди образуване на делото, ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска, и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния размер 15650 лв. на основание чл. 55, ал. 1, чл. 75 ЗЗД и чл. 235, ал. 3 ГПК. С решението в тежест на И. са присъдени 1783.07 лв. разноски, в т. ч. 1390 лв. – направени пред въззивната инстанция и още 393.07 лв. – дължими за адвокатско възнаграждение пред ВРС, както и е оставена без уважение частната жалба на И. срещу първоинстанционното определение от 10.10.2018 г., с което е отхвърлена молбата й за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. По претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че тя е допустима - заявена е в първото съдебно заседание чрез добавяне при условията на чл. 214 ГПК на ново основание при запазен петитум. Твърденията на ищеца, че не е налице соченото от ответницата в отговора й основание, поради което сумата като дадена без основание подлежи на връщане, както и че ако се установи, че е било налице даване на сумата на твърдяното в отговора основание, сумата отново подлежи на връщане поради отпадането му, не представлява изменение на фактическите твърдения по исковата молба. Изложението в допълнително предявения иск представлява процесуалната защита на ищеца срещу наведените от ответницата твърдения, изчерпана не само посредством възражение, но и чрез предявен в евентуалност иск. С оглед на това и предвид т. 2 В от ТР № 4/2016 г. на ОСГТК изменението на иска чрез добавяне на ново евентуално основание е допустимо. Като допустимо е прието и решението в частта за присъдената законна лихва – добавянето на ново основание не променя заявения петитум /което не би било и допустимо по реда на чл. 214 ГПК/, а той включва и законна лихва. Прието е, че по евентуално предявената претенция в тежест на ищеца е да установи единствено даването на сумата, а на ответницата – да установи твърденията си за основанието за получаването - за сключване на договор за поръчка. В тази връзка съдът е подложил на преценка, включително и съобразно чл. 172 ГПК, показанията на разпитаните по делото свидетели, като е изложил съображенията си защо кредитира едни и не кредитира други. Направил е извод, че писмените и гласни доказателства не установяват твърдението на ответницата даването на процесната сума да е в изпълнение на сключен между страните договор за поръчка, по силата на който тя е следвало да намери и закупи в полза на Д. /ищецът и бившата му съпруга/ и в нейна полза общ недвижим имот. Безспорно е даването на сумата от ищеца, преведена по лична сметка на ответницата. Не е установено основанието за даването, поради което сумата подлежи на връщане като дадена без основание. Съобразено е и частичното погасяване от ответницата на дълга й чрез неколкократни преводи на суми /общо 9543.20 лв. / по лична сметка на ищеца. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът И. Д. сочи, че ответницата, която е сестра на бившата му съпруга, бракът с която е прекратен с влязло в сила на 27.05.2016 г. решение, искала да си закупи жилище чрез жилищен кредит, какъвто банка приела да отпусне при самостоятелно участие 17-18000 лв. Тъй като ответницата не разполагала с такива средства, помолила ищеца да й заеме 15650 лв., договор за което бил сключен между двамата устно през август 2013 г. Затова той изтеглил от същата банка потребителски кредит 18000 лв. на 30.09.2013 г. и още същия ден наредил превод от тях на сумата 15650 лв. по сметката на ответницата в същата банка. Двамата имали уговорка за връщане на сумата до една година след предоставянето й. Тази сума ответницата използвала за получаване на ипотечен кредит за закупуване на жилище. Тъй като в уговорения срок, а и след напомняния до средата на 2016 г. ответницата не върнала дадения й заем, е заявено искане за осъждане на Г. да заплати на ищеца 16320.81 лв., представляващи заем, ведно със законната лихва от 01.07.2016 г. В две уточняващи молби във връзка с дадени му от съда указания ищецът сочи, че претенцията му е за главница 15650 лв. и 670.81 лв. мораторна лихва от датата на отправената към ответницата покана 26.08.2016 г. до подаването на исковата молба. Във връзка с отговора на исковата молба преди първото по делото съдебно заседание ищецът е депозирал молба, в която сочи твърдението на ответницата за наличието на други правоотношения по договор от 30.09.2013 г. – датата на превода по сметката й, какъвто тя не конкретизирала и не представяла, но твърди, че договорът не се е осъществил и основанието за превода е отпаднал, като с оглед на това предявява в условията на евентуалност претенция за присъждане на 15650 лв. като получени без основание или на отпаднало основание, ведно с лихвите от датата на завеждането на делото. В случай на недопустимост на така предявения иск е заявена промяна на основанието на иска по чл. 240 ЗЗД на такъв по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В първото по делото съдебно заседание във връзка с указанието на съда за прецизиране на искането - без или на отпаднало основание - процесуалният представител на ищеца е заявил, че с оглед отговора, в който се твърдят някакви правоотношения, които очевидно не са се случили, а дори и да е имало такова основание за превода, към момента на подаване на исковата молба то е отпаднало, поради което поддържа иска на договорно основание, евентуално претендира сумата на отпаднало основание. Първоинстанционният съд е приел, че са налице предвидените в чл. 214, ал. 1 ГПК предпоставки за допускане на исканото изменение чрез добавяне на ново основание за присъждане на процесната сума на отпаднало основание, а именно соченото в отговора на ответницата договорно неформално правоотношение между нея и съпруга й, сестра й Н. Д. и ищеца относно съвместно закупуване на недвижим имот, и е включил и тази претенция в доклада. Първоинстанционният съд се е произнесъл по този иск, след като е отхвърлил иска по чл. 240 ЗЗД, приемайки за доказано чрез признанието на ответницата и показанията на свидетелите наличие на правоотношение по договор за поръчка за закупуване на имот, че то е преустановено още през 2014-2015 г. и че точно поради това ответницата е пожелала да върне сумата, но по равно на ищеца и бившата му съпруга. Въззивният съд, произнасяйки се по въззивните жалби и на двете страни, е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че не се установява от събраните доказателства между страните да е възникнало твърдяното от ответницата правоотношение по договор за поръчка, по силата на който тя е следвало да намери и закупи в полза на Д. и в нейна полза недвижим имот, в изпълнение на който е даването на сумата, и че безспорно се установява даването на сумата от Д., доколкото е преведена от негова лична сметка. Но тъй като не се установява основанието за даването на сумата, тя подлежи на връщане като дадена без основание. Видно е при това положение, че въззивният съд се е произнесъл по претенция по чл. 55, ал. 1, пр. първо, каквато не е била поддържана от ищеца, не е включена в доклада на първоинстанционния съд като предмет на делото и по нея не са събирани доказателства, като не се е произнесъл по предявената при условията на евентуалност претенция по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Нарушавайки по този начин диспозитивното начало в гражданския процес, постановеното от въззивния съд решение в обжалваната му част по евентуалния иск е недопустимо, поради което и на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето във вр. с чл. 293, ал. 4 ГПК то следва да бъде обезсилено и делото да се върне на въззивния съд за произнасяне от друг негов състав по този иск. В тази връзка съдът следва да се произнесе и по оплакванията на касаторката, наведени във въззивната и касационната й жалби, по приложението на чл. 131 ГПК /за недаден на ответницата срок за отговор по евентуално предявената претенция/ и че евентуалният иск е предявен, въпреки оспорването от ищеца на твърдяното в отговора сключване на договор за поръчка. С оглед този извод и обусловеността на дължимите разноски от изхода на спора по делото въззивното решение в частите му относно разноските следва да бъде отменено. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по претендираните за настоящата инстанция разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,