Решение № 4607 от 12.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1201/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК вр. чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Н. Костов, подадена от адвокат С. Христов, против Решение 6360/31.10.2022 г., постановено по административно дело 4228/2022 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед РА-30-543/10.12.2020 г. на главния архитект на Столична община, разпореждаща премахване на незаконен строеж: Масивна сграда, разположен в поземлени имоти с идентификатори 68134.8400.945, 68134.8400.795 и 68134.8440.13 по КККР на гр. София. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се иска неговата отмяна. Ответната страна главният архитект на Столична община, се представлява от юрисконсулт П. Йотов, който оспорва касационната жалба, моли съдебното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, счита касационната жалба за допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Въз основа на приетите по делото писмени, гласни доказателства и предвид изслушаното заключение по съдебно-техническата експертиза, първостепенният съд правилно е установил относимите факти, след което е извършил цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед и е отговорил на възраженията на оспорващия, част от които се поддържат и пред настоящата инстанция. Възприетите от съда правни изводи относно компетентността на административния орган, спазването на законоустановената форма и на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта, както и съответствието й с материалния закон, напълно се споделят от касационния съд. На първо място, не е спорно, че за изграждането на процесния строеж не са налични строителни книжа одобрен проект и разрешение за строеж, поради което правилно е квалифициран като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. На следващо място, релевантните факти, свързани с вида, конструкцията и характеристиките на сградата, не са били опровергани от страна на жалбоподателя в хода на съдебното производство. Същите са определящи за квалифицирането й като строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Установено е, че се касае за обект с монолитен характер, изпълнен от стоманобетонова носеща конструкция, поради което правилно съдът е приел, че не представлява преместваем обект, доколкото не може да бъде преместен в пространството, без да се разруши неговата цялост и индивидуализация. Освен това, изграден е стоманобетонов фундамент, което трайно е изменило субстанцията и начина на ползване на земята. Сградата е единствена в имота, в който преимуществено е реализирана, и правилно е квалифицирана като строеж от пета категория, като обстоятелството, че в заповедта не е посочена конкретно приложимата хипотеза по чл. 137, ал. 1, т. 5 ЗУТ, не се отразява на нейната законосъобразност. Установяването на категорията на строежа е от значение за компетентността на органа, издал заповедта по отношение на строежи от четвърта до шеста категория компетентен е кметът на съответната община или упълномощено от него длъжностно лице, което в случая е главният архитект на Столична община. Спорен между страните е бил въпросът кога е реализиран строежът с оглед преценката за неговата търпимост, по който, след анализ на всички събрани по делото доказателства и най-вече предвид заключението на вещото лице, съдът правилно е приел, че обектът е изграден около 1998 г. При това фактическо установяване приложение намира разпоредбата на § 16, ал. 2 или тази на § 16, ал. З ПР ЗУТ. И двете разпоредби поставят сходни условия за определянето на строежа като търпим, а именно: съответствието му с действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, и деклариране на строежа като незаконен пред одобряващите органи в съответен срок. Във връзка с това е констатирано, че по отношение на два от имотите, в които е разположена постройката, както към момента на изграждането й, така и към момента на издаване на заповедта, няма одобрен план за застрояване, тоест не е предвидена за изграждане по силата на градоустройствен план. Освен това, строежът не е бил деклариран като незаконен в Столична община в сроковете по § 16, ал. 2 и ал. 3 ПР ЗУТ, каквото е третото кумулативно изискване. Отсъствието на две от предпоставките, посочени в закона, обуславят извода, че строежът не може да бъде квалифициран като търпим, както правилно е приел и съдът. Следващото възражение, поддържано в касационната жалба, е свързано с твърдението, че адресатът на заповедта не е извършител на строежа, както и че не са установени всички съсобственици на сградата, сред които е и оспорващият. Споделими са съжденията на първоинстанционния съд, че Н. Костов е един от съсобствениците на строежа по наследство, поради което в това си качество може да бъде субект на задължението за неговото премахване. Като адресат на заповед за премахване на незаконен строеж може да бъде посочен както извършителят му, така и неговият собственик или съсобственик, тъй като това са лицата, за чиято сметка се извършва принудителното премахване на строежа съгласно чл. 225а, ал. 5 ЗУТ. В този смисъл обстоятелството, че Н. Костов е посочен и като извършител, макар и да не са събрани безспорни доказателства в разглежданата насока, както и че той единствен от съсобствениците е избран за адресат на задължението за премахване, не се отразява на законосъобразността на заповедта. Административният орган разполага с възможността да прецени на кого от посочената категория лица да възложи задължението да премахне незаконния строеж. Предвид изложените мотиви, неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. То е постановено при точно тълкуване и прилагане на относимите материално-правни норми. Не се установиха допуснати от съдебния състав нарушения на съдопроизводствените правила, съдът е съобразил всички доказателства, анализирал ги е коректно и е издал мотивиран и обоснован съдебен акт, съобразен с изискванията на чл. 172а АПК. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на Столична община ще бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение